— Аз съм. По дяволите, Рейчъл, държиш се като в някой второкласен детективски филм.

Тя веднага отпусна дулото на пистолета.

— Гейб? Какво правиш тук по това време? Толкова ме изплаши!

— Дойдох, за да те пазя — отвърна сухо той.

— Посред нощ?

— Щях да дойда по-рано, но изгубих доста време с Етън.

— Брат ти е пълен идиот.

— Той също е луд по тебе — Гейб мина покрай нея и взе пистолета от ръката й.

Тя се пресегна зад плъзгащата се врата и светна жълтата външна лампа. Устата му пресъхна, когато я видя да стои там, с разголени крака и със същата синя риза, която бе носила на сутринта, когато бяха открили онзи надпис. Разбърканата й коса изглеждаше като някакво антично злато на светлината на лампата.

— Какво е това? — попита тя.

— Много добре виждаш, че е куфар. Ще се нанеса тук за известно време.

— Кристи ли те накара да го направиш?

— Не. Тя се безпокоеше, разбира се, но идеята беше моя. Докато тя беше тук, не мислех, че би могла да станеш обект на нещо повече от заплахи, но сега, когато Кристи си замина, ти ставаш доста по-уязвима.

Гейб влезе във всекидневната, остави куфара си на земята и провери револвера. Не беше зареден и той й го върна обратно. В същото време си помисли за тридесет и осемкалибровия си пистолет, който бе заключил на сигурно място, преди да напусне къщата. Да държи зареден пистолет до леглото си, изведнъж му се бе сторило неприлично.

— Прибери го някъде.

— Според теб аз не мога да се грижа за себе си, нали? Е, искам да ти кажа, че мога, затова можеш да се метнеш обратно на пикапа си и да си вървиш.

Той не успя да сдържи усмивката си.

— Спести си хвалбите, Рейчъл. Безкрайно се радваш, че съм при теб, и много добре го знаеш. Знам го и аз.

Тя направи недоверчива гримаса.

— Наистина ли се нанасяш тук?

— Достатъчно ми е трудно да спя дори и когато не се притеснявам, да не би да се случи нещо с теб.

— На мен не ми е необходима бавачка, но бих се радвала да си имам компания.

Това без съмнение щеше да бъде най-голямото й признание, че се страхува. Тя отиде да остави пистолета, а Гейб понесе куфара си по задния коридор към бившата спалня на баба си, която вече бе освободена от багажа на Кристи. Докато гледаше към старинното легло и към люлеещия се стол в ъгъла, той си спомни колко се плашеше през нощта, когато беше малък. Често това го караше да се промъква в тази стая и да се сгушва при Ани. Би могъл да отиде и при Кал, но не искаше по-големият му брат да разбере, че го е страх. Веднъж обаче пак така се беше промъкнал при баба си само за да установи, че Кал е вече там.

Чу някакъв шум зад себе си и се обърна. Рейчъл стоеше на вратата, беше разрошена и хубава. Огледа ризата, която използваше за нощница, и каза малко раздразнено:

— Толкова ли нямаш нещо друго за през нощта?

— Какво му има на това?

— Това е риза на Кал. Ако непременно искаш да си с риза, можеш да използваш някоя от моите — той хвърли куфара си на леглото, отвори го и извади една бяла риза. Беше чиста, но тук-там си личаха предишни лекета, които не бяха излезли от прането.

Рейчъл я взе и я огледа критично.

— Неговата е много по-хубава.

Той я изгледа разгневено и тя му се усмихна невинно в отговор.

— Но пък твоята изглежда много по-удобна.

— Адски права си.

Тя отново се усмихна и Гейб почувства как в него се разлива някакво удоволствие. Зачуди се как ли успяваше да открие нещо весело дори и в най-малките неща при този труден неин живот.

Рейчъл го погледна лукаво със зелените си очи и той трябваше да се подпре някъде. Тя постави предизвикателно ръка на хълбока си, като по този начин повдигна ризата си нагоре с още няколко сантиметра. Направо го влудяваше, но изглежда въобще не си даваше сметка за това.

— Ако очакваш от мен да готвя, ще трябва да купуваш всичката храна — заяви тя.

— Защо пък ще очаквам ти да готвиш? Аз вероятно бих се справил много по-добре с тази задача — не се стърпя да я подкачи той.

Тя се замисли за момент.

— Освен това ядеш много повече, така че не би било честно да харча парите си за твоята храна. Наистина, Гейб, ти имаш най-огромния апетит, който съм виждала някога. Непрекъснато ядеш.

Преди да реши как да отговори на това, един тънък глас прекъсна престрелката им.

— Мамо?

На вратата, малко зад Рейчъл, бе застанало момчето. Имаше нова пижама, толкова голяма, че се бе наложило да запретне ръкавите и крачолите. Това явно бе един от методите на Рейчъл да пести пари, като същевременно гледа в бъдещето.

Тя се приближи до него и когато се наведе, Гейб видя долната част на бикините й. Момчето го изгледа безизразно и след това заби поглед в земята. Гейб им обърна гръб и се зае да си разопакова нещата.

— Хайде, миличък, ела да си легнеш отново — обърна се Рейчъл към сина си.

— Той какво прави тук?

Тя бързо го изблъска навън в коридора.

— Тази къща е на Гейб. И той може да идва тук, когато си поиска.

— Къщата е на пастор Етън.

— Те с Гейб са братя.

— Не са — Гейб ги чу да влизат в бившата шивалня на Ани. Момчето каза нещо, което той не успя да чуе добре, но му прозвуча като обезглавявам — доста странна дума в устата на едно петгодишно хлапе. Момчето беше с особен характер и Гейб знаеше, че трябва да изпитва съжаление към него, но спомените изведнъж отново го завладяха.

Джейми, в пижамата си, току-що излязъл от банята, с това малко венче от тъмна, влажна коса точно на върха на главата му. Начинът, по който се сгушваше в скута му, взел любимата си книга. Понякога заспиваше много преди да са стигнали края на приказката. Седеше там със спящото дете, което все повече натежаваше в ръцете му, хванал малкия му бос крак в едната си ръка…

— Имаш ли нужда от нещо?

Не бе усетил кога се е върнала Рейчъл. Примигна с очи и кимна.

— Да — той шумно изпусна въздуха от дробовете си. — Нуждая се от теб.

Рейчъл веднага се приближи към него, притисна тялото си към неговото и той разбра, че цялото това чакане е било толкова мъчително за нея, колкото и за него. Плъзна ръце под ризата й, всъщност ризата на брат му, и докосна меката плът отдолу. Но в следващия момент тя се откъсна от ръцете му. Гейб почувства как ледена тръпка преминава през него, но бързо осъзна, че е отишла просто да заключи вратата.

Колко пъти двамата с Чери бяха правили това? Да заключват вратата на спалнята в тяхната стара фермерска къща в Джорджия, опасявайки се, че Джейми може да ги завари. Болката отново се върна.

Рейчъл го хвана за брадичката и мекият й шепот погали бузата му.

— Остани с мен, приятелю. Аз също се нуждая от теб.

Тази жена сякаш винаги успяваше да го разбере. Ръцете му отново се озоваха по топлото й тяло. Тя се изви към него и започна да му съблича дрехите. Беше задъхана, искаща и малко тромавата й нетърпеливост го възбуди до такава стенен, че повече не можеше да разсъждава. Само след секунди беше съвсем гол, ако не се брои чорапът на единия му крак.

Беше познавал тялото на Чери толкова добре, колкото и своето собствено. Къде харесваше да бъде докосвана и как искаше да бъде галена. Но Рейчъл все още си оставаше една мистерия.

Той свали ризата й, като нарочно бе достатъчно груб, за да скъса няколко от копчетата, така че Рейчъл да не се изкушава да я облича отново. След това я бутна обратно на леглото.

Тя обаче моментално се озова отгоре му.

— Кой ти е казал, че и тук ще си началник?

Той се засмя и зарови устни между гърдите й, а тя го възседна. Не беше си махнала бикините и сега го измъчваше с тях, леко движейки копринената тъкан напред и назад, нагоре и надолу, карайки го да настръхва от възбуда.

Когато усети, че не може да чака повече, той я хвана за бедрата и силно я притисна към себе си.

— Край на игричките, скъпа.

Тя се отпусна напред, търкайки зърната си в косматите му гърди, и косата й се накъдри около покритите й с лунички рамене.

— Кой го казва? — попита тя дяволито.

Той изпъшка, пъхна пръсти под бикините й и я накара да се извие от удоволствие.

След това и двамата сякаш полудяха и тъй като не можеха да вдигат никакъв шум, похотта им бе още по-безумна. Хапеше го по гърдите, след това засмука езика му. Той я опипваше по задните части и я целуваше докато не остана без дъх. Първо единият се качваше върху другия, след това си сменяха местата. Страстта им беше неописуема, огнена. Невероятна. Самите стени на стаята сякаш излъчваха секс.

Никак не му стана приятно, когато се събуди по-късно през нощта и установи, че се е върнала в собственото си легло. Една мисъл започна лекичко да го гризе отвътре. Може би трябваше да се ожени за нея. Това би решило всичките й проблеми. А и той искаше да е с нея.

Но не я обичаше, не и по начина, по който бе обичал Чери. И не би могъл да отгледа сина й. Не и сега. Всъщност никога.

През останалата част от нощта сънят така и не го споходи повече и на зазоряване той се отказа от опитите си да заспи и стана, за да си вземе душ. Знаеше, че и Рейчъл става рано, но когато се облече, тя още не се беше събудила. Усмихна се на себе си. Изглежда я беше поизтощил.

В кухнята цареше тишина. Гейб отвори задната врата, излезе навън и почувства как го залива една носталгична вълна. Почувства се така, сякаш се е върнал обратно в детството си.

И двамата с Кал бяха родени, когато родителите им бяха съвсем млади. Баща им беше завършил колежа и се бе записал да учи медицина. Родителите му бяха доста заможни и много разтревожени от прибързания му брак с дъщерята на долнокачественото семейство Глайд. Но Гейб и братята му бяха обикнали много баба си Глайд и бяха прекарвали почти цялото си свободно време в планината Хартейк.

Спомняше си как всяка сутрин нямаше търпение да изскочи навън, нетърпелив да посрещне новия ден. Налагаше се Ани да го заплашва с голямата дървена лъжица, за да го накара да се прибере и да си изяде закуската. Веднага след като я погълнеше, той отново хукваше навън, за да отиде при животинките, които го очакваха там: катерички и скунксове, сърнички, а понякога и някоя мечка. Сега вече почти нямаше мечки. Болестта по кестените ги бе лишила от любимата им храна и това бе довело до силното намаляване на броя им.

Липсваха му. Липсваше му работата с животните. Но не можеше да си позволи да мисли за тези неща сега. Имаше си киносалон, който да управлява.

Тази мисъл допълнително го потисна. Слезе по няколкото стъпала и се загледа към старата градина. Миналото лято майка му и съпругата на Кал се бяха грижили за нея. Това бе станало по времето, когато и двете бяха напуснали мъжете си. Отново беше буренясала, макар да забелязваше, че тук-там някой, вероятно Рейчъл, тъй като тя явно нямаше представа какво е това почивка, бе започнал да се грижи за нея.

Пронизителен писък разцепи утринната тишина. Идваше от предната страна на къщата и Гейб се завтече покрай страничната стена с разтуптяно сърце. Беше почти сигурен, че този път се е случило нещо доста по-сериозно от писането на графити.

Когато излезе отпред, той застина на място, виждайки Едуард да стои сам на входната врата. Беше все още по пижама и бе замръзнал от страх, втренчил се в нещо, което Гейб не можеше да види в момента.

Гейб хукна напред и веднага забеляза какво бе накарало момчето да изпищи. Една малка змия се бе свила точно до стената на къщата.

Достигна до нея с три бързи крачки и провирайки ръка през парапета, я хвана, преди да е успяла да избяга.

В този момент Рейчъл излетя от входната врата.

— Едуард! Какво става? Какво… — видя провисналата от ръката на Гейб змия.

Гейб погледна свитото от страх дете с известно раздразнение.

— Това е гартерова змия — той протегна влечугото към момчето. — Виждаш ли тази жълта ивица по гърба й? По това се познава, че е безопасна. Хайде, можеш да я докоснеш.

Едуард поклати глава и отстъпи назад.

— Хайде — изкомандва Гейб. — Казах ти, нищо няма да ти направи.

Едуард отстъпи още една крачка.

В следващия момент Рейчъл вече бе до сина си и изглежда пак бе решила да се държи с него като с малко бебе.

— Всичко е наред, миличък. Гартеровите змии са съвсем безопасни. Във фермата, където съм израснала, имаше много от тях — тя се изправи и изгледа Гейб със студена ярост. След това взе змията от ръката му и я прехвърли през парапета. — Виждаш ли? Сега ще я оставим да си отиде, за да може да намери семейството си.

Гейб я изгледа укорително. От това момче никога нямаше да стане мъж, ако майка му продължаваше да го покровителства по този начин. Гейб бе приближавал Джейми към змии, още когато прохождаше, стараейки се да го научи да различава безобидните от отровните, и на детето много му бе харесвало да ги докосва. Здравият разум му нашепваше, че има голяма разлика между дете, което е израснало със змии, и такова, което вижда жива змия може би за пръв път в живота си, но синът му беше мъртъв и той не бе в състояние да се вслушва в здравия разум.