— Гейб вече се смее. Не много често, само понякога. Етън каза ли ти го?

— Отварянето на киносалона му подейства много добре. Най-после започна да се връща към нормалния живот.

Искаше й се да спори, да му каже, че тя бе причината, поради която Гейб бе започнал да се връща към нормалния живот, но знаеше, че няма да й повярва. Освен това самата тя не можеше да бъде сигурна, че това е истината. Може би тя не означаваше нищо повече за Гейб от няколко часа на забрава, докато двамата са в леглото.

— С Етън сме убедени, че ако си тръгнеш, процесът на възстановяването му ще се ускори…

— Ако Гейб научи за това, много ще се ядоса.

— Ето защо не трябва да му казваш в никакъв случай. Разбираш ли ме правилно? Ако дори само намекнеш с нещо пред него за нашата уговорка, сделката пропада.

— О, да. Напълно го разбирам — тя прокара чека по пръстите си. — Искам да ми кажеш само едно нещо. Какво си мислиш, че правя с брат ти, та гледаш да ни разделиш по всякакъв начин?

— Мисля, че се възползваш от него.

— Как?

Очите му се присвиха.

— Не си играй игрички с мен, госпожо! Гейб е богат мъж, който не се грижи за парите си. И ти искаш да му измъкнеш тези пари до последното пени, след което да тръгнеш да търсиш някой друг като него.

— Това със сигурност ли го знаеш?

— Ще вземеш ли чека, или не?

Тя погледна надолу към хартийката и се зачуди дали някога ще дойде момент, в който ще е способна да превъзмогне миналото си.

— Да. Да, ще го взема, господин Бонър.

Пъхна чека в джоба на роклята си и се обърна към вратата, но мекият му глас я спря малко преди да премине прага.

— Госпожо Сноупс, никак няма да ти хареса това, което би се случило, ако се опиташ да ме прекараш.

Пръстите й се свиха конвулсивно около дръжката на вратата.

— Повярвай ми, господин Бонър, ти си последният човек на земята, когото бих прекарала.

Насили се да не побегне от стаята, но цялата трепереше, когато стигна до верандата, където Джейн и Кристи бяха изоставили усилията си да чистят, седяха и си приказваха сладко.

В мига, в който Джейн видя Рейчъл, на лицето й се появи разтревожено изражение.

— Какво ти е направил той?

Рейчъл с голямо усилие се опита да говори спокойно.

— Ще трябва да попиташ него.

Джейн се изправи и хвана ръката на Рейчъл.

— Съжалявам. Бонър са… те са семейство в най-пълния смисъл на думата. Биха се изправили срещу целия свят, за да се защитят един друг, но понякога тази им лоялност ги заслепява.

Единственото, което успя да отговори Рейчъл, бе едно леко кимване.

— Ще се опитам пак да поговоря с него — каза Джейн.

— Няма да има никаква полза — Рейчъл забеляза ключовете на Гейб върху масата и ги грабна в ръка. — Не се чувствам добре. Сигурна съм, че Етън няма да има нищо против да закара Гейб до вилата. Хайде, Едуард, трябва да вървим.

Едуард се възпротиви на нареждането на майка си, а Роузи започна да скимти, когато разбра, че ще изгуби компанията си. Малкото й личице се набърчи разочаровано, когато Едуард измъкна заека от ръцете й. Протегна ръце към сина й, или към заека, Рейчъл не беше сигурна към кое точно, и започна да плаче.

Едуард я потупа тромаво по главата.

— Всичко е наред, Роузи. Ти просто имаш лош ден днес.

Роузи спря да плаче, но сините й очи все още бяха пълни със сълзи и тя изгледа Едуард с поглед, който би могъл да стопи и камък.

Едуард погледна към Хорс и след това, за огромно учудване на Рейчъл, подаде заека обратно на момиченцето.

Роузи го притисна към гърдите си и изгледа момчето с благодарност.

Рейчъл изгледа сина си изпитателно.

— Сигурен ли си в това, което правиш, Едуард?

Той се поколеба само за секунда, след това кимна с глава.

— Вече съм голям, мамо. Роузи се нуждае от Хорс повече от мен.

Рейчъл се усмихна, стисна го за ръката и се опита да сдържи сълзите си.



Гейб изскочи от камарото на Етън още преди колата да е спряла и се завтече към входната врата, пред която Едуард си строеше някаква къщичка от пръчки, които беше събрал.

— Къде е майка ти?

— Не знам. Предполагам, че е вътре — погледът му премина покрай Гейб и се насочи към Етън и Кристи, които тъкмо слизаха от колата.

Гейб се запъти към вратата, но се спря, когато забеляза момчето да посяга с ръка настрани, сякаш се опитваше да хване нещо, което вече не е там. След това ръката му се върна в скута и той издаде дълбока въздишка.

Гейб предпочиташе да не беше разбрал жеста.

— Липсва ти онзи заек, нали?

Едуард наклони глава на една страна и се почеса по коляното.

— Чух, че си го дал на Роузи, но всеки би те разбрал, ако си го поискаш обратно — опитваше се да сдържа грубата нотка в гласа си, макар че не успяваше кой знае колко.

— Роузи няма да разбере.

— Тя е още бебе. Бързо ще забрави за него.

— Хорс не е нещо, което лесно може да се забрави.

Говореше с такава увереност, че Гейб реши да не го убеждава повече. В това отношение той бе същия като майка си.

— Пастор Етън! Кристи! — момчето се усмихна, когато двамата се приближиха към него. — Искате ли да ви покажа какво си построих? — беше прекалено малък, за да може да усети напрежението между тях двамата, но Гейб вече го бе почувствал.

— Разбира се, че искаме — усмихна се Кристи.

Гейб се извърна и влезе в къщата.

— Рейчъл?

Не получи никакъв отговор. Огледа всички стаи и накрая я откри навън, наведена над една малка леха с домати в иначе доста буренясалата градина.

Беше облечена с оранжевата рокля, която бе използвала, когато боядисваше. Слънчевата светлина изпъстряше косата й и танцуваше по стройните й ръце със златистокафяв загар. Краката й бяха боси и тя бе забила пръсти в меката земя. Изглеждаше вечна и чувствена, направена от земя и огън, и му се прииска да я обладае още там, в обраслата с бурени градина. Искаше му се да покрие тялото й със своето, да забрави кой е той, коя е тя. Искаше му се да отиде при нея без минало или бъдеще, без никакви мисли, наслаждавайки се единствено на настоящия момент.

Рейчъл вдигна очи. По скулите й се забелязваха едва забележими капчици пот. Устните й се разтвориха изненадано.

— Въобще не съм те чула да се приближаваш.

Не му се усмихна, не даде никакъв знак, че се радва да го види.

— Защо си тръгна по този начин? — тросна й се той.

— Не се чувствах добре.

— Но сега изглежда вече си се оправила.

Тя не отговори, само наведе глава и започна да скуби някакви дребни плевели около лехата.

— Ако си искала да си тръгнеш, можеше да ми кажеш. Знаеш, че никак не ми харесва да оставаш тук сама.

— Ти не можеш да си до мен всяка минута. А и защо ли въобще трябва да опитваш…

— Какво означава това?

— Означава, че аз не съм твоя отговорност.

Острата нотка в гласа й го раздразни. Тя беше тази, която бе сбъркала, не той. Правеше всичко възможно, за да осигури безопасността й, но тя сякаш не искаше да му съдейства за това.

— Ти си моя отговорност докато се намираш под този покрив — натърти той.

Но Рейчъл никак не изглеждаше впечатлена от изявлението му.

— Ако искаш наистина да бъдеш полезен, вземи една лопата и изкопай един ров около онези храсти, вместо да ми се караш.

— Аз не ти се карам.

— Аха, сигурно така ми се е сторило.

— По дяволите, Рейчъл, как можа да побегнеш така, без да ми се обадиш. Не знаех какво се е случило. Разтревожих се.

— Разтревожил си се? — тя наклони глава и му се усмихна така, че краката му се подкосиха.

Но той решително отказа да се поддаде на чара, с който искаше да го обезоръжи.

— Няма нужда да изглеждаш толкова доволна от това. Много съм ти ядосан в момента, и то не само заради начина, по който изчезна — знаеше, че трябва да спре дотук, но не можа да се сдържи. — И от сега нататък ще ти бъда много благодарен, ако не се опитваш да ми правиш психоанализа пред членове от семейството ми.

— Не мога да се сетя за по-добро място, където бих могла да направя това. Нали те са хората, които би трябвало да ти мислят доброто.

— Аз съм добре! Наистина, Рейчъл. И не искам повече да чувам каквито и да било негативни забележки по адрес на киносалона. Всичко мина чудесно снощи. Ти би трябвало да се радваш и да празнуваш.

— Не всичко мина толкова чудесно. Аз обичам това място, но ти — не! И денят, в който ще празнувам, ще бъде денят, когато отново ще започнеш да се занимаваш с ветеринарна практика.

— Защо непрекъснато трябва да ме подбутваш? Защо не оставиш нещата да бъдат такива, каквито са?

— Тъй като начинът, по който са нещата в момента, никак не е добър за теб.

— Да, добре, дори и да е така, това не е твой проблем.

— Не, не е, нали?

Той осъзна, че я е наранил, но преди да се опита да се поправи го чу зад гърба си бурен смях. Извърна се и това, което видя, накара косата му да настръхне. Етън се приближаваше покрай страничната стена на къщата, носейки Едуард на раменете си. Кристи вървеше малко след тях.

Момчето изглеждаше така, сякаш някой му бе връчил небесната дъга. Очите му блестяха и не можеше да спре да се смее. Да го носят по този начин, бе точно това, за което си бе мечтал още от градския пикник насам, където бе наблюдавал как бащата на приятеля му го носи по същия начин. На Гейб му се искаше да се почувства добре заради това, което вижда, но вместо това бе овладян от някакво чувство на пълна обърканост.

Просто не можеше да проумее реакциите си. Това дете бе получило толкова малко в живота си и сега Гейб му отказваше дори и това елементарно удоволствие. Чувстваше се жалък и злобен, но така и не можеше да се освободи от чувствата си.

Рейчъл се бе изправила. Но вместо да се наслаждава на щастието на сина си или да отиде да посрещне Кристи, тя стоеше абсолютно неподвижно, с очи, приковани в Гейб.

Почувства студена тръпка да преминава през него, когато осъзна, че тя много добре знае какво си мисли. По някакъв необясним начин тя можеше да наднича в мислите му и чудесно знаеше, колко гняв се беше насъбрал в него. Искаше му се да обясни, но как би могъл да обясни нещо, което сам не разбираше? Как би могъл да оправдае чувствата, които изпитваше към това дете, което Рейчъл обичаше повече, отколкото собствения си живот…

Той извърна очи и погледна към брат си. За разлика от Рейчъл, Етън не би могъл да прозре какво става в главата му.

— Благодаря ти, че ме докара, Ет.

— Няма проблеми.

— Ще ме извините, нали… Имам да свърша малко счетоводна работа — той се извърна и се отправи към къщата, опитвайки се да върви така, че никой да не го заподозре в бягство.

Рейчъл направи гримаса, когато чу затръшването на вратата зад гърба му. В същото време се чувстваше като замаяна от болката, която бе изпитала, когато бе видяла какво има в очите му. Защо не можеше да престане да мрази Едуард? Омразата, която не беше в състояние да скрие, я бе ударила право в сърцето. Беше я накарала да й се завие свят, тъй като виждаше как плахите надежди, които от време на време бе подхранвала в себе си, се изпаряват.

Тя разбра, че демоните, обладали Гейб, нямат намерение да го пускат. И че любовта, от която толкова много се нуждаеше за себе си и за сина си, никога няма да се материализира.

През последните няколко години винаги се бе гордяла с това, че е реалистка, но сега се бе крила от истината в продължение на седмици. Неговите чувства нямаше да се променят и колкото повече време останеше с него, толкова по-трудна и болезнена за нея щеше да бъде неизбежната раздяла. Не можеше да мисли за розово бъдеще пред себе си. Нямаше ключ към богатство, скрит някъде в библията на Дуейн. Нямаше и вечна любов. И нямаше никой друг, освен нея, който да се грижи за Едуард.

Времето й в Салвейшън явно бе изчерпано.



В събота вечер в киното се събраха повече хора от предишната вечер, но Гейб изглеждаше още по-отнесен и мрачен. През нощта, когато отиде в леглото й, те не си казаха почти нищо и страстта им бе някак си престорена.

В неделя следобед тя го наблюдаваше през прозореца на спалнята си как премества Туити в клетката, която беше направил. Това бе нещото, от което се нуждаеше да прави този мъж, но ако някога все пак успееше да го проумее, тя нямаше да бъде наоколо, за да го види.

Изражението на горчива омраза, която беше видяла на лицето на Гейб вчера, докато гледаше към Едуард, най-после я бе принудило да вземе мерки. Беше се обадила на Кристи тази сутрин и бе привела плана си в действие. Сега всяка минута бе ценна. Ако можеше да го мрази, може би нямаше да изпитва такава болка, но как би могла да мрази мъж, чийто най-голям недостатък бе в способността му да обича толкова абсолютно.

Прокара пръсти по грапавата подвързия на библията на Дуейн. Беше прочела всяка от бележките в полетата отстрани, бе изучила всеки подчертан пасаж, но всичко, което бе открила, бе някогашното успокоение от строфите, в които си мислеше, че вече не вярва.