— Може да си го оставила вкъщи.

— Не! Беше в чантата ми, когато ти дадох кърпичката, за да избършеш обувката си.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — тя го изгледа замислено. — Спомняш ли си, когато се облегнах на теб? Някой ме блъсна силно изотзад. Сигурно тогава е станало.

— Колко пари имаше в себе си?

— Четиридесет и три долара. Всичките ми спестявания.

Тя изглеждаше толкова отчаяна и объркана, че сърцето му се сви от съчувствие. Знаеше колко е силна и си каза, че сигурно скоро ще се възстанови от поредната неприятност, но в същото време се чудеше колко ли пъти едно човешко същество може да бъде поставяно на колене и то все да успява да се изправя на краката си.

— Ще отида да погледна мястото, където се случи това. Може да е паднало от чантата ти, когато са те блъснали, и някой да го е предал на щандовете.

Виждаше, че тя не вярва, че е възможно. Той самият не го вярваше. Защото късметът й не бе от най-добрите.

Докато събираха съдовете си, Рейчъл се опита да скрие от Гейб колко бе разстроена от случилото се. Отчаяно се нуждаеше от тези четиридесет и три долара, за да може да изкара и следващата седмица.

Те се отдалечиха от масите за пикник и Едуард се затътри след тях. Трябваше отново да минат покрай щанда, на който работеше Керъл, вече заедно с още една по-възрастна жена, облечена в червени панталони и червена блуза с къс ръкав. Рейчъл веднага разпозна в нея бабата на Емили, малкото момиченце с левкемия. Сърцето й заби, когато разбра, че жената я е забелязала.

— Госпожо Сноупс!

— Какво правиш, Фран! — Керъл се намръщи, виждайки възрастната жена да заобикаля масата и да се отправя към Рейчъл.

Жената първо се усмихна на Рейчъл, след това извърна глава към Керъл.

— Бях помолила госпожа Сноупс да отиде в къщата на дъщеря ми и да се помоли за Емили.

— Как си могла да го направиш! — кресна Керъл. — Та тя е измамничка.

— Не е вярно — отвърна меко Фран. — Знаеш колко отчаяно се нуждаем от молитви. Само чудо може да спаси Емили.

— Няма да видиш никакво чудо от нея! — тъмните очи на Керъл се забиха в очите на Рейчъл и острите й черти се изкривиха обвинително. — Имаш ли представа колко е страдало това семейство? Как можеш да им даваш фалшиви надежди? — Рейчъл понечи да отрече, но Керъл още не беше свършила. — И колко им вземаш за услугата? Бас хващам, че молитвите ти са доста скъпи.

— Нямам никакви молитви — отвърна искрено Рейчъл. Пое си дълбоко дъх и погледна бабата на Емили право в очите. — Съжалявам, че не мога да ви помогна, но аз вече не съм вярваща.

— Сякаш някога си била — натърти Керъл.

Но Фран само се усмихна и погледна Рейчъл с дълбоко разбиране.

— Ако погледнете вътре в сърцето си, госпожо Сноупс, ще разберете, че това не е вярно. Не ни обръщайте гръб. Моите собствени молитви ми казват, че можете да помогнете на Емили.

— Но аз не мога.

— Не бихте могла да знаете, без да сте опитали. Бихте ли дошли просто за да я видите?

— Не. Не искам да ви давам фалшиви надежди.

— Извади си чековата книжка, Фран — намеси се Керъл. — Ще видиш как ще си промени решението.

Керъл бе жена, за която се предполагаше, че трябва да е изпълнена с обичта на Бога, но в сърцето й май нямаше нищо друго, освен горчилка. В миналото, когато Рейчъл все още бе в „Храма“, тя бе срещала много като Керъл, дълбоко религиозни мъже и жени, които бяха толкова закостенели в душите си, че радостите на живота сякаш бяха останали някъде далеч зад тях.

Рейчъл познаваше добре библията и разбираше какво се бе случило с хора като Керъл. Според тяхната теология, всеки един бе наследствено прокълнат и само ако си непрекъснато нащрек срещу силите на злото, за теб би могла да съществува някаква надежда за вечен живот. За такива като Керъл вярата бе станала източник на неизчерпаема загриженост.

В „Храма“ беше виждала също и такива като Фран — хора, които излъчваха някаква вътрешна светлина. На тези хора никога и през ум не им минаваше да търсят някаква прокълнатост в околните. Те бяха прекалено заети да раздават обич, съчувствие и опрощение.

По ирония на съдбата едно от най-големите притеснения на Дуейн бяха християните като Фран. Той вярваше, че те не са достатъчно бдителни в борбата с дявола и се страхуваше за техните души.

— Съжалявам — изрече тя с глас, пресипнал от вълнение. — Наистина много съжалявам.

Гейб направи крачка напред.

— Дами, ще ни извините, но трябва да потърсим портмонето на Рейчъл. Изгуби го тук някъде преди малко — той им кимна и я дръпна за ръката.

Рейчъл му бе благодарна. Знаеше, че не беше разбрал какво всъщност се е случило, но, както се бе случвало и преди, той бе почувствал състоянието й и се беше намесил точно навреме.

— Не знаех, че познаваш Фран Танър — каза той, докато минаваха покрай огнището с жаравата.

— Това ли е фамилното й име? Не беше ми го казала.

— Какво се е случило?

Тя му обясни.

— Не виждам какво ще ти коства да отидеш да видиш дъщеря й — беше коментарът му, когато чу историята.

— Това би било некоректно. Не съм лицемер.

В следващия момент си помисли, че той ще се опита да спори с нея, но Гейб не го направи. Само посочи към една от тентите.

— Доколкото си спомням, бяхме някъде там, когато те бутнаха. Ще отида да поразпитам.

Върна се след няколко минути и още преди да е заговорил, тя вече знаеше, че не й носи добри новини.

— Може би някой ще го предаде в полицията по-късно — промърмори той, опитвайки се да я успокои.

Рейчъл се насили и на устните й се появи усмивка, за която и двамата знаеха, че е фалшива.

— Може би…

Той леко прокара длан по бузата й.

— Хайде да се връщаме вкъщи. Мисля, че за днес ни беше достатъчно.

Тя кимна и тримата се отправиха към колата.

Докато се отдалечаваха, иззад павилиона за безалкохолни напитки се появи Ръс Скудър. Изчака, докато се изгубят от погледа му, след това измъкна портмонето на Рейчъл от една фуния за пуканки, която носеше със себе си, и извади парите.

Четиридесет и три долара. Жалко, че не бяха повече. Той се втренчи в смачканите банкноти, хвърли портмонето в най-близкия кош за боклук, след което се запъти към една от масите, на която се събираха помощи за благотворителни цели.

Карл Пинтър разговаряше с хора около масата, опитвайки се да ги убеди да направят дарения, но Ръс не обърна никакво внимание на малкия контейнер, украсен със снимката на куче с големи тъжни очи. Вместо това той пъхна четиридесетте и три долара в пластмасовия цилиндър, на който пишеше Фонд за Емили.

Шестнадесета глава

Вечерта Рейчъл за стотен път прочете на Едуард „Стелалуна“. Красиво илюстрираната приказка разказваше за малко прилепче, останало без майка си и отгледано от птичките, в резултат на което начинът му на живот се различавал от характерния за прилепите. Когато Рейчъл приключи с четенето, Едуард извади ухото на Хорс от устата си и я погледна разтревожено с очи, прекалено сериозни за възрастта му.

— Майката на Стелалуна е претърпяла произшествие и те не са могли да се виждат дълго време.

— Но на края все пак са се намерили.

— Да, предполагам.

Тя знаеше, че отговорът й не го е задоволил. Той нямаше баща, нито къща, нито истинско семейство. И изглежда вече започваше да осъзнава, че тя е единствената му опора.

След като го сложи да си легне, тя отиде в кухнята и видя Гейб да стои до задната врата. Той се извърна, когато чу стъпките й, и Рейчъл видя как едната му ръка се плъзна в джоба на панталона му. Извади няколко банкноти и й ги подаде.

Тя преброи петдесет долара.

— Какво е това?

— Просто бонус. Свърши доста работа, която не ти влиза в задълженията. Заслужаваш си го.

Възстановяваше парите, откраднати от чантата й, като същевременно се опитваше да не засегне гордостта й. Рейчъл погледна към новичките банкноти и примигна.

— Благодаря — успя само да каже.

— Излизам за малко. Скоро ще се върна.

Не й предложи да отиде с него и тя не каза нищо. Моменти като този й напомняха каква огромна пропаст лежеше между тях.

По-късно, когато вече се приготвяше да си ляга, тя го чу да се връща. Доразсъблече се, след това се мушна в старата му работна риза. Изми лицето и зъбите си и отиде отново в кухнята, където го завари приклекнал до една картонена кутия, поставена близо до готварската печка.

Приближи се и видя, че в кутията, застлана с няколко салфетки, имаше едно мъничко врабче.



Във вторник, само три дни преди официалното откриване на киносалона, Рейчъл вече бе започнала да се притеснява, че няма да успеят да подготвят всичко навреме. В същото време бе развълнувана от мисълта за това как ще покажат обновения „Гордостта на Каролина“ на хората от околността. Фойерверките на вечерта на откриването бяха нейна идея и освен това бе убедила Гейб да украси централния вход с един дълъг ред от пъстроцветни пластмасови флагове.

За съжаление той никак не споделяше ентусиазма й и незаинтересоваността му ставаше по-очевидна с всеки изминал ден. В същото време Рейчъл все повече се привързваше към това място. Когато гледаше прясно боядисаните стени, новите уреди в снекбара и почистения от плевели двор, тя изпитваше силно чувство на задоволство от добре свършена работа.

В три часа следобед телефонът в снекбара иззвъня. Тя остави парцала, с който забърсваше новата машина за пуканки, и се затича да вдигне слушалката.

— Библията е у мен — чу тя гласа на Кристи. — Синът на Керъл току-що я донесе.

Рейчъл въздъхна с огромно облекчение.

— Направо не мога да повярвам, че най-после ще я взема в ръцете си. Ще мина да я взема тази вечер.

Побъбриха още няколко минути и тъкмо когато затваряше, в снекбара влезе Гейб. Тя се завтече към него покрай тезгяха.

— Библията е у Кристи!

— Недей да хвърляш всичките си надежди в нея.

Тя го погледна в сериозните сребристи очи и не можа да устои на желанието да го докосне по бузата.

— Ти си прекалено голям песимист, младежо!

Сега вече и той се усмихна, но само за миг. Рейчъл усети, че се готви да й изнесе поредната лекция, затова бързо смени темата.

— Как вървят нещата с Том?

— Мисля, че си разбира от работата.

Том Бенет бе името на кинооператора, който Гейб бе наел. След голямото откриване Гейб планираше да държи киносалона отворен четири вечери в седмицата. Том живееше в Бревърд и щеше да прихожда. Гейб щеше да продава билети и да помага на Рейчъл в снекбара по време на антрактите заедно с още една млада жена на име Кайла.

Известно време Рейчъл се бе чудила какво ще прави с Едуард, когато започне да работи вечер, но в крайна сметка стигна до единственото възможно решение. Не можеше да си позволи да му наеме бавачка за по-голямата част от времето, през което щеше да отсъства от къщи, затова повечето вечери той щеше да идва с нея. Реши да му стъкми едно легло в офиса на Гейб, точно до прожекционната кабина, като се надяваше, че ще успява да заспи там.

Гейб я изгледа строго.

— Ти изяде ли си обяда днес?

— До последната трошичка — тя срещна изпълнения му с недоверие поглед и не можа да се стърпи да не се усмихне закачливо.

Беше минало много време, откакто някой си бе правил труда да се грижи за нея. Дуейн със сигурност не беше го правил, а когато Рейчъл бе още в средата на юношеските си години, здравето на баба й се бе влошило дотолкова, че вече Рейчъл бе започнала да се грижи за нея. И сега този грубоват и наранен мъж, който доскоро искаше единствено да бъде оставен на мира от всички, се бе самоназначил за неин ангел настойник.

Не искаше да се поддава на чувствата си, затова се отдръпна назад към тезгяха.

— А как е Туити?

— Все още е жив.

— Хубаво.

Той бе донесъл врабчето със себе си, за да може да го храни достатъчно често. Малко по-рано тя се бе качила до офиса му, за да го попита нещо, и го бе заварила наведен над кутията. Хранеше миниатюрното същество през една отрязана сламка.

— Къде каза, че го намери? — попита тя.

— Близо до задната врата на къщата. Обикновено лесно се открива гнездото и тогава ги връщам обратно… има една стара приказка, че малките птиченца се изоставят от майките си, ако имат мирис от докосването на човек. Но този път не можах да намеря гнездото.

Изглеждаше раздразнен, сякаш оживяването на птиченцето не му беше приятно, но тя знаеше, че не е така, и усмивката й стана по-широка.

— Защо си толкова щастлива? — избуча той.

— Щастлива съм заради тебе, Бонър… — не можа да устои да го докосне отново и този път той я привлече към себе си.

Рейчъл отпусна глава на гърдите му и се заслуша в равномерното биене на сърцето.

Палците му погалиха врата й през меката тъкан на роклята и тя почувства възбудата му върху себе си.