— Не! — той я дръпна назад и при това движение едната й гърда се опря в ръката му.

Отдръпна се така, сякаш бе докоснал радиоактивен отпадък.

— Виж, аз… аз не искам да те засягам. Сексуалният ти живот си е твоя работа, но като твой пастор аз съм длъжен да те съветвам.

Кристи много рядко избухваше, но думите му много я ядосаха.

— Не ти искам съветите, Етън, тъй като вече съм направила своя избор! Този кондом се намира в чантата ми, тъй като съм решила да направя промени в живота си и искам да бъда готова за тях.

— Сексът преди брака е грях — каза той с променен глас.

След това се размърда до нея, сякаш осъзнаваше, че е прозвучал непоносимо надуто. И отново погледът му се спря на гърдите й, но след това бързо се премести оттам.

— Аз също мисля, че е грях — отвърна тя. — Но също така мисля, че има градация на греховете. Не се опитвай да ме убеждаваш, че убийството или сексуалното насилие не са много по-големи грехове, отколкото личното решение на една тридесетгодишна жена, на която й е писнало да бъде девица.

Очакваше Етън да се изненада поне малко от признанието й, че е девствена, но той не го направи и настроението й се развали още повече, осъзнавайки, че точно това си е и мислел.

— И с кого смяташ да го направиш?

— Не знам още, но търся. Очевидно трябва да е неженен и интелигентен. А също и чувствителен — нарочно наблегна на последната дума, опитвайки се да му подскаже, че това е качество, което той не притежава и никога няма да притежава.

Етън се наежи като таралеж.

— Просто не мога да повярвам, че си готова да загърбиш целия си досегашен благочестив живот заради някакви плътски удоволствия.

С всяка изминала минута ставаше все по-надут и помпозен.

— И какво ми е донесъл този благочестив живот? Аз не притежавам нищо от нещата, които са важни за мен. Нямам съпруг, нямам деца. Нямам дори и работа, която да харесвам.

— Ти не харесваш работата си? — звучеше едновременно засегнат и учуден.

— Не, Етън. Не я харесвам.

— Защо никога досега не си ми казала това?

— Защото бях глупава, смятах, че е по-добре да бъда във вечна депресия заради начина си на живот, отколкото да предприема някакви действия.

— Рейчъл те е подтикнала към всичко това, нали?

— Защо я мразиш толкова?

— Защото тя използва Гейб.

Кристи въобще не вярваше в това, но Етън явно не бе в настроение да бъде убеждаван в обратното.

— Да, прав си, тя е причината, тъй като ми даде кураж. Това е жена, от която се възхищавам. Цялото й съществуване непрекъснато е под угроза, но тя никога не се оплаква и работи повече от всеки друг.

— Гейб обаче значително й улесни живота. Даде й работа, кола. Настани я във вилата на Ани и дори плаща детската градина на детето й.

— Това е тайна. И освен това Рейчъл е дала на Гейб сто пъти повече, отколкото той е дал на нея. Та той сякаш се е събудил за нов живот, откакто тази жена е тук. Дори се смее понякога.

— Просто е успял да се отърси от спомените, това е всичко. И няма нищо общо с нея. Нищо!

Да спори с него на тази тема бе напълно безнадеждно. Поради някаква неизвестна причина Етън бе решил да бъде сляп и да се инати винаги когато ставаше въпрос за Рейчъл.

— Искам да ти кажа, че бих бил много благодарен, ако ми дадеш поне двуседмично предупреждение за напускане, вместо да ме изоставяш по този начин.

Тук вече бе прав. Да напуска така не бе правилно, независимо от причините. Помисли си колко трудно ще й бъде да го вижда всеки ден през следващите две седмици. Но какво пък, нали бе правила това през всичките тези осем години. Какво толкова биха могли да променят още две седмици? А и ще бъде по-добре да получава някаква заплата докато си търси друга работа.

— Добре. Но само при условие, че няма да си пъхаш носа в личния ми живот. И в гардероба ми.

— Не съм искал да наранявам чувствата ти, Кристи. Всичко беше заради шока, който изпитах, когато те видях толкова различна.

Тя се изправи.

— Стана ми студено, ще се връщам вътре.

— Иска ми се да не го правиш.

— Тогава забрави за двете седмици.

— Добре, добре. Съжалявам. Хайде, можеш да седнеш при мен и Гейб.

— Не. Искам да танцувам.

— Аз ще танцувам с теб.

— Това ще е голям жест — той явно смяташе, че единственият начин да я спаси от грях е да се насили да танцува с нея.

— Защо се държиш по този начин?

— Защото така ми харесва — сърцето й се разтуптя. Никак не й беше присъщо да е груба, но сега просто не можеше да се сдържи и думите сами потекоха от устата й. — И защото ми писна да нагодявам живота си по всевъзможни начини само и само за да направя нещата по-лесни за другите хора.

— Мен ли имаш предвид?

— Не искам да говоря повече — тя мина покрай него и се запъти към „Маунтинърс“, макар единственото нещо, което й се искаше в момента, бе да се прибере вкъщи и да остане сама.

Етън я гледаше как се отдалечава и изведнъж се почувства виновен, макар бързо да си каза, че няма основания за гузна съвест.

— Ти имаш чудесен живот — извика той след нея. — Имаш и уважението на всички от този град.

— Е, не е ли това нещо, до което можеш да се гушнеш уютно в една студена зимна нощ — изстреля тя през рамо и в същия момент излезе точно под уличната лампа. Светлината от нея очерта фигурата й по начин, който накара дланите му да се изпотят.

Целият свят е полудял, помисли си той. Пред собствените му очи Кристи Браун се бе превърнала в дама с ново самочувствие. Светлината я обливаше и в косата й сякаш имаше танцуващи светулки. Не беше красива, чертите й бяха прекалено обикновени. Макар да бяха правилни, в тях нямаше нищо изключително. Тя по-скоро бе… секси.

Притесняваше го факта, че си мисли за Кристи по този начин. Имаше нещо неестествено в това, все едно да погледне похотливо някоя монахиня. Но въпреки всичко от вторник сутринта насам той почти непрекъснато си беше мислил за тези гърди.

Прасе! — обади се гласът от небесата. — В Кристи Браун има много повече от гърдите й.

Знам това! — тросна се той. — Всичко останало в нея: тънката талия и приятно закръглените бедра, стройните й крака, тази прическа, както и някаква нова уязвимост — може би това бе най-секси от всичко. Тя не изглеждаше вече толкова върховно компетентна и ефективна, а бе като останалите хора, със своите вълнения и тревоги.

Пъхна ръце в джобовете си и се опита да си отговори защо се вълнуваше толкова много от промените в нея. Защото губеше една адски добра секретарка, ето защо.

Не е вярно — обади се гласът. — Знаеш, че не е вярно.

Добре де, добре! Имаше много истина в това, което бе казала Кристи тази вечер. Той наистина я възприемаше като една от най-старите си приятелки, но досега не бе осъзнавал колко егоистично е това приятелство.

Кристи бе права. Всичко бе много едностранчиво. Той знаеше за по-значимите събития в живота й, но нищо повече. Не знаеше как прекарва свободното си време, кое я прави щастлива, кое я натъжава. Опита се да се сети какво обича да яде, но всичко, което си спомни, бе това, че винаги поддържа запас от люта кафява горчица в хладилника на църквата за сандвичите, които му приготвяше.

Когато си помислеше за Кристи, се сещаше за… Той направи гримаса.

Мислеше си за някаква много полезна изтривалка. Винаги насреща, винаги готова да направи всичко, за да помогне. Никога не искаща нещо за себе си, само за другите.

Етън се втренчи в нощта. Какво мошеничество бе да нарича себе си свещеник. Това бе още един пример за дефектния му характер и още едно напомняне, че ще е най-добре да си намери друга професия.

Кристи бе добър човек, добър приятел, а той я беше обидил. Това означаваше, че се налага да промени някои неща. И имаше на разположение само две седмици, след което тя щеше да изчезне завинаги от живота му.

Четиринадесета глава

Гейб отвори капака на картонената кутия с емблемата на „Кентъки фрайд чикън“ и я подаде на Рейчъл. Седяха на любимото си място за обедна почивка, близо до бетонната костенурка на детската площадка. Огромният бял екран се извисяваше над тях, осигурявайки им сянка от обедното слънце.

Девет дни бяха изминали от онзи дъждовен следобед, през който се бяха любили. Откриването на киното бе насрочено за след една седмица, но вместо да се концентрира върху събитието, всичко, за което си мислеше Гейб, се свеждаше до това как да има отново това сладко тяло под себе си. Само че тя май не изпитваше същото желание. Първо бе това нейно неразположение. След това не бе искал да я притеснява, тъй като знаеше колко сериозен бе финансовият проблем за нея и в същото време му се искаше тя да осъзнае колко абсурдни бяха съображенията й.

Търпението му обаче бе на привършване. Не оставаха още много дни, през които щеше да има работа за нея, затова бе решил да действа.

— Сигурно ще се радваш да чуеш, че вече съм измислил отговора на нашата малка дилема.

— За коя дилема става въпрос? — тя извади едно бутче от кутията.

Вече бе забелязал, че най харесва бутчетата. На него най̀ му се услаждаха пилешките гърди, и докато изваждаше едно такова парче от кутията, той се наслаждаваше на това, което можеше да види от нейните гърди, надниквайки зад разкопчаните копчета на днешната й рокля, червена, грозновата дреха, която си спомняше, че Ани бе носила, когато той бе толкова малък, че още седеше в скута й.

Рейчъл бе издърпала полите й нагоре и бе протегнала напред голите си крака. Бяха загорели от слънцето и тук-там се виждаха лунички. На едното й коляно се забелязваше белег от стара рана, а на другото имаше бинт, който той лично бе поставил тази сутрин, след като тя не искаше да обърне внимание на едно охлузване. Още по-зле бяха прасците й. Виждаха се няколко ожулвания и драскотини. Тя работеше много усилено и не се задоволяваше да върши само по-леката работа, която се опитваше да й дава Гейб в последно време.

Прасците й изглеждаха тънки и женствени, особено на фона на дебелите бели чорапи, които обгръщаха глезените й, и тромавите черни обувки. Винаги ги поддържаше лъснати, вече го бе забелязал, и можеше само да си представи труда, който хвърляше, докато отстрани боята и мръсотията, която полепваше по обувките всеки ден. Отначало не можеше да проумее причината, но след това си даде сметка, че човек, който притежава само един чифт обувки, следва да полага доста грижи за тях.

Никак не му се нравеше мисълта как Рейчъл робува всяка вечер на тези грозни обувки, само и само да ги поддържа в добро състояние. Би й купил десет чифта, но знаеше, че би му ги запратила право в лицето, ако го направеше.

Той се изкашля колебливо.

— Дилемата за твоята часова надница и какво можеш да правиш или да не правиш през тези часове.

— Да не би да ми повишаваш надницата?

— По дяволите, не. Нямам такова намерение.

Насили се да не се засмее, когато видя разочарованото й изражение. Макар да не бе много лесно, той правеше всичко възможно да я държи с колкото се може по-малко пари в брой, като същевременно се стараеше да й осигурява всичко, от което действително се нуждае. Начинът, по който трепереше над парите, му подсказваше, че ако й даде малко повече от тях, тя би ги спестила. И когато преценеше, че е спестила достатъчно, щеше да напусне града.

Рано или късно трябваше да се примири с факта, че Дуейн не е оставил пет милиона долара, скрити някъде в Салвейшън, и тогава вече нямаше да има нищо, който да я задържа тук. Затова Гейб се опитваше да направи така, че тя да не може да си позволи да тръгне. Не още. Макар да си даваше сметка, че този град съвсем не е най-подходящото място за живеене за нея и детето, той не искаше и да й разреши да си замине преди лично да се е убедил, че е наясно къде ще отиде и какво ще прави в бъдеще. Оцеляването й все още бе толкова несигурно, че той си бе поставил за задача да не допусне тя да изпадне отново в бедствено положение.

— Заслужавам повишение и ти много добре го знаеш — излая му гневно Рейчъл.

Правейки се, че не я чува, той продължи:

— Не знам как не се сетих за това още тогава — той се изтегна на тревата, подпря се на лакът и отхапа от пилето, макар в момента никак да не беше гладен. — Реших да те поставя на твърда заплата. Това означава, че независимо дали флиртуваме, или не, ти ще получаваш една и съща сума.

Очите й светнаха и в тях сякаш се появи знакът на долара.

— И колко ще е тази заплата?

Каза й и зачака малката й, подобна на ягодка уста да се отвори и да му отхапе главата. Така и стана.

— Ти си най-стиснатият, най-свидливият, най…

— Чакай, чакай, ти ли ми говориш за стиснатост?

— Аз не съм богата като теб и трябва да си броя стотинките.

— Да получаваш твърда заплата определено ще бъде по-добре за теб. Пак ще ти плащам за извънреден труд, но пък няма да има никакви последици, ако се наложи да отсъстваш по някой друг час, докато изпълняваш друга задача. Или нещо подобно — той замълча и отново отхапа от пилето. — Сега би трябвало да паднеш на колене и да ми благодариш за щедростта.