Етън никак не изглеждаше доволен.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Не се безпокой за мен, става ли?

Един мускул потрепна малко над горната челюст на Етън. Рейчъл знаеше, че много му се иска да се нахвърли отгоре й, но откритата враждебност просто не му бе в характера. Затова само прокара ръка по главата на Едуард.

— Ще се видим по-късно, приятел…

Едуард изглеждаше много нещастен, докато наблюдаваше как Етън се отдалечава. Беше разделен от човека, който за него бе станал като идол, и с това целият му ден бе развален.

Рейчъл го хвана за ръката.

— Страхувам се, че от захарния ти памук нищо не става вече. Искаш ли още един?

Гейб напъха и двете си ръце в джобовете и намръщеното му лице ясно показваше какво си мисли в момента. Че тя трябва да накаже Едуард за това, че нарочно бе пуснал захарния памук върху обувката му, а не да му предлага друг. Но Гейб нямаше как да разбере и да знае за всичко, което бе преживял нейният син през краткия си живот.

— Не — прошепна той.

В този момент към тях се приближи Кристи. Бузите й бяха зачервени, а очите й развълнувано блестяха.

— Може и да не ми повярвате, но тази вечер имам среща. Майк Рийди ме покани на вечеря. Познавам го от години, но… просто не мога да повярвам, че се съгласих — Кристи едва бе изрекла новината, преди веждите й да се сбърчат, тъй като радостното й вълнение бе помрачено от несигурност. — А може би не трябваше да приемам. Ще бъда толкова нервна, че сигурно няма да мога две думи на кръст да кажа.

Преди Рейчъл да се опита да й вдъхне кураж, Гейб обгърна раменете й с ръка и леко я притисна към себе си.

— Това е едно от най-хубавите неща при теб, Кристи! Мъжете обичат да говорят, а ти си добър слушател.

— Наистина?

— Майк е хубав човек, сигурен съм, че ще си прекарате добре. Само не му позволявай прекалено много волности още от първата среща.

Кристи го изгледа внимателно, след това се изчерви.

— Сякаш някой въобще си е позволявал волности с мен…

— Това е точно поведението, което може да остави една жена прелъстена и изоставена.

Кристи се засмя и тримата се заприказваха за още няколко минути, след което тя се извини, че трябва да отиде да провери нещо в църковната тента. Рейчъл забеляза, че бе изчакала Етън да се махне, преди да се запъти натам.

— Искам да се прибираме вече — Едуард изглеждаше тъжен и нещастен.

— Не още, скъпи. Първо трябва да се видя с една жена — тя застана между Гейб и Едуард и тръгна към палатките.

Минаха покрай големите грилове с дървени въглища за печене на царевица, осигурени от местния Ротариански клуб, след това и покрай щандчето за пуканки на Арт Гилд.

— Гейб! — един слаб мъж с гъста, малко рошава коса излезе иззад една маса, на която очакваше дарения за фонда „Хуманно общество“.

— Здрасти, Карл — Гейб се запъти към него, но Рейчъл усети, че го прави без желание.

Двамата с Едуард го последваха. Карл я изгледа с любопитство, но не и с враждебност, което й показа, че този човек не е бил свързан с „Храма“. Двамата мъже си размениха любезности, след което Карл придоби делови вид.

— Трябва ни ветеринар за приюта, Гейб. Миналата седмица загубихме двегодишен доберман, само защото Тед Хартли не успя да дойде навреме от Бревърд.

— Съжалявам, Карл, но аз нямам лиценз за Северна Каролина.

— Предполагам, че доберманът нямаше да се интересува кой знае колко от документите ти.

Гейб повдигна рамене.

— А може би така или иначе нямаше да мога да го спася.

— Знам, но поне щеше да опиташ. Трябва ни местен ветеринар. Винаги съм мислил, че би трябвало да практикуваш, след като се завърна в Салвейшън.

Гейб явно искаше да смени темата.

— Моето кино отваря в петък вечер. Ще има фойерверки и посещението ще е безплатно. Надявам се да дойдете със семейството си.

— Разбира се, че ще дойдем.

Те продължиха нататък, минавайки покрай една маса, на която продаваха фланелки против мускулна дистрофия. Тълпата погълна Рейчъл и тя изпусна ръката на Едуард.

Някой я блъсна в гърба и тя се залюля към Гейб. Той я хвана за ръката и я задържа докато се окопити. Рейчъл се огледа около себе си, но не забеляза нищо необичайно.

Едуард стоеше наблизо, но не я хвана отново за ръката. Сякаш искаше да постави колкото се може по-голяма дистанция между себе си и Гейб. Малко по-напред тя забеляза маса, покрита с печени курабии, а зад нея бе Керъл Денис.

— Ето я там.

— Спомням си Керъл на млади години — каза Гейб. — Беше много сладко момиче, преди да стане толкова религиозна.

— Не е ли иронично какви неща прави религията с хората.

— Мисля, че е по-иронично това, което хората правят на религията.

В този момент Керъл вдигна очи и ръцете й замръзнаха върху една кутия с курабии, която тъкмо разопаковаше. Рейчъл веднага забеляза в погледа й всичките стари обвинения. Знаеше колко неприятна може да бъде тази жена и затова много й се искаше Едуард да не е с нея. Добре, че бе поизостанал малко назад.

Докато двамата с Гейб се приближаваха, Рейчъл си помисли, че всичко в Керъл изглежда твърде остро. Контрастът между бледата й кожа и боядисаната й черна коса я караше да изглежда някак си крехка, почти чуплива. Скулите й бяха силно издадени напред, а острата й брадичка удължаваше още повече и без това дългото й лице. Изглеждаше тънка и напрегната, сякаш всичката женственост бе някак си изпита от нея. Рейчъл си спомни за намръщения й син и почувства някакво съжаление и към двамата.

— Здравей, Керъл.

— Какво правиш тук?

— Искам да говоря с теб.

Керъл погледна към Гейб и Рейчъл усети нейната несигурност. Сигурно изпитваше съчувствие към него, но същевременно не би могла да му прости това, че общуваше с врага.

— Не мога да си представя за какво бихме могли да говорим — изражението й малко се смекчи, когато Едуард се появи иззад гърба на майка си и застана до нея. — Здравей, Едуард. Искаш ли курабия? Ето, заповядай.

Тя му подаде една бяла пластмасова чиния. Едуард заразглежда съдържанието й, след това си взе една голяма захаросана курабия.

— Благодаря.

Рейчъл си пое дъх и се хвърли напред.

— Търся нещо, което мисля, че може и да е у теб.

— Така ли?

— Библията на Дуейн.

По лисичето лице на Керъл първо се появи изненада, която бързо бе заменена с предпазливост. Рейчъл почувства тръпка на вълнение.

— И какво те кара да мислиш, че би могла да е у мен?

— Тъй като знам колко много уважаваше Дуейн. Мисля, че деверът ти е взел библията в нощта, в която Дуейн трябваше да бъде арестуван, и я е дал на теб.

— Да не би да ме обвиняваш в кражба!

Рейчъл си даваше сметка, че трябва да пипа внимателно.

— Не, сигурна съм, че си взела тази библия само за да я пазиш, и оценявам това. Но сега си я искам обратно.

— Ти си последният човек, който би трябвало да притежава библията на Дуейн.

— Не е за мен — Рейчъл се поколеба. — За Едуард е. Той няма нищо, което да е принадлежало на баща му, и библията би трябвало да е негова — това поне беше вярно.

Рейчъл затаи дъх. Керъл погледна към Едуард, чиято уста бе обградена с червеникави трохи. Явно много му бе харесала курабията, затова широко й се усмихна.

Керъл прехапа нервно долната си устна. Въобще не погледна към Рейчъл, заковала бе поглед в Едуард.

— Да. Добре, библията наистина е у мен. Полицаите просто щяха да я захвърлят някъде, а аз не можех да допусна това да се случи. Те не са особено внимателни с нещата, които попадат в ръцете им.

На Рейчъл й се искаше да грабне Гейб и да го завърти в кръг, докато й се завие свят. Но вместо това се насили да говори спокойно.

— Много съм ти благодарна, че си се погрижила за нея.

— Въобще не ме интересува твоята благодарност — тросна й се Керъл. — Направих го заради Дуейн, не заради теб.

— Разбирам — отвърна видимо спокойно Рейчъл. — Сигурна съм, че Дуейн би го оценил.

Керъл се извърна, сякаш не можеше повече да понася да бъде в компанията на Рейчъл.

— Може би ще се отбием до вас по-късно — Рейчъл не искаше да я притиска прекалено, но същевременно бе твърдо решена да се добере до библията колкото се може по-скоро.

— Не. Ще я дам на Етън.

— Кога?

Не биваше да показва нетърпението си, тъй като това би дало възможност на Керъл да чувства, че е в ръцете й, нещо, което със сигурност би й харесало.

— Доколкото знам, в понеделник Етън почива. Ще я занеса в офиса на църквата във вторник.

Не можеше да си представи да чака толкова дълго, затова понечи да се възпротиви, но Гейб рязко я прекъсна.

— Много добре, Керъл, не е толкова спешно. Ще кажа на Етън да те очаква — той стисна силно Рейчъл за ръката и двамата се потопиха в заобикалящата ги тълпа. — Ако продължаваше да настояваш, никога нямаше да видиш тази библия.

Тя се извърна, за да се увери, че Едуард ги следва.

— Не мога да понасям тази жена. Тя съвсем целенасочено ме тормози.

— Два дни няма да променят нищо. Хайде да си вземем нещо за ядене.

— Никога ли не мислиш за нещо друго, освен за стомаха си?

Той плъзна палеца си под късия ръкав на пеперудената й рокля и погали горната част на ръката й.

— Понякога, и напоследък все по-често, си мисля и за други части от тялото ми.

Рейчъл почувства как кожата й настръхва от желание. В същото време откри, че й се иска той да изпитва към нея нещо по-трайно от обикновено сексуално привличане.

— Ти ли черпиш?

— Аз — той я изгледа закачливо.

Тя извърна глава и погледна през рамо.

— Хайде, Едуард, ще отидем да хапнем.

— Не съм гладен.

— Нали обичаш диня. Ще ти взема едно парче.

Докато вървяха към тентите, където се предлагаше храна, Гейб чу как момчето тътри маратонките си по земята. Помисли си каква част от заплатата на Рейчъл е отишла, за да му купи тези обувки, и му се прииска да каже на детето да вдига по-високо краката си, но знаеше, че това само ще нажежи атмосферата, затова реши да си замълчи.

Отправиха се към центъра на игрището, където няколко цели прасета се печаха на шишове над огромно огнище от жарава. Рейчъл сбърчи нос.

— Аз май ще си взема само един захарен памук.

— Мислех си, че момичетата от провинцията като теб не изпитват сантименталности към животните.

— За мен не се отнася. Освен това ние отглеждахме соя.

Гейб също не бе голям любител на печеното прасе, затова не се опита да я убеждава да си вземат такова. След малко вече се бяха настанили на една от дългите маси за пикник с чинии, пълни с царевица с масло. Гейб бе добавил и два хотдога към своята порция, надявайки се да я накара да изяде единия, но тя категорично бе отказала и сега той се чудеше какво да прави с толкова много храна.

— Сигурен ли си, че не ти се яде още един хотдог, Едуард? Въобще не съм го докосвал моя.

Момчето само поклати глава и започна да рови в едно от парчетата диня в чинията си. Откакто бяха седнали на масата, Гейб го наблюдаваше как често-често оглежда към съседната маса, където обядваха баща и син, последният беше приблизително на възрастта на Едуард. Той отново погледна към тях и този път Рейчъл също забеляза.

— Това момче от детската градина ли е, Едуард? — изглежда го познаваш.

— Аха. Казва се Кайл — Едуард заби поглед в чинията пред себе си. — А моето име е Чип.

Рейчъл погледна отчаяно към Гейб над главата на сина си. На съседната маса момчето на име Кайл и баща му взеха хартиените си чинии и ги занесоха до един кош за отпадъци. Едуард внимателно ги наблюдаваше.

След като се освободиха от чиниите, момчето се обърна към баща си и вдигна ръце нагоре. Баща му се усмихна, взе го на ръце и го постави на раменете си.

На лицето на Едуард се появи такъв красноречив копнеж, че Гейб трепна. Това бе нещо толкова просто… Баща, носещ сина си на рамене. Но Едуард бе твърде тежък за Рейчъл, за да го носи по този начин. Твърде тежък, за да може да бъде носен от майка си, но не и от баща си.

Вдигни ме, тате! Вдигни ме нагоре, за да мога да виждам!

Гейб извърна очи.

Рейчъл бе наблюдавала цялата сцена и той видя болезнената й реакция, предизвикана от мисълта за още едно нещо, което не можеше да направи за сина си. Тя отвори чантата си, опитвайки се да отвлече вниманието си.

— Едуард, мисля, че по себе си имаш повече храна, отколкото си изял. Дай да те избърша…

Ръцете й изведнъж замръзнаха за момент, след това се потопиха в чантата и забързано започнаха да ровят в нея.

— Гейб, портфейлът ми го няма.

— Дай да видя — той взе чантата й и погледна съдържанието й.

Натъкна се на обикновената бъркотия, състояща се от химикал, касова бележка от супермаркета, малко руло тоалетна хартия, ключодържател и един тампон, който едва-едва се подаваше от обвивката си. Можеше само да си представи колко ли ненавиждаше да харчи безценните си пари, за дамски превръзки.