През следващите няколко дни тялото на Рейчъл окончателно се върна към живота, и то как. Чувстваше се млада и изпълнена с еротика. Времето през втората половина на юни бе приятно, с ниска влажност и температури, които само понякога надминаваха двадесет и седем, но тя винаги се чувстваше така, сякаш нещо я гори отвътре.

Докато работеше, държеше копчетата на домашните си рокли разкопчани в горната част, така че бризът да може да докосва колкото се може по-голяма част от тялото й. Влажната, но изтъркана памучна тъкан се прилепваше към гърдите й, очертавайки техните малки, високо разположени форми по начин, който я караше да се чувства сластолюбива и секси. Вдигна косата си на кок и започна да прави вятър на бедрата си с полите на роклята, опитвайки се да се спаси от жегата. И през цялото време усещаше как очите му я поглъщат.

Той за миг вдигаше поглед от работата си, изтриваше ръце в джинсите си и се вторачваше в нея. Цялата й кожа настръхваше. Това бе лудост. Чувстваше се отмаляла и в същото време напрегната.

Понякога той й излайваше по някоя заповед, или прикрита обида, но тя почти не чуваше думите му, тъй като сетивата й трансформираха всичко, което чуеше от него, в думи, които той действително имаше предвид.

Желая те.

Тя също го желаеше. За секс, казваше си тя. Само заради секса. Нищо повече. Без интимни обвързвания, без размяна на чувства, само секс.

Когато тялото й се нагорещяваше до такава степен, че се плашеше да не избухне в пламъци, тя си налагаше да мисли за други неща: за все по-задълбочаващото й се приятелство с Кристи, за вълнението на Едуард, докато й разказваше как е минал денят му, а също и за раклата на Кенеди.

Всяка нощ отиваше до билото на планината Хартейк и се взираше в къщата, в която някога бе живяла. Трябваше да се вмъкне вътре и да поднови търсенето на ракличката, но не можеше да поеме риска отново да се сблъска с него. Не беше казал нищо за липсващия ключ и тъй като отварянето на киното бе планирано за след две седмици, тя силно се надяваше, че е забравил за него. Нали щеше да каже нещо, ако не беше така. Понякога й се искаше да се разкрещи от напрежение. Само ако можеше Гейб да замине нанякъде, така че да се вмъкне в къщата…

Девет дни след като за първи път бе проникнала в къщата на брат му, най-после й се отдаде възможността, която очакваше.

Гейб се приближи до нея тъкмо когато монтираше новите хромирани дръжки на шкафовете в снекбара. Дори преди да чуе стъпките му, тя усети миризмата на боров одеколон и прах за пране, и се зачуди как този човек, който се занимаваше с физически труд, успява винаги да се поддържа толкова чист.

— С Етън трябва да свършим нещо. Няма да съм тук през остатъка от деня, така че заключи, когато привършиш работа.

Тя кимна, а сърцето й се разтуптя. Докато Гейб беше зает с брат си, тя най-после щеше да успее да се вмъкне в къщата.

Завърши работата си за рекордно кратко време, след това подкара към вилата на Ани. Когато пристигна, измъкна ключа от скривалището му, в дъното на едно чекмедже, и бързо се отправи към планината. Когато наближи къщата, вече бе започнало да вали лек дъжд.

Полите на роклята, която бе облякла този ден, поизтъркана бледорозова дреха с избродирани по нея тюркоазни завъртулки, бяха станали влажни от дъжда. Същото се отнасяше и за тежките й обувки и чорапите й. Тя ги събу в пералното помещение, тъй като не искаше да оставя никакви следи, и се запъти боса по стълбището на безмълвната къща.

Първо претърси детската стая, решително потискайки изблиците на носталгия, които я караха да й се иска да се свие на старото люлеещо се легло, стоящо все така до прозореца, и да си спомни чувството, което бе изпитвала при допира на малката бебешка главичка на Едуард до гърдите й. Не намери раклата в тази стая и се отправи към някогашната си спалня.

Тази стая бе най-променена в сравнение с всички останали и докато се взираше в последните технически нововъведения, подредени върху модерната работна маса във формата на буквата L, тя си мислеше за доктор Джейн Дарлингтън Бонър, етървата на Гейб. Дали бе толкова щастлива с брака си, колкото изглеждаше на онази снимка в списанието?

Бързо претърси бюрото и прилежащия към стаята килер, но не откри нищо. Голямото чекмедже в най-долната част на бюрото бе единственото място, където не бе надникнала, но идеята да рови по този начин в нещата на абсолютно непознат човек й се струваше най-недискретното нещо, което някога бе правила. И все пак трябваше да провери навсякъде, затова решително отвори чекмеджето и дъхът й спря, когато видя, че в дъното му се намираше раклата, която търсеше.

Почувства, че нещо в нея се размества, докато я вадеше от чекмеджето. Дишането й се учести, когато вдигна малкия капак и видя, че вътре се намираше малка купчина от компютърни дискети. Извади ги, остави ги в дъното на чекмеджето, след това пъхна ракличката под мишница и се втурна към стълбището. Чувстваше се така, сякаш щеше да полети от облекчение. Веднага след като се добереше обратно до вилата, щеше да претърси на спокойствие кутията, ако трябва, ще я разглоби на части.

В момента, в който стъпи на най-горното стъпало, входната врата се отвори и на прага й застана Етън Бонър. Рейчъл замръзна на мястото си, но вече бе прекалено късно. Той я забеля на момента.

— Прибавяш кражба към останалите си грехове ли? — процеди отчето с каменно изражение.

— Здрасти, Етън. Гейб ме изпрати да взема това.

— Така ли?

Тя се насили да се усмихне, докато слизаше по стълбите с боси крака. Нищо не бе в състояние да я накара да се раздели с тази ракла.

— Не ме питай защо го иска. Аз съм просто една наемна работничка и той не ми дава никакви обяснения.

— А може би ще обясни на мен, ако го попитам.

— О, няма нужда…

— Гейб! — Етън наклони глава навън. — Ела тук, ако обичаш.

Рейчъл бе обзета от мигновена паника.

— Всичко е наред. Ще говоря с него, когато се видим на работа — с весело помахване тя затъкна раклата колкото се може по-високо под мишницата си и хукна по студения мраморен под към задната част на къщата.

Етън я настигна още преди да е пресякла фоайето и я сграбчи за ръката с повече сила, отколкото отиваше на един божи служител.

— Почакай малко.

В този момент на вратата се появи Гейб.

— Ет? Какво става… Рейчъл? — в продължение на няколко секунди той стоеше като закован. След това влезе и затвори вратата след себе си. — Чудех се кога отново ще се опиташ да използваш ключа.

— Дал си й ключ? — възкликна Етън.

— Не съвсем. Да кажем, че знаех, че си има резервен.

Беше й направил капан и това я разгневи.

— След като си знаел, че е в мен, защо не каза нищо? И какво правиш тук всъщност?

Фактът, че се бе хвърлила в атака при сегашното си положение, накара Етън да зяпне от изненада, но Гейб само повдигна рамене.

— Кал каза на Етън, че може да вземе масата от трапезарията за общата стая в църквата. Тъкмо я натоварихме в пикапа.

Очите му се отправиха надолу, към влажната й розова рокля, изцапаните с кал прасци и боси крака. Рейчъл си каза, че сигурно хладният въздух е причина кожата й да настръхне.

— Ти каза, че отиваш по работа. Това не е работа. Това е местене на мебели.

Гейб не отвърна нищо, но Етън най-сетне се беше осеферил.

— Не мога да повярвам на ушите си! Наистина ли ще стоиш и ще я оставяш да те атакува по този начин? Тя е тази, която е нахълтала в къщата.

— Понякога е по-добре да й дадеш време да освободи енергията си, преди да се опиташ да разговаряш с нея — каза Гейб с ниския си, беззвучен глас.

— Какво всъщност става между вас двамата? — лицето на Етън видимо почервеня. — Защо въобще я слушаш? Тя е една лъжкиня и измамничка.

— И точно това са добрите й черти — Гейб посочи към краката й. — Да не би да си загубила някъде сексапилните си обувки?

— Просто не исках да вкарвам кал.

— Оценявам го.

Етън се обърна и се запъти към телефона.

— Това е кутията, в която Джейн държи компютърните си дискети. Ще се обадя на полицията. От самото начало си мислех, че има нещо странно в появяването на Рейчъл отново тук.

— Недей да се палиш, аз ще се погрижа за всичко. Дай ми кутията, Рейчъл.

— Начукай си го.

Той леко повдигна едната си вежда.

— Вземи камионетката, Ет. Покрил съм масата с брезент, така че няма да се намокри.

— Няма да мръдна оттук. След всичко, което си преживял, не бива в никакъв случай да се замесваш в подобни истории. Аз ще се погрижа за това.

За кой ли път малкият брат бе скокнал, за да защити големия. Рейчъл изсумтя отвратено. Етън я чу и се извърна с лице към нея.

— Какво? — попита той наежено.

— Трагедиите невинаги правят хората безпомощни — каза назидателно тя. — Така че стига си го глезотил.

Тези й думи успяха да шокират дори и Гейб. Той никога не й бе говорил за загубата си, макар да не бе трудно да предположи, че Кристи вече й е казала нещо по въпроса.

Враждебността на Етън ставаше все по-ярко изразена.

— Какво право имаш ти да вземаш отношение за каквото и да било между брат ми и мен? Гейб, не мога да разбера. Мислех си, че тя просто работи за теб, но…

— Продължавай, Ет.

— Мисля, че не бива да оставаш насаме с нея — добави тихо Етън.

— Няма да бъда сам — Гейб леко й се подсмихна. — Ще си имам за компания крясъците й.

Десета глава

Етън си тръгна от къщата с явно нежелание. Рейчъл си даваше сметка, че са й необходими само няколко минути насаме с раклата, няколко минути, през които да надникне под тапицерията отвътре и след това можеше да си тръгне.

Тя хвана още по-здраво кутийката, която сега стискаше в ръката си, и реши, че трябва да спечели малко време.

— Брат ти е голям мърморко. Предполагам, че е семейна черта.

Гейб скръсти ръце на гърдите си и се облегна на една от елегантните колони, които водеха към всекидневната.

— Учуден съм, че не си съблече роклята и не му предложи да го изчукаш, за да си осигуриш мълчанието му.

— Да, всичко се случи толкова бързо и неочаквано, че просто не ми хрумна, за това.

Той повдигна вежди и пристъпи лениво към нея.

— Дай ми го.

Рейчъл почувства, че сърцето й се откъсва от мястото си и тръгва нагоре към гърлото.

— Няма начин, хубавецо. Това си е мое. Беше ми подарък от баба по случай шестия ми рожден ден.

— Казах дай ми го.

— Тя работи на полето едно цяло лято, за да ми го купи, и когато ми го подаряваше, ме накара да се закълна, че винаги ще го пазя.

— Можеш да го дадеш доброволно или ще те принудя със сила, изборът е твой.

Тя мъчително преглътна.

— Добре, добре, печелиш, ще ти го дам. Но първо искам да се подсуша, цялата съм мокра — тя понечи да се отдалечи от него по посока на всекидневната.

Гейб се изпречи пред нея, блокирайки пътя й.

— Добър опит — и с едно бързо движение той измъкна раклата от ръката й.

След това, без да обръща внимание на възмутеното й възклицание, бавно се отправи към стълбището.

— Хайде, иди се облечи, докато аз прибера това. А след това ще ми дадеш ключа.

— Чакай! — не можеше да позволи да стане така и бързо се завтече след него по мраморния под. — Ти си един садистичен задник! Защо просто не ме оставиш да погледна в него.

— Защо?

— Защото може би съм оставила нещо вътре.

— Например какво?

— Едно старо любовно писмо от Дуейн — изрече тя сред кратко колебание.

Той я изгледа с отвращение и отново заизкачва стълбите.

— Спри!

Той продължи нагоре.

— Чакай! — тя го хвана за ръката, след това й се прииска да не беше го докосвана и бързо го пусна. — Добре де, може би Дуейн е оставил нещо вътре.

Гейб се поспря, с единия крак вече на най-горното стъпало.

— Например какво?

— Ами… — мозъкът й препускаше на пълни обороти. — Кичур от косата на Едуард като бебе.

— Ще трябва да измислиш нещо значително по-добро от това — той отново се извърна.

— Добре! Ще ти кажа истината.

Тя се опита да измисли някаква друга лъжа, но не се сещаше за нищо, което да е поне малко убедително. Трябваше или да му каже истината, или да го остави да отнесе раклата със себе си. Но всъщност нямаше никакъв избор. Не можеше да позволи раклата да изчезне отново, преди да е погледнала в нея, затова трябваше да поеме риска и да му каже всичко.

— Става въпрос за отговора на въпроса къде е скрил петте милиона долара.

Това явно събуди интереса му.

— Сега вече май си говорим по същество.

Тя го изгледа и преглътна мъчително.

— Парите са мои, Бонър. Това е наследството на Едуард. Наистина има още няколко борча за изплащане, но останалото принадлежи на него. Аз съм изработила всяко пени от тези пари.

— И как точно е станало това?