„Присъедини се към вярващите от «Храма на Спасението», тъй като ние препредаваме посланието на Бог към света!“

— Дийли, обажда се Гейб Бонър. На една жена й се счупи колата наблизо и й трябва някой да я изтегли.

Две неща едновременно пронизаха мозъка й — фактът, че не искаше никой да я изтегля, и името на мъжа. Гейбриъл Бонър. Защо един от членовете на най-известното семейство в град Салвейшън сега се подвизаваше като собственик на кино?

Доколкото си спомняше, братята Бонър бяха трима, но само най-младият, отец Етън Бонър, живееше в Салвейшън, когато тя бе тук. Кал, най-големият, беше професионален футболист. Макар да знаеше, че си идва често, тя никога не се бе срещала с него, но знаеше как изглежда, тъй като го беше виждала на снимка. Техният баща, доктор Джим Бонър, беше най-уважаваният лекар в областта, а майка им, Лин, бе един от социалните лидери в града. Пръстите й инстинктивно стиснаха рамото на Едуард при мисълта, че беше дошла в земята на своите врагове.

— … и изпрати сметката на мен. А, Дийли, след това заведи жената и детето при Етън. Кажи му да ги настани някъде за през нощта.

След като избъбри още няколко думи, той затвори телефона и отново насочи вниманието си към Рейчъл.

— Чакай при колата. Дийли ще изпрати някого веднага след като се върне камионетката му.

Той се приближи към вратата и сложи ръка на дръжката й. Имаше вид на човек, който е направил всичко, което зависи от него. Тя мразеше всичко в него: неговото високомерие, неговото безразличие, а най-много от всичко мразеше това силно мъжко тяло, което му даваше възможност да се справя с препятствията в живота, едно предимство, което тя не притежаваше. Не искаше благотворителни жестове. Всичко, от което се нуждаеше, бе работа. И това, че той бе уредил да й изтеглят колата на буксир, означаваше много повече от лишаването й от транспортно средство. Защото импалата беше техният дом.

Тя грабна сандвича и пакета с чипс, които бяха оставени на тезгяха, и хвана Едуард за ръката.

— Благодаря за обяда, Бонър — тя профуча покрай него без дори да го погледне повече.

Едуард заподтичва покрай нея по обратния път. Тя го хвана по-здраво за ръката, докато пресичаха пътя. Когато двамата отново седнаха под дървото, под което бяха и преди, Рейчъл започна с всички сили да се опитва да потисне отчаянието си. Не, нямаше намерение да се предаде толкова бързо.

Тъкмо се бяха настанили под дървото, когато един прашен черен пикап с Гейбриъл Бонър зад кормилото изскочи от входа на киното, излезе на пътя и изчезна от погледа им. Тя разопакова сандвича и започна да изследва съдържанието му: пуешко бяло месо, швейцарско сирене и горчица. Едуард не обичаше горчица и затова тя отстрани колкото бе възможно от нея, преди да му подаде сандвича. Той започна да яде, като едва забележимо се поколеба в началото. Беше прекалено гладен, за да проявява претенции.

Камионетката на пътна помощ пристигна още преди да беше свършил със сандвича и от нея слезе един висок и слаб тийнейджър. Тя остави Едуард под дървото и пресече пътя, махайки приятелски с ръка към новодошлия.

— Оказа се, че няма да има нужда да ме теглите. Само ако може малко да ме бутнете, а? Гейб каза да оставя колата зад ей онези дървета — тя посочи към една горичка недалеч от мястото, където седеше Едуард.

Тийнейджърът я изгледа подозрително, но явно не беше от най-умните, затова на Рейчъл не й бе необходимо дълго време, за да го убеди да й помогне. Когато момчето си тръгваше, нейната импала вече бе добре скрита зад дърветата.

За момента това бе най-доброто, което можеше да направи. Те се нуждаеха от колата, за да спят в нея, а не биха могли да я използват, ако я бяха закарали в някое гробище за автомобили. Фактът, че автомобила повече не можеше да бъде каран, я оставяше с единствената възможност да убеди Гейб Бонър да й даде работа. Но как? Изведнъж й хрумна, че човек, който до такава степен е лишен от чувства, най-добре би могъл да бъде убеден като види някакви готови резултати.

Тя се върна при Едуард и го накара да се изправи.

— Вземи си пакета с чипс, партньоре, и да вървим. Връщаме се обратно в киното. Време е да се захващам за работа.

— Намери ли си работа?

— Да кажем, че съм на пробен период — тя отново го поведе към пътя.

— Какво означава това?

— Ами в смисъл, че трябва да покажа какво мога. А докато работя, ти можеш да довършиш обяда си на онази детска площадка, щастливецо.

— Ела да ядеш с мен.

— В момента въобще не съм гладна — това беше почти вярно.

Беше минало толкова време откакто не бе яла истинска храна, че вече бе забравила какво означава да изпитва глад.

Докато настаняваше Едуард до бетонната костенурка, тя се оглеждаше наоколо, опитвайки се да реши коя работа не би изисквала някакви специални инструменти, като в същото време би направила впечатление. Почистването на двора от някой от най-избуялите плевели изглежда бе най-добрата възможност. Тя реши да започне от средата, тъй като там резултатът от работата й щеше да се види най-добре.

Започна да работи под лъчите на прежурящото слънце. Полите на роклята й я спъваха, а между каишките на скъсаните й сандали започна да прониква мръсотия, оцветявайки краката й в кафяво. Големият й пръст отново започна да кърви под нескопосно зашитата каишка.

Искаше й се да е обута в джинсите си. Беше й останал само един чифт, бяха много стари и изтъркани, с голяма дупка на коляното и още една по-малка на хълбока.

Горната част на роклята й скоро беше мокра от пот. Влажната й коса се спускаше на ивици покрай бузите и шията. Тя убоде пръста си на един трън, но ръцете й бяха прекалено мръсни, за да засмуче раната.

Когато натрупа голяма купчина, тя хвърли всичко в една кофа за боклук, след което я примъкна към мястото за смет зад снекбара. След това възобнови работата си с някаква мрачна решителност. „Гордостта на Каролина“ представляваше наистина последния й шанс и тя трябваше да покаже на Бонър, че може да работи по-усърдно дори и от дузина мъже.

Следобедът ставаше все по-горещ и главата й все повече натежаваше, но тя не си позволи нито за миг да намали темпото на работа. Издърпа още един товар с плевели до предишния, след това отново продължи. Докато изкореняваше поредния плевел, пред очите й започнаха да играят сребърни точици. Ръцете й кървяха от дълбоки драскотини, оставени от бодлите на няколкото боровинкови храста. Между гърдите й вече се стичаха цели поточета от пот.

Тя забеляза, че Едуард също бе започнал да изкоренява плевели малко зад нея и за кой ли път се наруга, че не се е отдала на Клайд Рорш. Чувстваше главата си така, сякаш бе обгърната от огън, а сребърните точици се движеха все по-бързо пред очите й. Трябваше да седне и да си почине, но нямаше време за това.

Сребърните точици изведнъж се превърнаха в експлозия на фойерверки и земята под нея започна да се движи. Опита се да запази равновесие, но не й се удаде. Главата й клюмна и коленете й се подкосиха. Фойерверките преминаха в някаква мастилена чернилка.

Десет минути по-късно, когато Гейб Бонър се върна в киното, той завари момчето свито на земята, пазещо безжизненото тяло на майка си.

Втора глава

— Събуди се.

Нещо влажно се разля по лицето на Рейчъл. Потрепервайки с клепачи, тя отвори очи и видя над себе си частици от някаква синьо-бяла светлина. Опита се да ги прогони, примигвайки с очи, след това изведнъж я обзе паника.

— Едуард?

— Мамо.

Изведнъж всичко нахлу в съзнанието й. Колата. Киното. Опита се да фокусира погледа си. Светлината идваше от неоновата лампа на тавана на снекбара. А тя лежеше на бетонния под.

Гейб Бонър бе приклекнал на коляно до нея, а Едуард стоеше точно зад него. На малкото му момчешко личице беше изписана огромна тревога.

— О, миличкият ми, съжалявам… — тя се опита да се надигне и да седне. Нещо в стомаха й се надигна и тя разбра, че ще повърне.

Бонър бутна една пластмасова чаша към устните й и тя усети, че по езика й се разлива вода. Мъчейки се да се пребори с гаденето, тя направи опит да се извърне от чашата, но той не й позволяваше. Водата се разля по брадичката й и потече по шията. Преглътна една малка част от нея и веднага усети, че стомахът й се стабилизира. Погълна още малко вода и този път дори почувства едва забележим вкус на кафе, което явно е било пито преди това от чашата.

Едва успя да се изправи в седнало положение, а ръцете й трепереха, докато се опитваше да вземе термосната чаша от ръката му. Той я пусна в момента, в който пръстите им се докоснаха.

— Откога не си яла? — зададе въпроса без в гласа му да се усеща някакъв интерес към отговора й, като в същото време се изправи на крака.

Още няколко глътки вода и две-три дълбоки вдишвания й помогнаха да се окопити дотолкова, че дори да му отговори предизвикателно.

— А, снощи изядох една огромна пържола.

Без да каже нищо, той напъха едно парче кейк в ръката й, шоколадов, с бял крем по средата. Тя отхапа от него, а след това някак си автоматично го подаде на Едуард.

— Изяж го, скъпи. Аз не съм гладна.

— Изяж го! — заповед. Кратка, тросната, нетърпяща възражение.

Искаше й се да го фрасне с кейка по лицето, но нямаше необходимата сила. Вместо това се насили да го изяде, помагайки си с глътки вода, и установи, че се чувства значително по-добре.

— Това ще ми е за урок друг път да не обикалям дискотеките по цяла нощ — успя да избъбри тя. — Този последният танц явно е изцедил всичките ми сили.

Той, разбира се, не вярваше на нито една нейна дума.

— Защо все още си тук?

Никак не й харесваше начинът, по който се беше извисил над нея, затова се напрегна и се изправи, но моментално осъзна, че въобще не може да разчита на краката си. Затова се отпусна в един изцапан с боя сгъваем метален стол.

— Случайно да си забелязал… колко работа съм свършила преди… неизвестно защо да загубя съзнание?

— Забелязах. И ти казах, че няма да те наема.

— Но аз искам да работя тук.

— Съжалявам — с лениво движение той отвори един пакет с чипс и й го подаде.

— Аз трябва да работя тук.

— Съмнявам се.

— Не, наистина. Няма да съжаляваш, че си ме наел, уверявам те… — тя сложи парченце чипс в устата си и направи болезнена гримаса, когато солта от него влезе в съприкосновение с порязаните й на множество места пръсти.

На Бонър явно нищо не му убягваше. Хвана я за китките, след това обърна мръсните й ръце, за да разгледа разранените й длани и още по-големите одрасквания по горната част на ръцете й, чак до лактите. Раните явно не го разтревожиха особено много.

— Изненадан съм, че такава отворнячка като теб не се е сетила да си сложи ръкавици.

— Защото ги забравих в крайбрежната си вила — тя се изправи. — Ще отида до тоалетната, за да измия тази мръсотия.

Не беше изненадана, когато той не се опита да я спре. Едуард я последва до задната част на сградата, където тя се сблъска със заключената врата на дамската тоалетна. За сметка на това вратата към съседната, мъжка тоалетна, бе широко отворена. Като цяло помещението беше доста неугледно, но тя все пак забеляза една купчинка от книжни кърпи и почти неизползван сапун.

Изми се дотолкова, доколкото това бе възможно в момента, и това в комбинация със студената вода, която беше изпила, и храната, която бе погълнала, наистина я накара да се почувства добре. Но тя все още изглеждаше като корабокрушенец. Роклята й бе цялата изпоцапана, а лицето й имаше пепеляв цвят. Започна да реши сплъстената си коса с пръсти, като в същото време се опитваше да измисли как би могла да се оправи със ситуацията.

Когато се върна в снекбара, Бонър тъкмо привършваше с поставянето на пластмасовия капак на неоновата лампа. Тя успя да се усмихне широко, докато го гледаше как подпира сгъваемата стълба до стената.

— Какво ще кажеш да изстържа тези стени и след това да ги боядисам? Това място ще стане поне два пъти по-приветливо, когато свърша.

Сърцето й почти спря, когато той се извърна към нея със своето невъзмутимо и кухо изражение.

— Откажи се, Рейчъл. Няма да те наема. След като не си пожелала да си заминеш с колата на пътната помощ, сега се обадих на един човек, който ще дойде да те вземе. Иди и чакай на пътя.

Въобще не му пукаше за нея. В него просто нямаше нищо човешко.

Едуард стоеше до нея, стискаше я здраво за полата, а на лицето му бе изписана тревога като при възрастен човек. Тя почувства, че нещо в нея сякаш се счупва. Би жертвала всичко, абсолютно всичко, само за да му осигури безопасност.

Когато проговори, гласът й звучеше дрезгаво и глухо.

— Моля те, Бонър. Имам нужда от работа — тя замълча, мразейки се за това, че се моли. — Бих направила всичко за теб.

Той бавно вдигна глава и докато светло сребристите му очи я оглеждаха, си даде сметка за разрошената си коса и мръсната си рокля. Но почувства и още нещо — много ясно усещане за него като за мъж. Почувства се така, сякаш се връща обратно в мотел „Доминион“. Точно както се бе чувствала преди шест дни.