Едуард се притисна към нея и тя го помилва по главата.

— Какво ще кажеш за една закуска, господин Ранобуднико?

Той кимна все още притиснат към скута й и Гейб едва чу думите му.

— Пастор Етън каза, че ще е хубаво днес да отида на неделното училище.

Рейчъл изглеждаше раздразнена.

— Може би някой друг път.

Гейб мислено изруга брат си, задето бе втълпил тази идея в главата на момчето. Явно не беше помислил дори за миг какво би изпитала Рейчъл, ако трябва да влезе в църквата, и то по време на служба.

— Същото каза и предната неделя — промърмори Едуард.

— Хайде да отворим новата кутия с бонбони.

— Искам този път да отида.

Гейб не можеше да понася повече ината на хлапето.

— Прави каквото ти казва майка ти.

Рейчъл се извърна към него и понечи да каже нещо, но след това се отказа и бързо вкара момчето в къщата.

Гейб се опита да избяга и от двамата, като предприе дълга разходка в гората, опитвайки се да открие мястото, където навремето си бе изградил свое собствено убежище. Още когато беше на десет или единадесет години, си бе направил няколко клетки и ги използваше, за да се грижи за всякакви ранени животни, които той или приятелите му намираха. Като си помислеше, дори се изненадваше от това колко много животни бе успял да спаси.

Този спомен му донесе само тъга. Сега дори и не искаше да се доближава до животни. Беше успял да изцери толкова много живи същества, но не бе успял да излекува себе си.

Не му се искаше да среща нито Рейчъл, нито момчето, затова когато се върна до вилата, направо се качи на пикапа и се отправи към града. Отби се в „Макдоналдс“ и си взе едно кафе. След това подкара към църквата на Етън и паркира на обичайното си място, една пресечка по-нагоре. През последните няколко недели бе посещавал редовно службата, но винаги сядаше най-отзад, идваше със закъснение и си тръгваше малко по-рано, така че да не му се налага да разговаря с никого.

Рейчъл бе обърнала гръб на Бог, но той не бе в състояние да стори същото. Вярата му не беше толкова силна, колкото на брат му, и досега не бе успяла да му помогне. Но все пак в него се бе запазило нещо и той не можеше да го остави да си отиде.

Въпреки че в последно време Етън доста го дразнеше, все пак му харесваше да го слуша как проповядва. Брат му не беше от онези афиширащи се като безкрайно праведни служители на Бога, които набиваха в съзнанието на хората всевъзможни абсолютизми и се държаха така, сякаш те контролираха единствения път към небесата. Брат му проповядваше толерантност и опрощение, справедливост и съчувствие — всичко, помисли си Гейб, което обаче не демонстрираше спрямо Рейчъл. Етън никога не бе бил лицемер и точно заради това Гейб не можеше да проумее държанието му.

Той се огледа около себе си и установи, че не е единственият закъснял. Кристи Браун тъкмо си проправяше път към едно свободно място на последния ред. Носеше жълта рокля с много къса пола и изражението й буквално приканваше хората да си направят съответните изводи. Той се усмихна в себе си. Както всички останали в Салвейшън, така и той, никога не бе обръщал каквото и да било внимание на Кристи, освен ако не се нуждаеше от някаква услуга. Сега обаче тя се бе превърнала в една стихия, с която всеки трябваше да се съобразява.

След службата отиде до къщата на Кал и му телефонира, за да му съобщи, че се изнася оттам за известно време. Когато чу причината, Кал не успя да сдържи яда си.

— Местиш се при вдовицата Сноупс? Етън ми каза, че ти е завъртяла главата, но аз не му повярвах. И какво, ще живееш с нея?

— Не е точно така — отвърна Гейб, макар да си даваше сметка, че не говори истината. — Тя е обект на нападки и според мен се намира в опасност.

— Тогава защо не оставиш Одел да се погрижи за това?

Гейб дочу леко изписукване, подобно на мишка, и се досети, че племенницата му сигурно е някъде близо до Кал. Роузи бе великолепно бебе, много палаво и вече проявяващо характер. За момент усети болка в гърдите си.

— Слушай, Гейб, вече разговарях с Етън. Знам, че винаги си имал слабост към ранени животни, но това ранено животно е една гърмяща змия. На човек му трябва да прекара с теб само пет минути, за да разбере, че си лесна плячка, когато става въпрос за пари и… хей!

— Гейб? — чу той гласа на етърва си.

Макар с нея да се бяха срещали само на няколко пъти, той я беше харесал много, още от самото им запознанство. Тя бе умна, упорита и почтена, точно това, от което се нуждаеше Кал след бурните си младежки години.

— Гейб, не го слушай — каза Джейн. — Не слушай и Етън. Аз харесвам вдовицата Сноупс.

Гейб се видя принуден да й припомни очевидното.

— Радвам се да го чуя, но си мисля, че ти никога не си я виждала.

— Не, не съм — отвърна етърва му с деловит глас. — Но пък живях известно време в нейната ужасна къща. Когато с Кал преминавахме през онези тежки времена… знам, че звучи глупаво, но когато се уединявах в нейната спалня или пък в детската, винаги изпитвах странно сходство между нас двете. Чувстваше се някаква абсурдност в подредбата на цялата останала къща, а начинът, по който бяха подредени тези две стаи, бе съвсем различен. Винаги съм си мислела, че тя е свестен човек.

Гейб чу как брат му се изсмя скептично някъде до нея.

— Рейчъл е последната жена, която бих могъл да нарека светица, Джейн — засмя се той. — Но иначе си права. Тя е добър човек и преживява много трудни времена. Опитай се да държиш батко ми настрани от мен за известно време, моля те.

— Ще направя всичко възможно. Успех, Гейб.

Той се обади на още няколко места, включително и на Одел Хечър, след това обра продуктите от хладилника и се отправи обратно към планината Хартейк. Когато пристигна в къщата, вече бе късен следобед. Прозорците бяха отворени, входната врата — отключена, но Рейчъл и момчето не бяха вътре.

Той занесе продуктите в кухнята и ги остави в хладилника. Когато се обърна, видя, че момчето стои до задната врата. Беше влязъл толкова тихо, че Гейб въобще не го бе чул.

Спомни си начина, по който Джейми влиташе в тяхната къща в Северна Джорджия. Тряскаше врати, тропаше с обувки и обикновено крещеше с всички сили, че е намерил някакъв много специален земен червей или пък че трябва да му се поправи някаква играчка.

— Майка ти навън ли е?

Момчето стоеше, забило поглед в пода.

— Моля те, отговори ми, Едуард — каза Гейб тихо.

— Да — промърмори той.

— Да — какво?

Раменете на момчето застинаха и той продължи да гледа надолу. Това дете определено се нуждаеше от малко строяване, най-вече за негово собствено добро. Гейб се насили да говори спокойно.

— Погледни ме.

Едуард бавно вдигна глава.

— Когато говориш с мен, Едуард, искам да ми отговаряш с „Да, господине“ и „Не, господине“. „Да, госпожо“ или „Не, госпожо“, когато говориш с майка си, с Кристи, или с някоя друга дама. Сега живееш в Северна Каролина и това е начинът, по който културните деца се обръщат към възрастните тук. Разбра ли ме?

— Аха.

— Едуард… — сега вече в гласа на Гейб се прокрадна заплашителна нотка.

— Името ми не е Едуард.

— Но нали майка ти се обръща така към теб.

— На нея й е позволено — отвърна той мрачно. — Но на теб — не.

— Как трябва да ти викам тогава?

— Чип — отвърна детето след моментно колебание.

— Чип ли?

— Не ми харесва Едуард. Искам всички да ми викат Чип.

Гейб се зачуди дали да му обясни, че Чип Стоун може би не би бил най-добрият избор на име, но след това се отказа. Винаги се бе разбирал добре с децата, но не и с това дете. То беше твърде странно.

— Едуард, намери ли канапа?

Задната врата се отвори и Рейчъл влезе при тях. Мръсните й ръце показваха, че е работила нещо в градината. Погледът й моментално се отправи към Едуард, сякаш се страхуваше, че Гейб може да му е направил нещо докато я няма. Отношението й го накара да се почувства виновен, а това никак не му хареса.

— Едуард?

Момчето отиде до стария кухненски бюфет, издърпа лявото чекмедже с две ръце и извади кълбото с канап, което си седеше на това място откакто Гейб се помнеше.

— Иди и го остави в кофата, която ползвах, ако обичаш.

Той кимна, след което предпазливо погледна към Гейб.

— Да, госпожо.

Рейчъл го изгледа изпитателно, но момчето излезе навън, без да каже нищо повече.

— Защо си го кръстила Едуард? — попита Гейб, преди да се е нахвърлила върху него заради това, което се бе случило сутринта с гартеровата змия.

— На името на дядо ми. Баба ме накара да й обещая, че ще кръстя първия си син на него.

— Добре, но не можеш ли да му викаш Ед, или пък Еди? Никой не се обръща към малко дете с Едуард.

— Извинявай, но не мога да се сетя. Какво ти влиза в работата как се обръщам към сина си?

— Просто искам да ти кажа, че той не си харесва името. Каза ми да го наричам Чип.

В очите й се насъбраха тъмнозелени буреносни облаци.

— Сигурен ли си, че не си ти този, който му е казал, че има нещо нередно с името му? Може би ти си му казал, че трябва да се казва Чип.

— Не.

Тя тръгна към него, с насочен към гърдите му пръст, все едно държеше пистолет.

— Остави сина ми на мира — Бум! — И никога не се осмелявай да заставаш между нас по начина, по който го направи тази сутрин — Бум! Бум! — държанието ти тази сутрин бе ужасно и се надявам повече да не се повтаря. Иначе ще трябва да се изнесеш незабавно оттук.

— В случай че си забравила, това е моята къща — всъщност беше на майка му, но това бяха подробности.

— Нищо не съм забравила.

С крайчеца на окото си Гейб забеляза някакво движение, което привлече вниманието му. Погледна над рамото на Рейчъл и видя, че Едуард се е изправил от външната страна на плъзгащата се врата и слуша разправията им. Дори и от разстояние Гейб почувства неговата бдителност, сякаш с нея можеше да защити майка си.

— Пак ти казвам, Гейб. Остави Едуард на мира.

Той не каза нищо, просто погледна към вратата. Момчето разбра, че го е забелязал и изчезна оттам.

Решителното изражение върху лицето на Рейчъл го накара да се откаже да спори с нея. Вместо това му се искаше да я привлече в спалнята и да започнат всичко отначало. Не можеше да й се насити. Но не бяха сами…

Той извади един лист хартия от задния си джоб и го разгъна. Това бе начинът, по който успокояваше гузната си съвест заради държанието си тази сутрин, но не беше необходимо тя да узнава това.

— Одел ми даде имената на всички, които са били на пистата за излитане през нощта, когато Г. Дуейн се е опитал да избяга.

Лошото й настроение мигом изчезна.

— О, Гейб, благодаря ти! — тя грабна листа от ръката му и седна на кухненската маса. — Вярно ли е това? В този списък има само десет имена. А изглеждаше така, сякаш през онази нощ там имаше поне сто души.

— Имало е четирима души от службата на шерифа. Присъствал е и целият личен състав на полицията в Салвейшън. Това е всичко.

Тя започна да чете имената, но в този момент се чу шум от приближаваща кола. Гейб бързо се запъти към всекидневната, но след миг се успокои, виждайки Кристи да слиза от хондата си. Отново беше облечена екстравагантно, с прилепнали къси панталонки и красива зелена блуза.

Рейчъл се запъти да я посрещне. Едуард се появи откъм страничната стена на къщата и се хвърли в ръцете й.

— Ти се върна!

— Нали ти казах, че ще се върна — тя се наведе и го целуна по върха на главата. — Уморих се да подреждам, затова реших да намина и да видя дали не искаш да отидем на големия пикник, който се организира днес следобед.

— Аууу! Може ли, мамо? Може ли?

— Разбира се. Но първо иди се измий.

Гейб се върна в кухнята и тъкмо си наливаше чаша кафе, когато двете жени влязоха при него.

— Но за какво ти е притрябвала библията на Дуейн? Какво мислиш, че… — Кристи млъкна, забелязвайки Гейб. Той знаеше, че Кристи се безпокои, че Рейчъл остава сама в къщата, и затова забеляза как на лицето й се изписва облекчение. — Здрасти, Гейб.

— Здравей, Кристи.

— Искам библията заради Едуард — каза Рейчъл, без да поглежда приятелката си в очите. — Това е семеен спомен.

Така значи, помисли си Гейб. Тя криеше истината дори и от Кристи. Той бе единственият, посветен в плановете й.

Кристи седна и започна да разглежда списъка.

— Един от тези мъже е откраднал библията в нощта, когато конфискуваха колата ми — Рейчъл взе чашата, която Гейб току-що си бе напълнил с кафе, и отпи една глътка. Не можеше да си го обясни, но някак си му беше хубаво да се отнасят с него по този начин. Рейчъл май бе единственият човек, който очакваше абсолютно всякакви услуги от него.

Кристи замислено заразглежда списъка.

— Не е Пийт Мур. Той не е стъпвал в църква от години.

Рейчъл се облегна на мивката и обви чашата с пръстите на ръцете си.