Сюзън Филипс - Знойни сънища

— Само си губим времето — каза Гейб, докато затваряше вратата на пикапа.

В кабината беше горещо и предпазният колан почти опари пръстите на Рейчъл, докато го премяташе през роклята, която пазеше само за специални случаи — жълта памучна дреха с високо деколте, украсена с различни по големина черно-оранжеви пеперуди.

— Остана ни само още едно име.

— Не е ли по-добре да хапнем нещо. Бих изял един хамбургер.

— Ти наистина си страшен лакомник. Нали ядохме преди един час!

— Да, но пак съм гладен. Освен това, да проверяваме Рик Нейджъл ще бъде по-голямо губене на време от всичко друго. Фактът, че е преписвал от Кристи на теста по география, когато са били в пети клас, съвсем не означава, че трябва да го заподозряваме в нещо.

— Аз пък вярвам в инстинкта на Кристи.

Изпод гумите на колата се разхвърча чакъл, докато излизаха на заден ход от двора на Уорън Рой. Когато поеха по пътя, Гейб пусна климатика и я изгледа с поглед, който представляваше някаква комбинация от толерантност и раздразнение. Явно си мислеше, че гонят вятъра, и вероятно беше прав. Безизразните изражения на лицата на първите двама мъже, които бяха посетили, вече я бяха убедили, че никой от тях нямаше и най-малка представа за какво става въпрос. И въпреки всичко библията все трябваше да се намира някъде.

Нещо я човъркаше отвътре още от момента, в който бе видяла списъка за пръв път, затова тя отново извади листа и започна да изучава имената. Бил Кек… Франк Кийгън… Фил Денис… Кърк Демърчънт. Не познаваше нито един от тях.

— Денис! Погледът й се стрелна обратно към листа — Фил Денис? Дали имаше връзка с Керъл?

— Нейният девер. Защо?

Тя заби пръст в листа.

— Той е бил там онази нощ.

— В такъв случай нямаш късмет. Чух, че се е преместил да живее на запад преди две години, така че ако той е взел библията, значи тя вече е много далече оттук.

— Не, и ако я е дал на Керъл.

— И защо би го направил?

— Защото тя бе една от най-верните последователки на Дуейн. И все още вярва в него. Тази библия би означавала много за нея. Може би деверът й е знаел това и затова я е взел.

— А може би не.

— Знаеш ли, би могъл да бъдеш малко по-голям оптимист.

— Повече от това не мога.

Отношението му я дразнеше, но беше доволна, че поне не я изоставяше. Тя погледна към издялания му сякаш от камък профил и си помисли дали да не му разкаже някой виц, само и само за да наблюдава как лицето му се смекчава, когато се усмихне. Почувства някаква умора, а същевременно изпитваше и нужда от него, нужда, която не можеше да преодолее. Искаше й се да му каже да направи обратен завой и да подкара към планината Хартейк, но не можеше да го направи, затова отново насочи вниманието си към списъка.

— Искам да се срещна с Керъл още сега.

Очакваше Гейб да протестира, но той само въздъхна.

— Сигурна ли си, че не ти се хапва хамбургер?

— Ако изям още един, сигурно ще започна да муча. Моля те, Гейб, закарай ме до къщата на Керъл.

— Бас хващам, че тя е един от видните членове на твоя фенклуб в този град — изсумтя той.

— Хм… — нямаше нужда да му обяснява точно колко я ненавиждаше Керъл Денис.

Керъл живееше в бяла къща в колониален стил, разположена на правоъгълен парцел, в предната част, на който бяха симетрично засадени два клена. От двете страни на входната врата се намираха две огромни саксии, изпълнени с алени и розови петунии. Самата врата бе боядисана в синьо и на нея бе закачен венец от лозови пръчки, украсен с жълти копринени цветя. Рейчъл тръгна пред Гейб и се приготви за предстоящия неприятен разговор, но още преди да е натиснала звънеца, вратата се отвори и оттам излязоха две момчета на тийнейджърска възраст, следвани от Боби Денис.

Беше минал почти месец откакто го бе срещнала заедно с майка му в супермаркета, но веднага щом я зърна, на лицето му се изписа същата враждебност както преди.

— Какво искаш?

— Бих искала да разговарям с майка ти — отвърна бързо тя.

Момчето грабна цигарата, която червенокосият му приятел до него току-що бе запалил, дръпна дълбоко, след това му я върна.

— Няма я.

Рейчъл потрепери при мисълта, че един ден Едуард би могъл да заприлича на това момче.

— Знаеш ли кога ще се върне?

Той повдигна рамене и ги изгледа безочливо.

— Дори и да знаех, нямаше да ви кажа.

— Внимавай какво приказваш — промърмори Гейб с глух, почти беззвучен глас, от който по гръбнака на Рейчъл премина студена тръпка.

Макар да не бе предприел нищо заплашително, фигурата му се извисяваше много над начумерените тийнейджъри и Денис заби поглед в една от саксиите с петунии.

Червенокосият му приятел, този, от когото бе взел цигарата, нервно се размърда.

— Двете с майка ми помагат за опичането на прасето днес. Ние ще ходим малко по-късно там. Ако искате, можем да й предадем съобщение.

Рейчъл реши да се намеси преди горкото хлапе да си е глътнало цигарата.

— Ние ще я намерим. Благодаря.

— Нехранимайковци — изръмжа Гейб, когато се върнаха при камионетката. Веднага след като се качиха, той се извърна към нея. — Няма да ходим там, нали?

— Знаеш ли, Бонър, откриването на тази библия е достатъчно трудна задача, затова, моля те, не ме карай да те влача след себе си като товар.

— В мига, в който хората те видят, сигурно ще те набучат на шиша и ще те поставят точно до прасето.

— Ако не ти е приятно да те виждат с мен, просто ме остави някъде наоколо. След това Кристи ще ме закара до вкъщи.

Той включи на скорост с рязко, раздразнено движение и излезе обратно на улицата.

— Цялата къща бе на наше разположение този следобед. Само за двамата. Но възползвахме ли се от това? Разбира се, че не, по дяволите!

— Стига си се държал като надървен тийнейджър.

— Аз се чувствам като надървен тийнейджър.

— Така ли? — тя се усмихна. — Аз също.

Той спря пикапа по средата на улицата, наведе се към нея и я целуна, с меко, сладко докосване по устните. Рейчъл почувства как горещи тръпки преминават през цялото й тяло.

— Сигурна ли си, че не искаш да промениш намеренията си по отношение на това печено прасе? — той облегна лакът на облегалката и я изгледа с толкова палаво изражение, че я накара да се разсмее.

— Определено ми се иска да променя намеренията си, но няма да го направя. Само още една спирка, Гейб. Искам да разговарям с Керъл Денис, след това се прибираме.

— Защо ли си мисля, че няма да е толкова просто? — с примирено изражение той подкара към града.

Печенето на прасета ставаше на едно спортно игрище в съседство с „Мемориъл парк“, най-голямото обществено пространство в града. Самият парк бе много добре поддържан, имаше зелени метални пейки и идеално оформени цветни лехи, пълни с най-различни цветя. Оттатък него се виждаше спортното игрище, напечено от обедното слънце. Единствените сенки хвърляха палатките и тентите, издигнати от местните граждански организации, които използваха събитието, за да наберат средства за благотворителни цели. Във въздуха се носеше миризма на дървени въглища и на печено месо.

Рейчъл почти веднага забеляза Етън и Едуард. Стояха близо до малък павилион, пред който пееше някакъв оркестър от млади музиканти. Едуард ръфаше огромна топка захарен памук, без нито за миг да откъсва очи от музикантите, но Етън често-често поглеждаше към една тента за раздаване на храна, на десетина метра от тях. Рейчъл проследи погледа му и видя Кристи, потънала в разговор с някакъв сламенорус мъж, който явно правеше всичко възможно, за да я впечатли.

Етън се намръщи. С русата си, искряща под слънчевите лъчи коса той напомняше на Рейчъл за някакъв мрачен млад бог. Така му се пада, помисли си тя, след като е толкова елементарен.

Докато двамата с Гейб се приближаваха, тя чувстваше погледите на хората върху себе си. Само пенсионерите от Флорида сякаш не бяха впечатлени от факта, че печално известната вдовица Сноупс се е присъединила към тях.

Когато го доближи, Едуард се извърна към нея, сякаш по телепатия.

— Мамо!

Той се затича напред, в едната си ръка все още държеше захарния памук, а в другата бе провесен Хорс. Лепкавата му уста се разтегна в широка усмивка. Изглеждаше толкова здрав, толкова щастлив. Очите й запариха.

Благодаря ти, Господи!

Беше го помислила някак си автоматично и бързо го изблъска от съзнанието си, когато Едуард се заби в краката й. Нямаше Господ.

— Пастор Етън ми купи захарен памук! — похвали се Едуард. Вниманието му бе напълно фокусирано върху нея и затова дори не забеляза Гейб, който стоеше на около метър отзад. — А Кристи ми купи хотдог, понеже аз почти се разплаках, когато видях прасето… — лицето му се натъжи. — Не можах да се сдържа, мамо. То е мъртво и имаше дупки вместо очи и… Те го убиха и го сготвиха на огъня.

Още една стъпка по пътя към света на възрастните. Тя обърса с палец една капка кетчуп от бузата му.

— Точно на това му викат печено прасе, партньоре.

— Никога повече няма да ям прасе! — и момчето тъжно поклати глава.

Рейчъл реши, че е по-добре да не му споменава за вероятното съдържание на неговия хотдог.

— Кристи ми купи балон, беше червен, но се спука и… — в този момент Едуард забеляза Гейб и млъкна. Придърпа Хорс към гърдите си и промяната в настроението му почти можеше да се докосне. Рейчъл си спомни за грозната сцена със змията. Понякога си мислеше, че разбира Гейб, но грубото му държание тази сутрин бе доказало колко малко всъщност го познава.

Етън се приближи към тях, кимна й студено, след това се заприказва с брат си, демонстрирайки явно пренебрежение към нея. Но тя не беше единствената, която се чувстваше пренебрегната. Усети леко движение до себе си и погледна надолу точно в момента, в който Едуард изпусна захарния си памук върху обувката на Гейб.

Гейб се опита да си отмести крака, но бе твърде късно. Лепкавата розова маса покри кафявата кожа на обувката.

— Беше случайно — бързо каза тя.

— Аз обаче не мисля така — той се втренчи в Едуард, който от своя страна се втренчи в него.

Кафявите очи на сина й гледаха мрачно, но в тях имаше и едва забележима закачливост, която й каза, че наистина съвсем не е било случайно. Той бе очаквал вниманието на Етън и сега винеше Гейб за това, че му го е отнел.

Тя бръкна в старата си платнена чантичка за салфетка, но попадна на тоалетната хартия, която използваше вместо салфетки, за да пести пари. Откъсна едно парче и му го подаде, за да си изчисти обувката.

Етън докосна хлапето по главата.

— Трябва да внимаваш с това, Едуард.

Момчето погледна от Гейб към Етън.

— Името ми е Чип.

— Чип? — усмихна се неразбиращо Етън.

Едуард кимна и заби поглед в земята. Рейчъл изгледа яростно Гейб. Не знаеше точно защо, но някак си чувстваше, че за всичко е виновен той.

— Не ставай глупав! Името ти е Едуард и би трябвало да се гордееш с него. Спомняш ли си какво ти бях разправяла за моя дядо? Това бе неговото име.

— Едуард е глупаво име. Никой не се казва така.

Етън леко стисна момчето за рамото и погледна към брат си.

— Волейболният мач скоро ще започне. Хайде да играем.

— Ти отивай — отвърна Гейб. — С Рейчъл трябва да потърсим един човек.