Гласът му този път беше приглушен, едва се чуваше.

— Много сериозно се съмнявам в това.

Това беше мъж, на когото не му пука от нищо, и въпреки това нещо горещо и опасно изпълваше въздуха. В погледа, с който я оглеждаше, не се забелязваше похот, но в същото време някаква примитивна бдителност в начина, по който я наблюдаваше й подсказа, че не е съвсем права. Всъщност явно имаше поне едно нещо, от което се интересуваше.

Завладя я чувство за някаква неизбежност, чувство, че всичките битки, които бе водила досега, в крайна сметка я бяха довели до този момент. Сърцето й се блъскаше в гърдите, а устата си чувстваше като направена от памук. Беше се борила със съдбата достатъчно дълго. Време бе да се откаже.

Прокара език по изсъхналите си устни, като в същото време не отделяше поглед от Гейбриъл Бонър.

— Едуард, миличък, трябва да поговоря с господин Бонър насаме. Ти иди си играй на костенурката.

— Не искам.

— Без разправии! — тя се извърна и поведе Едуард към вратата. Когато го изведе навън, му се усмихна не особено уверено. — Хайде, глупаче. Ей сега ще дойда да те взема.

Той се отдалечи неохотно. В очите й започнаха да щипят сълзи, но бе твърдо решена да не позволи на нито една от тях да падне. Нямаше време за това. Нямаше и смисъл.

Затвори вратата на снекбара, сложи резето и се обърна с лице към Бонър. С усилие на волята вдигна гордо брадичката си. Нека да разбере, че тя не е ничия жертва.

— Имам нужда от редовен доход и ще направя всичко, което се иска от мен, за да го получавам.

Звукът, който издаде Бонър, би могъл да мине и за смях, само че абсолютно равнодушен.

— Сигурно нямаш предвид точно това, което казваш.

— Напротив, точно това имам предвид — гласът й потрепери. — Честна дума!

Тя вдигна пръсти към копчетата на роклята си, макар отдолу да нямаше нищо друго, освен чифт сини найлонови бикини. Малките й гърди не оправдаваха разхода по покупката на сутиен.

Едно по едно разкопчаваше копчетата, а той само я наблюдаваше.

Чудеше се дали е женен. Ако се вземе предвид възрастта му и безспорната му мъжественост, най-вероятно беше така. Тя успя само наум да изкаже едно мълчаливо извинение към непознатата жена, която в момента нараняваше.

Макар явно да работеше доста, под ноктите му не се забелязваше събрана мръсотия, не се виждаха и петна от пот по ризата му в областта на подмишниците и тя се опита да изпита благодарност, че поне е чист. Сигурно и дъхът му нямаше да мирише на препържен лук и развалени зъби. И въпреки това някакво вътрешно чувство й подсказваше, че би била в по-голяма безопасност, ако се бе поддала на мераците на Клайд Рорш.

Устните му едва се помръднаха.

— Къде отиде гордостта ти?

— Няма я — последното копче бе разкопчано.

Тя плъзна леко синята рокля по раменете си и с мек звук тя падна в краката й.

Неговите празни, сребърни очи се забиха в малките й, високи гърди и ребрата, които се открояваха ясно под тях. Ниско скроените й бикини не можеха да скрият остротата на кълките й, нито пък следите, които се виждаха малко над ластика.

— Облечи се.

Тя стъпи извън роклята и тръгна към него, само по бикини. Държеше главата си гордо вдигната нагоре, решена да запази достойнството си непокътнато.

— Готова съм да работя и по две смени, Бонър. Ден и нощ. Няма да можеш да намериш мъж, който би направил това.

С мрачна решителност тя се пресегна и хвана ръката му.

— Не ме докосвай! — той се изви назад, сякаш го беше ударила, и в очите му вече я нямаше познатата празнота. Вместо това те притъмняха от гняв, толкова дълбок, че тя инстинктивно отстъпи назад.

Той грабна роклята и я бутна в ръцете й.

— Облечи я!

Поражението я накара да отпусне безпомощно рамене. Беше загубила. В момента, в който ръката й докосна меката синя тъкан, очите й срещнаха образа на Г. Дуейн Сноупс, втренчен в нея от аления одрипан плакат, висящ на стената.

Тя навлече роклята си, докато Бонър се отправи към вратата и я отключи. Но не я отвори. Вместо това постави ръце на хълбоците си и наведе замислено глава. Раменете му се повдигаха и спускаха, сякаш дишаше много дълбоко.

Нейните вдървени и разранени пръсти тъкмо бяха успели да закопчеят и най-горното копче, когато вратата на снекбара се отвори широко.

— Здрасти, Гейб, получих съобщението ти. Къде…

Отец Етън Бонър замръзна на мястото си, когато я видя. Той бе рус и приказно красив мъж, с много фини черти и меки очи — пълна противоположност на брат си.

Тя усети точно момента, в който я разпозна. Меките му устни се присвиха, иначе благите му очи сега изразяваха само презрение.

— Така, така. И това ако не е вдовицата Сноупс…

Трета глава

Гейб се извърна при думите на брат си.

— Какво искаш да кажеш?

Рейчъл усети нещо покровителствено в начина, по който Етън погледна към Гейб. Той се приближи към него, сякаш искаше да го предпази, абсурдна идея, като се вземе предвид, че Гейб бе по-едър и по-мускулест от брат си.

— Тя не ти ли каза коя е? — Етън я изгледа с явно осъдителен поглед. — Да, доколкото знам, семейството на Сноупс никога не е било известно със способността си да говори истината.

— Аз не съм от семейството на Сноупс — отвърна Рейчъл вдървено.

— Всички онези нещастни хора, които изпращаха пари, за да те поддържат, биха били изненадани да чуят това.

Погледът на Гейб се премести от нея към брат му.

— Тя каза, че името й е Рейчъл Стоун.

— Не вярвай на нищо, което казва — Етън се обърна към Гейб с мек глас, който хората обикновено използват, когато разговарят с болен човек. — Това е вдовицата на покойния, но едва ли за оплакване Г. Дуейн Сноупс.

Етън влезе навътре в снекбара. Носеше добре изгладена синя оксфордска риза, панталони с идеални ръбове и чифт добре излъскани обувки. Русата му коса, сините очи и правилните черти контрастираха ярко с много по-грубо изглеждащия му брат. Етън някак си приличаше на ангел небесен, докато Гейбриъл, въпреки името си, би бил по-подходящ за управник на някое по-мрачно царство.

— Г. Дуейн умря преди около три години — продължи Етън, отново използвайки този гальовен глас, сякаш седеше до леглото на някой смъртно болен. — Ти тогава живееше в Джорджия. В деня на смъртта си той бе на път да напусне страната, опитвайки се да избяга от законите, заедно с няколко милиона долара, които не бяха негови.

— Спомням си, че бях чул нещо такова — отговорът на Гейб прозвуча повече като нещо, казано по навик, а не предизвикано от някаква заинтересованост към споменатата история. Рейчъл се чудеше дали въобще нещо го интересува. Ако имаше такова, нейният стриптийз със сигурност не беше го развълнувал. Тя потрепери и се опита да не мисли за това, което бе направила.

— Самолетът му се повреди и падна в океана. Откриха тялото му, но парите все още са някъде на дъното на Атлантика.

Гейб се облегна на барплота и бавно извърна глава към нея. Тя откри, че не е в състояние да срещне погледа му.

— Г. Дуейн си живееше твърде почтено, преди да се ожени за нея — продължи Етън. — Но госпожа Сноупс обича скъпи коли и модни дрехи. Той ставаше все по-алчен, с цел да задоволи прищевките й и постепенно неговите кампании за набиране на средства станаха толкова абсурдни, че в крайна сметка доведоха до пълния му крах.

— Май не е първият телеевангелист, на когото се случва това — отбеляза Гейб.

Устните на Етън се присвиха.

— Дуейн проповядваше теологията на благоденствието: Дай това, което можеш да дадеш от себе си. Раздели се с това, което имаш, дори и да е последният ти долар, и ще получиш обратно сто долара. Сноупс описваше Бог като някаква всемогъща ротативка и хората му се доверяваха безрезервно. Той получаваше чекове дори и от службите за социално осигуряване, пари, предназначени за най-бедните. Имаше една жена от Южна Каролина, която бе диабетичка, но изпрати на Сноупс парите, от които се нуждаеше, за да си набави инсулин. Вместо да й ги върне обратно, Дуейн прочете писмото й по ефира, като пример, който всеки би трябвало да последва. Това наистина бе един от златните моменти на телеевангелизма.

Етън изгледа Рейчъл така, сякаш бе някакъв боклук.

— Камерите показваха как госпожа Сноупс седи на първия ред в „Храма на Спасението“ и как сълзи на признателност се стичат по напудреното й с руж лице. Малко по-късно един репортер от „Шарлот обзървър“ се поразровил из нещата и открил, че същата онази жена изпаднала в диабетична кома и умряла.

Рейчъл сведе очи. Сълзите й от оня ден бяха сълзи на срам и безпомощност, но никой не би могъл да знае това. При всяко предаване тя бе длъжна да седи там, на първия ред, с безупречно направена прическа, прекалено много грим по лицето и дрехи в ярки цветове. Всичко това в комбинация, представляваше представата на Дуейн за женска красота. В началото на съвместния им живот тя действително се бе съобразявала с желанията на съпруга си, но впоследствие, когато бе открила неговата поквареност, се бе опитала да се отдръпне. Обаче бременността й бе направила това невъзможно.

Когато корупцията в духовенството на Дуейн бе станала публично достояние, съпругът й организира цяла серия от прочувствени телевизионни признания, имащи за цел да спасят кожата му. Използвайки безброй цитати от Ева и Далила, той говореше как е бил отклонен от правия път от една слаба и грешна жена. Беше достатъчно хитър, за да поеме вината лично върху себе си, но посланието му бе повече от ясно: Ако не бе била алчността на съпругата му, той никога не би се отклонил от правия път.

Не всички бяха повярвали на това представление, но повечето се бяха хванали и тя вече бе престанала да брои колко пъти през последните три години бе разпознавана на публични места и публично заклеймявана. Отначало се бе опитвала да обяснява, че екстравагантният им начин на живот бе избор на Дуейн, не неин, но никой не си бе направил труда дори да я изслуша, затова се бе научила да си държи устата затворена.

Вратата на снекбара се отвори едва-едва, колкото през нея да се провре тялото на едно малко момче и да се затича към майка си. Тя не искаше Едуард да става свидетел на тази сцена, затова му се тросна ядосано.

— Казах ти да стоиш отвън.

Едуард наведе глава и каза тихо, толкова тихо, че тя едва го чу.

— Там беше онова… онова голямо куче.

Тя се усъмни в думите му, но все пак го стисна успокоително за рамото. В същото време изгледа Етън с яростната решителност на вълчица, мълчаливо предупреждавайки го да внимава какво говори пред детето й.

Етън се вгледа в Едуард.

— Бях забравил, че вие с Дуейн имате син.

— Това е Едуард — каза тя, преструвайки се, че всичко е наред. — Едуард, кажи здрасти на отец Бонър.

— Здрасти — той не откъсваше поглед от маратонките си. След това се обърна към майка си с шепот, който обаче бе чут от всички: — И той ли е шарлот тан!

Тя срещна неразбиращия поглед на Етън и обясни:

— Иска да знае дали и ти си шарлатанин — гласът й стана дрезгав. — Чувал е това много пъти за баща си.

За един кратък миг Етън изглеждаше объркан, но след това бързо се окопити.

— Аз не съм шарлатанин, Едуард.

— Отец Бонър е истински свещеник, хлапенце. Честно. Той се страхува от Бога — тя срещна погледа на Етън. — Мъж, който не раздава присъди и е изпълнен със състрадание към хората, на които не им върви в живота.

Но също като брат си, отецът не отстъпваше лесно и нейния опит да го предразположи претърпя пълен провал.

— Дори и не си помисляйте да се установите отново тук, госпожо Сноупс. Не сте желана — той се обърна към Гейб: — Имам среща, трябва да се връщам в града. Искаш ли да вечеряме заедно тази вечер?

Бонър посочи с глава към жената.

— Какво смяташ да правиш с тях?

Етън се поколеба за момент.

— Съжалявам, Гейб. Знаеш, че бих направил всичко за теб, но точно в този случай не мога да ти помогна. Салвейшън не се нуждае от госпожа Сноупс и аз определено няма да бъда човекът, който ще й помогне да се установи отново в града — той потупа брат си по рамото и се отправи към вратата. Гейб изглеждаше объркан.

— Етън! Чакай малко — извика той и се завтече след него.

Едуард изгледа майка си изотдолу.

— Никой не ни харесва нас, а?

Тя преглътна буцата, застанала на гърлото й.

— Ние сме най-добрите, агънцето ми, и всеки, който не може да проумее това, просто не заслужава нашето внимание.

Тя чу ругатня и на вратата отново се появи Гейб, свил устни в ядна гримаса. Той постави ръце на хълбоците си и докато я гледаше втренчено, Рейчъл все по-ясно осъзнаваше внушителните му размери. Тя бе висока към един и седемдесет, но той я караше да се чувства малка и тревожно беззащитна.

— През всичките години, през които съм познавал брат си, за първи път го виждам да откаже помощ някому.