— Хайде да се махаме оттук, скъпа, да отидем вкъщи.

— Имаме прекалено много работа. Освен това снощи се любихме, да не би да си забравил?

— Ами да. Съвсем ми излезе от ума, ще трябва да ми напомняш от време на време.

— Ще ти го напомня тази вечер.

Той се усмихна, наведе глава и я целуна. Това не бе просто бегла целувка, а съвкупление на устните им, което изведнъж ги накара да почувстват жажда един за друг. Неговите устни се разтвориха, след това и нейните. Тя усети как пръстите му се заравят в косата й. Езикът му се плъзна в устата й и тя се почувства опиянена от изключително еротичното чувство на мъж и жена, които постепенно губят контрол над себе си.

Целувката ставаше все по-дълбока. Той плъзна ръка под роклята й и започна да й събува бикините. Тя пък заопипва, за да намери ципа на джинсите му.

Чу се силно изтропване отгоре. Те подскочиха като виновни деца, след това осъзнаха, че Том просто е изпуснал нещо в прожекционната кабина.

Тя се подпря на ръба на тезгяха, а Гейб си пое дъх на пресекулки.

— Съвсем забравих, че не сме сами.

— Наистина забрави — Рейчъл не можеше да скрие задоволството си. — Ти направо се беше забравил от похот, Бонър. Изцяло.

— Не само аз обаче. И никак не е смешно. Ако някой ни завари двамата в подобно положение, това никак няма да повлияе добре на репутацията ми. Достатъчно е дори само това, че живея при теб на вилата.

— Да-да! — тя го изгледа игриво. — Това нещо с езика… Направи го и в събота вечерта. Много ми харесва.

Той поклати глава с привидно отчаяние, но явно също бе развеселен.

— Можеш ли да отгатнеш последния човек, с когото съм правила нещо подобно?

— Бас хващам, че не е бил Дуейн — той се отдалечи към машината за кафе, сякаш не можеше да се довери на себе си да стои близо до нея.

Рейчъл видя ясно очертаващата се издатина в предната част на джинсите му и изпита чувство на доволство.

— Какви ги приказваш. Той бе сух кълвач.

— Какво е бил?

— Обикновено ме възнаграждаваше с едни такива сухи кълвящи целувки, които почти никога не стигаха до устата ми. Не, последният път, когато се целувах по този начин, бе през първата ми година в гимназията, с Джефри Дилърд, в склада на неделното училище.

— И никога не си използвала езика си при целувки откакто си била първа година в гимназията?

— Тъпо, нали? Страхувах се, че ако го направя, ще отида в ада, което е едно от хубавите неща за последните няколко години от живота ми.

— Какво имаш предвид?

— Просто вече не се притеснявам от ада. Чувствам се така, сякаш вече съм била там и съм преминала през всичките му кръгове.

— Рейч…

Той изглеждаше шокиран и на нея й се прииска да си прехапе езика. Наистина мислеше това, което каза, но то явно го разстройваше.

— Само се пошегувах, Бонър. Хей, я се залавяй за работа, преди шефът да те е хванал, че се скатаваш. Той е много строг и ако не внимаваш, сигурно ще ти отреже надницата. Аз лично се страхувам до смърт от него.

— Наистина ли?

— В този човек няма капка жалост, да не говорим, че е страшно стиснат. За щастие аз съм по-хитра от него и вече съм измислила начин да получа повишение.

— И как ще стане това? — той отпи от кафето си.

— Ще го съблека чисто гол и ще го оближа целия.

Неговият добродушен смях я накара да изпита задоволство, което не я напусна през целия следобед.



Едуард се приведе напред, сложи длани на коленете си и впери очи в картонената кутия.

— Още не е умряло.

Песимистичното отношение на хлапето подразни Гейб, но той се опита да не го показва. Върна в хладилника сместа от мляно говеждо и жълтък, която използваше, за да храни врабчето. През цялата вечер Едуард се бе въртял около кутията, за да наблюдава врабчето, накрая се изправи, пъхна заека с главата надолу в ластика на шортите си и се отправи към всекидневната.

Гейб подаде глава през вратата.

— Остави майка си на спокойствие още малко, чу ли?

— Искам да отида при нея.

— По-късно.

Момчето извади заека от шортите, притисна го към гърдите си и изгледа негодуващо Гейб. Рейчъл се бе затворила в спалнята си с библията на Г. Дуейн от момента, в който Кристи я беше донесла. Ако бе открила нещо, сигурно веднага щеше да изхвърчи навън, но тъй като това не се случваше, той вече предполагаше, че я очаква ново разочарование. Най-малкото, което можеше да направи, бе да се опита да занимава с нещо момчето, докато тя бе заета със задачата си.

И сега виждаше как петгодишното хлапе пренебрегваше инструкциите му и се опитваше незабелязано да се изниже към задния коридор.

— Казах ти да оставиш майка си на мира.

— Тя обеща да ми чете „Стелалуна“.

Гейб знаеше какво би трябвало да направи. Трябваше да вземе книгата и да прочете приказката на момчето, но не можеше да го стори. Просто не можеше да остави детето да седи до него, докато му чете точно тази книжка.

Още веднъж, тате. Прочети ми „Стелалуна“ още веднъж. Моля те.

— В тази книжка се разправя за един прилеп, нали?

Едуард кимна.

— За един добър прилеп. Не за страшен.

— Хайде да излезем навън и да видим дали няма да открием някой.

— Истински прилеп?

— Разбира се — Гейб се отправи към задната врата, отвори я и я задържа с ръка. — Вече би трябвало да са излезли. Те се хранят през нощта.

— Не ми се излиза сега. Имам си работа.

— Излез навън, Едуард. Веднага.

Момчето се провря без желание под ръката му.

— Името ми е Чип. И ти не бива да излизаш навън. Трябва да стоиш при Туити, за да не умре.

Гейб преглътна раздразнението си и последва момчето навън.

— Аз се грижа за птички още от времето, когато съм бил на твоята възраст, така че много добре знам какво правя — не хареса грубата нотка в собствения си глас, затова пое дълбоко въздух, опитвайки се да промени тона. — Когато братята ми и аз бяхме момчета, често намирахме малки птиченца, паднали от гнездата си. Тогава не знаехме, че трябва да ги върнем обратно, затова ги носехме вкъщи. Понякога умираха, но понякога успявахме да ги спасим.

Доколкото си спомняше, единствено той бе този, който ги спасяваше. Намеренията на Кал бяха добри по принцип, но редовно се случваше да се увлече в игра на баскетбол или футбол, забравяйки да нахрани птичето. А Етън бе прекалено малък, за да поема някаква отговорност.

— Ти каза на мама, че пастор Етън е твой брат.

Гейб усети обвинителната нотка в гласа на Едуард, но се постара да не й обръща внимание.

— Така е.

— Не си приличате.

— Той прилича на майка ни. А брат ми Кал и аз приличаме на баща ни.

— Но вие не се държите еднакво.

— Хората са различни, дори и братята — Гейб взе един от сгъваемите шезлонги, подпрени на стената на вилата, и го разгъна.

Едуард заби петата на едната си маратонка в меката земя под краката си и залюля заека с една ръка.

— Моят брат е също като мен.

Гейб го изгледа учудено.

— Брат ти?

Челото на Едуард се сбърчи от напрежение, което незнайно защо бе насочено към маратонките му.

— Той е страшно силен и може да набие един милион хора. Казва се… Стронгмен. Той никога не се разболява и винаги ми вика Чип, а не това другото име.

— Мисля, че нараняваш чувствата на майка си, когато казваш на хората да не ти викат Едуард — тихо каза Гейб.

На момчето това никак не му се хареса и Гейб видя как по лицето му се изписват противоречиви чувства — тъга, съмнение, инат.

— На нея й е позволено да ми вика така. Но на тебе — не.

Гейб взе другия шезлонг и също го разгъна.

— Сега гледай ей към оня хълм. Там горе има пещера, в която живеят много прилепи. Може и да успееш да видиш някой от тях.

Едуард седна на шезлонга и пъхна заека до себе си. Краката му не достигаха до земята и малките му ходила стърчаха някак странно точно пред него. Гейб усети напрежението в момчето и с неудоволствие си помисли за факта, че то все още го приема като някакво чудовище.

Минаха няколко минути. Джейми, с неговата нетърпеливост на петгодишен палавник, би скочил от стола още на тридесетата секунда, но синът на Рейчъл стоеше тихо, твърде наплашен от Гейб, за да опита да се възпротиви. Гейб мразеше този страх, но явно не можеше да направи нищо по въпроса. Поне засега.

Започнаха да се мяркат светулки и вечерният бриз постепенно утихна. Момчето все така не помръдваше. Гейб си помисли да подхване някакъв разговор, но в този момент проговори Едуард.

— Мисля, че това е прилеп.

— Не. Ястреб е.

Момчето привлече заека в скута си и пъхна показалеца си в една малка дупчица в шева.

— Мама ще ми се кара, ако стоя навън прекалено дълго.

— Гледай към дърветата.

Той пъхна заека под тениската си и се отпусна назад в стола, който изскърца. Момчето се наведе напред, след това отново се отпусна назад, карайки стола да изскърца отново. И отново.

— Тихо, Едуард.

— Аз не съм Ед…

— Добре, Чип, по дяволите…

Момчето го изгледа и скръсти красноречиво ръце на хилавите си гърди.

— Съжалявам — въздъхна Гейб.

— Пикае ми се.

— Добре — предаде се Гейб.

Шезлонгът се наклони на една страна, когато момчето скочи от него. В този момент откъм задната врата на къщата се чу гласът на Рейчъл.

— Време е за лягане, Едуард.

Гейб се извърна и я видя да стои в рамката на вратата, на фона на светлината от кухнята. Изглеждаше стройна, красива и някак особена и в същото време също като онези милиони майки, които викат детето си да ляга в тази топла юлска нощ.

Мисълта му се насочи към Чери и той зачака да изпита познатата болка, но това, което почувства, бе само някаква меланхолия. Може би ако не си позволяваше да мисли за Джейми, щеше да бъде в състояние да живее все пак.

Едуард се затича към задната врата, стигна при майка си и се хвана за полата й.

— Беше ми казала, че не бива да ругая, нали, мамо?

— Точно така. Ругатните са лошо нещо.

— Той обаче каза една — Едуард посочи към Гейб. — Каза ругатня.

Гейб го изгледа раздразнено. Какъв бърборко! Рейчъл подкара детето към стаята му, без да каже нищо.

Гейб нахрани врабчето, правейки всичко възможно да не го докосва, докато му даваше миниатюрни хапки храна. Ако го хранеше често от ръката си, това щеше да накара птичето да привикне с човешкия контакт и да го превърне в домашен любимец, което пък щеше да направи много по-трудно приспособяването му към свободния живот.

Искаше да бъде напълно сигурен, че Рейчъл е имала достатъчно време, за да сложи момчето да си легне, затова почисти кутията на птичето, постла я с чиста салфетка и едва тогава се запъти към всекидневната. През отворената врата я видя да седи на стъпалата пред вилата, с ръце поставени върху сгънатите й колене. Той също излезе навън.

Рейчъл чу стъпките му зад себе си, но не се обърна. Дъските от пода на верандата започнаха да вибрират, докато се приближаваше към нея. Той също приседна на стъпалото.

— Нищо не намери в библията, нали?

Тя все още не бе успяла да преглътне разочарованието си.

— Не. Но голяма част от текста е подчертана и навсякъде по полетата има бележки. Ще я преровя страница по страница, сигурна съм, че все някъде ще намеря това, което търся.

— Нищо не става лесно при теб, а, Рейч…

Беше уморена и отчаяна, надеждата, която й беше давала сили през целия следобед, сега вече бе изчезнала. Имаше нещо много обезпокоително, когато четеше онези стари, познати строфи отново. Усещаше как се опитваха да я придърпат, опитваха се да я привлекат отново към нещо, което тя повече не можеше да възприеме.

Очите й започнаха да парят, но тя се пребори с желанието си да заплаче.

— Недей да изпадаш в сантименталности заради мен, Бонър. Мога да се справя с всичко.

Той прокара ръка по гърба й и я стисна за рамото.

— Добре, мила.

Мила. Беше й го казал на два пъти днес. Дали наистина бе неговата мила?

Тя се облегна на рамото му и си помисли, че не й остава нищо друго, освен да приеме истината. Беше влюбена в него. Искаше й се да го отрече, но нямаше никакъв смисъл.

Това, което чувстваше, бе толкова различно от любовта й към Дуейн. Онова бе някаква нездравословна комбинация от благоговение пред герой и желанието на едно младо момиче да си има баща. А това сега бе една зряла любов, очите й вече бяха широко отворени. Виждаше както недостатъците на Гейб, така и своите собствени. Осъзнаваше също и колко разрушително би било да си позволи да си фантазира за бъдеще с мъж, който все още бе влюбен в своята мъртва съпруга. И още по-лошо, с мъж, който не можеше да понася детето й.

Враждебността между Гейб и Едуард се изостряше все повече и тя не можеше да измисли начин да подобри отношенията им. Не би могла да заповяда на Гейб да си промени отношението и да го накара да се грижи за Едуард.