Тя се приготви за атака — искаше да му даде най-нахакания възможен отговор. Но тогава, точно преди думите да излязат от устата й, нещо стана в гърлото й и гласът й изведнъж секна.

— Защото продадох душата си — успя да прошепне тя.

За момент Гейб не каза нищо. След това леко наклони глава към балкона, към който водеха стълбите.

— Ще ти намеря някаква суха дреха. Зъбите ти май тракат от студ.

Половин час по-късно тя седеше срещу него в кухнята, облечена в неговия виненочервен домашен халат и се взираше в раклата на Кенеди, поставена пред нея. Очите й бяха сухи — никога повече нямаше да си позволи да плаче пред него, но вътре в себе си се чувстваше по-отчаяна от всякога.

— А бях толкова сигурна… — тя поклати глава, все още не можеща да повярва, че в раклата нямаше нищо. Бяха изследвали всеки сантиметър от нея и не бяха открили нищо: нито тайник, съдържащ ключ за банков сейф, нито номер на банкова сметка в швейцарска банка, зашит под подплатата, нито карта или микрофилм, или пък компютърна парола.

Искаше й се да заудря с юмруци по масата, но вместо това си наложи да разсъждава трезво.

— Областният шериф беше тук заедно с полицаи от Салвейшън, имаше доста представители на властта. Някой от тях е погледнал в раклата, когато е била описвана за конфискуване, и вероятно е открил нещо. Някой от тях притежава това, което търся.

— Не се връзва — Гейб взе чашата й за кафе, отиде до мивката и я напълни отново от един кафеник на тезгяха. — Казваш, че си проверила кутията, преди да се качиш на колата. Погледнала си и не си видяла нищо, така че, защо мислиш, че те са видели? Освен това, ако шерифът или пък някой от местните полицаи се бяха натъкнали на такова богатство, досега сигурно щяхме да забележим някаква промяна в начина им на живот, а единственият човек в областта, който наистина е харчил големи пари, е Кал.

— Може би той…

— Дори не си го и помисляй. Кал направи милиони, докато беше в Националната футболна лига. Освен това, ако той или Джейн бяха намерили нещо в тази кутия, те нямаше да го запазят в тайна.

Той, разбира се, беше прав. Рейчъл се отпусна уморено на тапицираното с червено кадифе канапе в ъгъла на кухнята, предназначен за хранене. По нейно време стените на този ъгъл бяха облепени с ужасни тапети на разцъфтели металически рози, които сега бяха подменени пак с тапети, но изобразяващи малки жълти розови пъпки. Те бяха толкова неподходящи, че Рейчъл би могла да си ги обясни само с някаква странна шега на сегашните собственици на къщата.

Гейб постави току-що напълнената чаша пред нея и прокара ръка по рамото й с един изненадващо нежен жест. Искаше й се да наклони глава към дланта му, но той я отдръпна, преди да е успяла да се поддаде на импулса.

— Рейчъл, най-вероятно парите са на дъното на океана.

Тя поклати недоверчиво глава.

— Дуейн трябваше да напусне страната прекалено бързо, за да има време да извърши каквато и да било трансакция на такава голяма сума. А и не би могъл да вземе със себе си толкова пари за толкова кратък период от време.

Гейб седеше точно срещу нея, поставил ръцете си на масата. Погледът й се насочи към тях. Дланите му бяха силни и загорели, с малки тъмни косъмчета по тях.

— Разкажи ми отново какво точно каза той през онзи ден.

Тя повтори отново цялата история, без да скрива нищо. Когато привърши, тя също преплете ръцете си върху масата.

— Искаше ми се да му вярвам, когато ми каза, че иска да се сбогува с Едуард, но в същото време знаех, че нещо не е наред. Предполагам, че е обичал сина си по някакъв абстрактен начин, но не и истински. Той бе прекалено егоцентричен, за да е добър баща.

— Тогава, защо просто не ти е казал да му занесеш раклата? Защо въобще е трябвало да те кара да водиш Едуард при него?

— Защото по това време ние вече почти не си говорехме и той си е давал сметка, че единственият начин да не му откажа, е, ако поиска да се сбогува с Едуард — тя обгърна чашата си с ръце. — Още по време на бременността окончателно осъзнах какво всъщност става в „Храма“ и бях решила да го напусна. Но когато му го казах, той направо подивя. Не заради някакви чувства, а понеже по онова време бях прекалено популярна сред електронното му паство — устните й се изкривиха в горчива усмивка. — Каза ми, че ще ми отнеме Едуард, ако се опитам да го напусна. Трябваше да си стоя на задника, да се показвам по телевизията с него при всяко предаване и да не давам абсолютно никакъв признак, че съм нещастна. Заплаши ме, че в противен случай ще намери мъже, които да свидетелстват, че съм ги съблазнявала, и по този начин ще докаже, че не съм добра майка.

— Мръсник!

— Не и според неговите разсъждения. Той си имаше аргументи, които оправдаваха поведението му.

— Казваш, че е поискал да занесеш и библията му.

— Тя бе подарък от майка му. Беше много чувствителен относно… — тя изведнъж се сепна и закова поглед в него. — Мислиш ли, че това, което търся, би могло да се намира в библията?

— Не мисля, че въобще съществува някакво разковниче. Парите са в океана.

— Не вярвам! Нямаш представа колко отчаян звучеше онази вечер по телефона.

— Всеки момент е очаквал да го арестуват и се е приготвял да избяга от страната. Това би извадило всеки от равновесие.

— Добре! Щом искаш, не ми вярвай — тя рязко се изправи.

Трябваше да открие тази библия. Намирането на парите бе единствената надежда, която й беше останала, но на него явно не му пукаше за това.

Носът й бе потекъл от прекалено много емоции и тя подсмръкна няколко пъти, докато отиваше към пералното, за да си вземе роклята, поставена в сушилната машина там.

Чу гласа му зад себе си, мек като дъжда, който ръмеше навън.

— Рейчъл. Аз съм на твоя страна.

Не бе подготвена за подобно изявление и вече толкова се беше изтощила от борбата, че думите му накараха краката й да се подкосят. Прииска й се да се облегне на него, дори и само за момент, и да остави тези широки рамене да поемат поне част от товара, който носеше на плещите си. Желанието й бе толкова силно, че чак я ужаси. Защото знаеше, че може да разчита единствено на самата себе си.

— Направо ще ме разплачеш — подхвърли презрително тя, твърдо решена да постави бариера между тях, която да е толкова голяма, че Гейб никога да не може да я прекрачи.

Но той не реагира на предизвикателството й.

— Наистина го мисля.

— Благодаря, но няма нужда — тя се извърна ядосано към него. — Кого се опитваш да заблуждаваш? След всичко, което се е случило със семейството ти, ти си толкова объркан, че не би могъл да помогнеш дори и на себе си, камо ли на мен.

Думите едва бяха излезли от устата й, когато се осъзна и дъхът й секна. Какво ставаше с нея? Не бе искала да прозвучи толкова жестоко и тя изпита чувство на неприязън към жената с толкова остър език, в каквато се беше превърнала.

Той не отвърна нищо, само безмълвно се извърна настрани.

Дори и отчаяние като нейното не би могло да бъде извинение за ужасното поведение, което току-що бе демонстрирала. Пъхна ръце в джобовете на халата и го последва в кухнята.

— Гейб, съжалявам. Не биваше да се нахвърлям върху теб по този начин.

— Забрави го — той грабна ключовете си от кухненската маса. — Обличай се, ще те закарам до вас.

— Не исках да се държа като неблагодарница — тя се приближи до него. — Ти веднъж се опита да бъдеш добър с мен, а аз се нахвърлих отгоре ти. Наистина съжалявам.

Той остана безмълвен. Часовникът на сушилната машина забръмча и Рейчъл знаеше, че не би могла да каже нищо повече. Той или щеше да приеме извинението й, или щеше да го отхвърли.

Върна се в пералното и извади розовата си рокля от машината. Беше невероятно измачкана, но тъй като нямаше нищо друго подръка, Рейчъл затвори вратата на помещението, съблече халата на Гейб и започна да облича роклята, стараейки се да не обръща внимание на състоянието й.

Тъкмо вдигаше горната й част към раменете си, когато вратата се отвори. Тя придърпа дрехата към гърдите си и се извърна към него.

Изглеждаше враждебен и мрачен: свъсени вежди, присвити устни, с ръце напъхани в джобовете на джинсите.

— Искам да ти кажа само едно нещо. Не се нуждая от съчувствието на никого, най-малко пък от твоето.

Тя наведе очи към копчетата си, тъй като това бе значително по-лесно, отколкото да срещне погледа му, и започна да се закопчава.

— Всъщност аз не ти съчувствам. Ти си прекалено самоуверен, за да предизвикваш съчувствие. Но фактът, че знам, че си изгубил съпругата и сина си, ме кара да изтръпвам от ужас.

Той не отговори нищо, но когато Рейчъл вдигна поглед към него, видя, че жилите на врата му се бяха отпуснали. Извади ръце от джобовете си, очите му се насочиха към гърдите й и тя си даде сметка, че пръстите й бяха застинали на най-горното конче. Дозакопча го.

— Какво имаше предвид, когато каза, че Етън ме глези?

— Нищо. Просто си изтървах устата.

— За Бога, Рейчъл, можеш ли поне веднъж да бъдеш откровена с мен? — той излезе бързо от стаята.

Кисел е като лимон, помисли си Рейчъл. Последва го в кухнята, където той вече бе нахлупил рекламната шапка на „Чикаго старс“ и тъкмо си слагаше слънчевите очила, явно забравил, че навън вали дъжд.

Тя се приближи към него. Широката част на роклята й се отърка в крачолите на джинсите му и тя с усилие устоя на желанието да обвие кръста му с ръка.

— Хората говорят с теб така, сякаш си готов да се разпаднеш на съставните си части във всеки един момент. Не мисля, че това е добре за теб, то ти пречи да вървиш напред. Ти си силен мъж. И всеки трябва да помни това, включително и ти самият.

— Силен! — той рязко свали очилата и ги захвърли ядосано на масата. — Ти ли ми го казваш? — шапката му също полетя към масата, но само се удари в нея и падна на пода.

Но тя не искаше да отстъпи.

— Такъв си, Гейб. Наистина си силен.

— Не ме бъркай със себе си!

Стъпките му отекнаха по мраморния под, когато мина покрай нея и се отправи към всекидневната.

Но Рейчъл бе оставала насаме с болката си прекалено често, за да го остави на мира. Всекидневната беше празна, но плъзгащите се врати, които водеха към верандата, бяха широко отворени. Приближи се към тях и го видя застанал там, хванал с две ръце перилата, с поглед зареян в планината Хартейк.

Дъждът се беше усилил, но той сякаш не забелязваше, че се мокри. Капчици вода се стичаха по косата му и потъмняваха тениската му по раменете. Рейчъл никога не бе виждала човек, който да изглежда по-самотен и затова излезе при него вън на дъжда.

Гейб не даде никакъв признак, че е чул приближаването й, и тя не беше никак подготвена, когато й заговори.

— Под леглото си държа един пистолет, Рейчъл. И той не е там, за да се отбранявам.

— О, Гейб…

Всяка нейна фибра копнееше да се докосне до него и да му донесе някакво успокоение, но той сякаш бе обграден от някаква невидима бариера, бариера, която тя се страхуваше да пресече. Вместо това застана до него и също сложи ръце върху мокрия парапет.

— Болката не отшумява ли поне малко?

— За известно време бе отшумяла. След това се появи ти.

— И съм направила живота ти по-труден?

Той се поколеба за момент.

— И аз не знам вече. Но ти определено промени доста неща.

— А на теб не ти харесва това, така ли?

— Може би ми харесва прекалено много — той най-сетне се извърна към нея. — Мисля, че последните две седмици бяха доста по-различни от предишните. Малко се разсеях благодарение на теб.

— Много се радвам да го чуя — тя му се усмихна меко.

Той се намръщи, но в гримасата му не се четеше яд.

— Не съм казал, че си била добро разсейване. Просто разсейване.

— Разбирам — дъждът просмукваше роклята й, но тук бе значително по-топло отколкото вътре, където работеше климатикът, и на Рейчъл въобще не й беше студено.

— Тя ми липсва през цялото време — очите му пробягаха по лицето й, а гласът му стана по-дълбок и пресипнал. — Тогава, защо те желая толкова силно, че чак изпитвам болка от това?

Отгласът от далечна гръмотевица придружи думите му, сякаш бе част от тях. Рейчъл усети как цялата изтръпва.

— Мисля си… мисля си, че двамата сме привлечени един към друг от отчаянието.

— Аз не мога да ти дам нищо повече от един гол секс.

— А може би точно от това се нуждая.

— Не вярвам наистина да мислиш така.

— Ти не можеш да знаеш какво мисля.

Близостта с него изведнъж й се стори опасна и тя му обърна гръб. Скръсти ръце на гърдите си и отиде в другия край на верандата. Небето бе надвиснало много ниско над тях, а по планината отсреща се движеха сивкави кълбета мъгла.

— На мен ми беше отнета женствеността, Гейб. В първата ми брачна нощ той ми изнесе лекция, сякаш написана през деветнадесети век, за това как тялото ми принадлежало на Бога и как той щял да го безпокои колкото се може по-малко. Накара ме да легна. Не докосваше гърдите ми, нито ме милваше. Просто влезе в мен. Болеше ужасно и аз започнах да плача. Колкото повече плачех, толкова по-щастлив ставаше той, тъй като това бе доказателство за моята добродетел, доказателство, че аз не съм изтъкана от плът като него. Но това не бе вярно. Откакто се помня, винаги съм била привличана от секса. Така, че не се опитвай да ми казваш какво искам.