— Може би трябва да намеря един железен лост за твоите колена.

— Моля? Не те разбрах.

— Няма значение.

Искаше му се да я грабне в ръцете си още в този момент. Но не можеше да го направи, не и след това, което се бе случило първия път между тях. Въпреки всичките й приказки, че иска да се държи като лека жена, този път тя все пак заслужаваше легло, което обаче не биваше да бъде леглото на Г. Дуейн.

Заслужаваше и да й определи среща, макар по нищо да не си личеше, че на нея й минава през ума подобна мисъл. Искаше му се да я заведе в някой луксозен ресторант, дори и само за да я наблюдава как се храни.

Много му харесваше да прави това. Всеки ден намираше някакъв предлог, за да я нахрани. Сутрин си носеше закуска от „Макмъфинс“ и й казваше, че не може да закусва сам. Към обяд й съобщаваше, че е толкова гладен, че не може да се концентрира, преди да е поръчал едно меню от KFC.

Към средата на следобеда обикновено измъкваше някакви плодове и сирена от хладилника на снекбара и я караше да си даде почивка и да хапне нещо. Ако всичко това продължаваше по този начин, той скоро сигурно нямаше да може да си закопчава джинсите, но пък с всеки изминал ден Рейчъл изглеждаше все по-добре.

Бузите й се бяха налели доста и зелените й очи вече не поглъщаха цялото й лице. Торбичките под очите й също бяха изчезнали. Кожата й вече имаше много по-здрав цвят и още няколко лунички се бяха появили по скулите й. В тяло също бе напълняла, макар и малко. В никакъв случай не бе дебела, но вече не беше и онази вейка, която бе при пристигането си тук.

Една сянка помрачи мислите му, когато си спомни как Чери се бе притеснявала за теглото си. Беше й казал, че ще я обича дори и да стане сто и петдесет килограма, но така или иначе тя винаги си броеше калориите. Би я обичал дебела или слаба. Би я обичал обездвижена, стара, сбръчкана. Нямаше нещо, което би могло да е случи на тялото й, което да го накара да спре да я обича. Дори и смъртта.

Той захвърли наполовина изяденото пилешко късче в торбата, опъна се по гръб на тревата и постави ръка пред очите си, сякаш искаше да подремне малко. Почувства ръката й върху гърдите си и чу гласа й, който вече не бе ядосан.

— Разкажи ми за тях, Гейб. За Чери и Джейми.

Кожата му настръхна. Отново се беше случило. Тя бе изрекла имената им. Дори и Етън не го правеше вече. Брат му несъмнено искаше да му спести спомените, но Гейб бе започнал да мисли, че те вече не съществуват в ничия памет, освен в неговата.

Желанието да говори бе почти неудържимо, но той се опита да се придържа към малкото остатъци благоразумие, които му бяха останали. Може и да не беше с всичкия си, но не бе и толкова луд, че да започне да разказва за добродетелите на мъртвата си съпруга на жена, с която възнамеряваше да се люби при първата удала се възможност. Освен това не искаше да дава повод на Рейчъл и на острия й език да изпробват по някакъв начин остроумието си върху неговите спомени.

Мускулите на раменете му потрепнаха. Защо се опитваше да се самозаблуждава? Рейчъл би го направила на нищо заради много неща, но не и във връзка със спомените му. Не и за това. И въпреки всичко той се съпротивляваше.

Ръката й все така си стоеше близо до сърцето му, а мекият й дъх погали бузата му, когато заговори с нежност, каквато той отдавна не познаваше.

— Всички са прекалено тактични, за да ти го кажат, Бонър, но ти си изправен пред реалната опасност да се превърнеш в един от онези самовглъбени, самосъжаляващи се хора, които никой нормален човек не може да трае. Не че нямаш достатъчно основания за самосъжаление и ако не беше толкова млад, това дори би било разбираемо.

Кръвта му изведнъж закипя и почувства как го обзема ужасен гняв. Тя изглежда почувства конвулсията на мускулите му, тъй като успокоително го потупа с ръка по гърдите. Един косъм от косата й падна върху устните му. Той усети аромата на шампоана й, който му напомняше едновременно за слънчеви лъчи и за кристалночист дъжд.

— Кажи ми как се запозна с Чери.

Отново името й. Гневът му се изпари и той почувства страхотна необходимост да говори за нея, да я направи отново реална. Въпреки това му трябваше известно време, за да може да подбере думите си.

— На един пикник на неделното училище — той изпръхтя, когато острият лакът на Рейчъл се заби в корема му.

Инстинктивно вдигна ръка и отвори очи. Тя се бе разположила удобно на гърдите му, все едно че се намираше в шезлонг, и вместо да направи една от онези съчувствени физиономии, които вече бе свикнал да вижда, когато се говореше на тази тема, тя се усмихваше.

— Били сте още хлапета! Тийнейджъри ли?

— Дори и такива не бяхме още. Само на по единадесет години и тя тъкмо бе дошла да живее в Салвейшън — той се настани в полуседнало положение, премествайки малко лакътя й, така че да не е насочен директно към диафрагмата му. — Бягах по поляната, без въобще да внимавам през къде минавам, и разлях чаша „Куулейд“ отгоре й.

— Бас хващам, че не е била очарована от това.

— Тя направи най-странното възможно нещо. Погледна ме изотдолу, усмихна се и каза: „Знам, че съжаляваш.“ Само това. Знам, че съжаляваш.

Рейчъл се засмя.

— Прилича ми на човек, който не може да се сърди.

Гейб също се усмихна.

— Такава си беше. Винаги мислеше само най-доброто за хората и не мога да ти опиша колко често това я вкарваше в неприятности.

Той се излегна отново в тревистата сянка на огромния киноекран, но този път остави спомените да го завладеят. Един след друг те се връщаха при него.

Наблизо изжужа пчела. Пропя щурец. Пропитият със слънчева светлина косъм на Рейчъл помръдваше между устните му.

Клепачите му започнаха да натежават и той неусетно заспа.



На следващата вечер Рейчъл и Едуард помагаха на Кристи да си разопакова багажа. Новият й двустаен апартамент бе малък и уютен, с малко балконче и компактна кухня. Тъй като се намираше на последния етаж, на тавана също имаше прозорец, през който да влиза директно слънчевата светлина. Стените бяха прясно боядисани с бяла боя и всичко миришеше на ново.

Обзавеждането й бе докарано от склада малко по-рано през деня. То се състоеше предимно от семейни мебели, които родителите й бяха изоставили, когато се местеха във Флорида, и сега Кристи ги разглеждаше с видимо неудоволствие.

Говорейки тихо, така че да не може да я чуе никой друг, тя се обърна към Рейчъл:

— Знам, че нямам достатъчно пари, за да заменя всичките тези неща, но някак си… Как да кажа. Те просто не ми отиват вече — тя се изсмя виновно. — Слушай ме само! Едва преди пет дни си смених прическата и си купих нови дрехи, а вече си мисля, че съм друг човек. Може би просто се чувствам виновна, че не се преместих във Флорида, както искаха родителите ми.

— Последната седмица не беше никак лека за теб — Рейчъл постави последните няколко чаши на един от рафтовете в кухненския шкаф. — И недей да се тревожиш за обзавеждането. Това са основните неща и би могла да ги освежиш с възглавници, панделки, може дори да закачиш някакви постери. Всичко ще изглежда страхотно, когато подредиш.

Едуард излезе от спалнята.

— Трябва ни отвертка, за да монтираме леглото. Имаш ли?

Кристи се приближи към малкия, грижливо подреден комплект с инструмент, който седеше отворен на белия барплот, разделящ кухнята от всекидневната.

— Опитай с това.

С вид на много важен човек, предизвиквайки усмивката на Рейчъл, Едуард взе отвертката и се запъти обратно към спалнята, където го чакаше Етън. Етън Бонър може и да беше един от най-мразените от Кристи хора в момента, но щедростта му към Едуард караше Рейчъл да забрави за собственото си чувство на неприязън към него. За първи път синът й получаваше възможност да довърши някаква истинска работа заедно с възрастен мъж и той явно бе очарован от това.

Кристи погледна към спалнята и прошепна на Рейчъл:

— Етън беше ужасен в четвъртък, когато се засякохме в „Маунтинърс“, но оттогава се държи така, сякаш нищо не се е случило.

— Предполагам обаче, че му е толкова трудно да забрави за срещата ви, колкото и на теб.

— Ха!

Рейчъл се засмя и прегърна възмутената си приятелка. Тази вечер Кристи бе пременена с яркочервена тениска в комбинация с чисто нови джинси. Гримът й почти не се забелязваше и тя бе заменила златистите си сандалки с чифт стари маратонки. Нямаше нищо кой знае колко секси във външния й вид, но Рейчъл бе забелязала начина, по който очите на Етън я опипваха от време на време.

— Изгубих всичките тези години да си мечтая за някакъв недозрял лицемер, но нямам никакво намерение да продължавам по този начин!

Ако Кристи заговореше малко по-силно, Етън сигурно щеше да я чуе, но Рейчъл реши, че се е намесила достатъчно много в отношенията им и не каза нищо.

— Спестявах по-голямата част от парите си, докато живеех при родителите си, така че имам достатъчно средства, за да се запиша да уча. Трябва да положа само няколко изпита, за да взема диплома за детска учителка, и предполагам, че няма да е трудно да си намеря работа, поне като помощник-учител. Това ще ми помогне да си изплащам по-лесно и ипотеката.

— Звучи чудесно.

— Трябваше да го направя още преди години.

— Може би не си била готова за това.

— Предполагам — Кристи се изсмя нервно. — Хубаво е, знаеш ли. За първи път през живота си не се чувствам невидима.

Рейчъл предполагаше, че всичко бе в резултат по-скоро на умствената нагласа на приятелката й, отколкото на промяната във външността й, но запази това мнение за себе си.

Етън се появи на вратата на спалнята, с Едуард до себе си.

— Готово е. Искаш ли сега да се захванем с библиотечката?

— Благодаря, но още не съм готова да я сложа — Кристи говореше с безцеремонност, която граничеше с грубост.

— Добре. Тогава ще инсталираме телевизора.

— Помогна ми достатъчно, Етън. Благодаря.

Нямаше как по-ясно да му подскаже, че го освобождава, но Етън отказваше да разбере намека и да си тръгне.

— Хайде, Едуард. Ела тогава да видим какво може да се направи за тази заяждаща врата на банята.

— Строителят ще изпрати някой да се погрижи за това утре. Наистина нямам повече нужда от помощта ти, Етън. Ще се видим утре на работа.

Това вече бе прекалено директно, за да може да се пренебрегне. Етън върна инструментите в куфарчето и докато се отправяше към вратата, Рейчъл изпита съжаление към великолепния пастор Бонър.



Прозорците бяха тъмни. След инцидента с горящия кръст Гейб знаеше, че Рейчъл не бива да остава сама в планината Хартейк. И сега, след като Кристи си бе заминала, той сериозно се притесняваше.

Възнамеряваше да отиде във вилата по-рано, но при него се бе отбил Етън и му се наложи да изслуша един безкраен монолог относно това колко груба била Кристи с него, след което трябваше да се прави, че не обръща внимание на няколко доста директни подмятания, че Рейчъл иска да се добере до парите му. Това определено беше вярно, но не и по начина, който имаше предвид Етън. Така срещата им се беше проточила и сега бе почти полунощ.

Той паркира пикапа близо до гаража и остана в кабината за известно време, чувствайки се объркан. Разговорът за Чери, който бе провел този следобед, макар и съвсем кратък, бе започнал да освобождава нещо в него. Ако Рейчъл живееше сама във вилата, нямаше да бъде чак толкова сложно да се нанесе при нея. Но трябваше да се съобразява и със сина й и само мисълта да живее с това бледо, мълчаливо момче накара настроението му отново да помръкне.

Детето, разбира се, не бе виновно за нищо и той се бе опитал да се отърси от отношението си към него вече десетки пъти, но не можеше. Винаги когато погледнеше към Едуард, се сещаше за Джейми и за това как по-ценното дете беше умряло.

Пое си дълбоко въздух. Тази мисъл бе грозна. Непростима. Опита се да я изблъска от главата си, взе куфара от багажника и се отправи към къщата. Макар нощта да бе облачна и наоколо да нямаше никакви лампи, той се ориентираше безпогрешно. Беше прекарал стотици нощи в тази вила, когато беше дете.

Колко пъти двамата с Кал се бяха измъквали през задния прозорец, след като заспеше Ани. И тръгваха да разучават околността. Етън бе прекалено малък, за да идва с тях, и сега все още се оплакваше понякога, че е изпуснал някои от най-вълнуващите приключения на двамата си по-големи братя.

Тъкмо когато се приближаваше към входната врата, в далечината се чу гласът на кукумявка. Обувките му издаваха мек, свистящ звук в тревата, а ключовете подрънкваха в ръката му.

— Стой, не мърдай!

Сянката на Рейчъл се появи на вратата, висока и решителна. Той понечи да измисли някаква шега, но в същия момент видя, че старият револвер на Ани Глайд е насочен право в гърдите му, и реши, че може би сега не най-подходящият момент да се прави на оригинален.

— Имам пистолет и няма да се поколебая да го използвам.