Облягайки глава на рамката на прозореца, тя се загледа в мъжа, в когото толкова лекомислено се беше влюбила. Сега, докато Едуард си играеше отпред, трябваше да съобщи на Гейб, че си заминава.

Паянтовите дървени стъпала изскърцаха под краката й, когато слезе на двора. Гледаше как Гейб прави някаква корекция във вратичката на клетката с чифт клещи в ръка, а острите писукания на Туити му правеха компания. Той вдигна очи и й се усмихна, когато я видя, карайки сърцето й да се разтупти развълнувано.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Гейб, аз тръгвам.

— Добре — той приключи с поправката на клетката. — Изчакай ме няколко минути да оставя инструментите и ще дойда с теб.

— Не, не това исках да кажа — Не го прави! — извика сърцето й. — Не казвай тези думи! — но мозъкът й надделя. — Аз… аз напускам Салвейшън.

Той изведнъж замръзна на мястото си. В магнолията зад него прошумоля някаква катеричка, откъм върха на стария тенекиен покрив се чу изграчване на врана.

— Какво говориш? — той бавно се изправи, клещите висяха забравени в ръката му.

— Говорих с Кристи тази сутрин. Родителите й от няколко месеца я убеждавали да се премести в Клиъруотър и да им помага в техния магазин за сувенири. Вместо нея ще отида аз — осъзна, че забива болезнено ноктите на едната си ръка в дланта на другата, и се опита да се отпусне. — Кристи казва, че ще се чувства много по-спокойна, ако знае, че съм там и се грижа за тях. Освен това, те имат малък апартамент над магазина, където ще можем да живеем двамата с Едуард. А и във Флорида климатът е толкова хубав.

Последва дълго мълчание.

— Разбирам — той погледна надолу към клещите в ръката си, но Рейчъл остана с впечатлението, че въобще не ги е видял. — И колко ще ти плащат?

— Долу-горе колкото ми плащаш и ти. Не могат да си позволят по-голяма сума в момента, но се очаква бизнесът да се разрасне. Ще се оправям някак си, особено след като няма да плащам и наем — тя си помисли за чека за двадесет и пет хиляди долара, скрит в едно чекмедже в спалнята й, и стомахът й се сви гузно. — Веднага след като Едуард започне да ходи на училище, ще кандидатствам за стипендия и ще се върна обратно в колежа. Ще мога да вземам само по няколко курса наведнъж, но съм решила да уча бизнес и финанси.

Той пъхна клещите в задния джоб на джинсите си, а в очите му се бе върнало старото мрачно изражение.

— Ясно. За всичко си помислила, а?

Тя кимна.

— Без разговори? Не ти ли мина през ума, че може би трябва да поговорим, преди да вземеш това решение?

— Защо? — попита тя меко. Искаше той да бъде сигурен, че не го упреква за нищо. — За нас няма никакво бъдеще. И двамата го знаем.

Но той никак не беше в настроение да бъде успокояван. Прекоси разстоянието между тях с големи, гневни крачки.

— Никъде няма да ходиш.

— Напротив, тръгвам.

Той се изправи над нея и Рейчъл се зачуди дали нарочно използва размерите си, за да я накара да се почувства слаба и беззащитна.

— Чу какво ти казах. Оставаш тук! Това отиване във Флорида е шантава работа. Каква сигурност може да имаш, когато работиш за жълти стотинки и разчиташ на непознати хора да ти осигурят покрив над главата?

— Точно в това положение съм и сега — изтъкна му тя.

За момент той сякаш се стъписа, след това махна грубо с ръка.

— Не е същото. Тук имаш приятели.

— А също и врагове.

— Това ще се промени, когато хората те опознаят и разберат, че ще станеш част от местното общество.

— Как бих могла да стана част от обществото? За мен няма никакви възможности тук.

— И си мислиш, че ще имаш много възможности, ако работиш на надница в някакъв евтин сувенирен магазин във Флорида, така ли?

Тя се извърна настрани.

— Сигурна съм, че магазинът никак не е лош, и освен това не искам да споря повече с теб на тази тема. Трябва да замина.

— Не.

— Моля те! Не усложнявай нещата — тя се приближи до шезлонга и се подпря на него за опора. — Кайла ще се справя със снекбара. Ще работя до следващия уикенд, така че да има време да свикне, а и ти ще можеш през това време да намериш някой да й помага.

— Пет пари не давам за снекбара!

Искаше й се да му каже колко е вярно това, но реши да си държи езика зад зъбите. Откъм клетката Туити продължаваше да се обажда с писклив глас. Кой, освен Гейб би си направил всичкия този труд само за да спаси едно врабче…

Той пъхна ръце в джобовете си, сякаш те изведнъж му бяха станали врагове.

— Няма да ходиш във Флорида.

— Нямам никакъв избор.

— Да, имаш — той се спря и се втренчи в нея. Линията на челюстите му ясно се очерта. — Ние ще се оженим.

Сърцето й пропусна един такт, след това затупа като полудяло.

— Ще се оженим? Какво говориш? — гледаше го невярващо тя.

— Това, което казах — той извади ръце от джобовете и се приближи до нея с войнствено изражение. — Ние се разбираме. Така че няма причина да не се оженим.

— Гейб, ти не ме обичаш.

— Обичам те стотици пъти повече, отколкото те е обичал Г. Дуейн.

— Знам, че е така. Но не мога да се омъжа за теб.

— Кажи ми поне една причина.

— Вече ти я казах. Най-сериозната причина.

В очите му се появи някаква безпомощност.

— Какво искаш от мен?

Искаше това, което бе дал на Чери и Джейми, но би било жестоко да му го каже по този начин. А и какъв би бил смисълът? Той сам вече го разбираше.

— Нищо повече от това, което вече си ми дал.

Но той не искаше да се предаде лесно.

— Аз мога да се грижа за теб. След като се оженим, ти вече няма да се притесняваш как да изкараш пари за храна или какво ще стане, ако се разболееш — той замълча за момент. — Ще имаш и сигурност за Едуард.

Това не беше честно. Той знаеше, че би продала и душата си заради сина си и сега се опитваше да го използва. В същото време си даде сметка, че това е нещо, за което също трябва да говорят.

— Трябва да знаеш, че той е най-голямата причина, поради която не мога да приема предложението ти. Има различни видове сигурност. Да прекара детството си с мъж, който не може да го понася, би било много по-лошо за Едуард, отколкото бедността — ето, най-после му го беше казала.

— Не е вярно, че не мога да го понасям — но не я гледаше в очите и в гласа му нямаше никаква убеденост.

— Аз съм съвсем откровена с теб. Защо не си и ти откровен с мен?

Той се отдалечи на няколко крачки по посока на клетката.

— Просто ще ми трябва малко повече време, това е всичко. А ти искаш всичко да става на момента.

— В момента ти не го харесваш точно толкова, колкото и в първия ден, когато го видя — каза горчиво тя. — А това е толкова нечестно! Той не е виновен за това, че не прилича на Джейми.

Гейб се извъртя рязко към нея.

— Мислиш ли, че не съм си казвал това хиляди пъти — пое си дъх на пресекулки, опитвайки се да запази самообладание. — Виж, просто ми дай малко време и ще видиш, че нещата ще се променят. Знам, че доста те изненадах, но когато го премислиш, ще разбереш, че да се оженим, е най-доброто нещо, което можем да направим.

Искаше й се да се свие в някой тъмен ъгъл и да започне да вие от болка и мъка. Но остана на мястото си, твърдо решена да приключи с всичко това.

— Няма да променя решението си. Няма да се оженя за теб. Кристи вече се обади на родителите си и те ще ми изпратят два автобусни билета. Ще работя до края на следващия уикенд, след това с Едуард заминаваме за Флорида.

— Не!

И двамата подскочиха, виждайки Едуард да се появява иззад ъгъла на къщата, с лице, покрито със сълзи.

Стомахът й отново се сви болезнено. Какво беше направила! Възнамеряваше да му съобщи новината внимателно, не и по този начин.

Двадесета глава

— Не искам да ходя във Флорида! — сълзите се стичаха по зачервените бузи на Едуард. — Ще си стоим тук! Няма да ходим! Ще си останем тук — тропаше той с малкото си краче.

— О, миличък! — Рейчъл се затича към него и се опита да го прегърне, но той се изплъзна от ръцете й.

За първи път откакто беше проходил, проявяваше толкова силно чувствата си.

— Ние живеем тук — изкрещя той. — Живеем точно тук и аз не отивам никъде! — извърна се към Гейб. — Всичко това е заради теб. Мразя те!

Рейчъл отново се опита да го обгърне с ръце.

— Миличък, нека да ти обясня. Успокой се, за да можем да поговорим за това.

Той обаче се отскубна от ръцете й и се хвърли към Гейб, удряйки го с всички сили по коленете.

— Ти си виновен! Ти искаш да си вървим!

Гейб отстъпи крачка назад и хвана Едуард за раменете.

— Не! Аз не искам да си отивате. Не аз съм причината за това.

Едуард го удари отстрани по крака.

— Да, знам, че си ти!

Гейб го хвана за юмрука.

— Успокой се, Чип, и остави майка ти да ти обясни.

Но Едуард не искаше да се успокоява. Отново започна да тропа с крака.

— Ти ме мразиш и аз знам защо!

— Не те мразя.

— Мразиш ме. Мразиш ме, защото не съм силен.

— Чип… — Гейб погледна безпомощно към Рейчъл, но тя самата не знаеше какво да предприеме в този момент.

Едуард се измъкна от ръцете на Гейб и се завтече обратно към майка си. Вече не крещеше, само хълцаше и се опитваше да си поеме дъх през риданията.

— Ти не се… жени за него, мамо. Ожени се за… пастор Етън!

Тя приклекна до него, неприятно изненадана, че бе чул и тази част от разговора им.

— Слушай, Едуард, нямам намерение да се омъжвам за никого.

— Не. Ожени се за… пастор Етън. Тогава ще можем… ще можем да останем тук.

— Пастор Етън не иска да се ожени за мен, глупавичкият ми — тя отново се опита да го прегърне, но Едуард я отблъсна.

— Аз ще му кажа да го направи.

— Не можеш да казваш на възрастните такива неща.

Последваха още ридания.

— Тогава ожени се за… бащата на Роузи. Аз го харесвам. Той ми вика Чип… и ме погали по главата.

— Бащата на Роузи е женен за майката на Роузи. Едуард, няма да се омъжвам за никого.

Едуард отново се обърна към Гейб, но този път не го атакува. Целият му гръден кош се повдигаше спазматично от хълцането му.

— Ако мама се ожени… за теб, тогава… ще останем ли тук?

Гейб се поколеба.

— Не е толкова просто, Чип.

— Ти живееш тук, нали?

— Сега, да.

— И каза, че искаш да се ожениш за нея.

Гейб погледна безпомощно към нея.

— Да.

— Тогава аз ти позволявам. Но само при условие, че останем тук.

Едуард вече не беше единствения, който плачеше. Рейчъл се чувстваше така, сякаш нещо я разкъсва отвътре. Знаеше, че постъпва правилно, но нямаше как да му го обясни.

— Не мога — успя само да изрече глухо тя.

Главата на Едуард клюмна. Една сълза падна на върха на маратонката му и той изведнъж сякаш бе напуснат от всичката си борбеност.

— Знам, че е заради мен — прошепна той. — Ти каза, че няма да се омъжиш за него, защото не ме харесва.

Как би могла да му обясни нещо толкова сложно?

— Не, Едуард — отвърна твърдо тя. — Това не е вярно.

Той я изгледа с укор, сякаш знаеше, че не е откровена с него.

Неочакваната намеса на Гейб я стресна.

— Рейчъл, остави ни сами за няколко минути, ако обичаш. С Чип трябва да си поговорим.

— Аз не…

— Моля те!

Никога досега не се бе чувствала по-безпомощна. Надяваше се, че няма да се опита да нарани сина й още повече. Не, не би го направил. А отношенията между тях не биха могли да бъдат по-лоши. И въпреки всичко се колебаеше. Но тогава осъзна, че няма представа как да се справи със ситуацията, така че може би трябваше да остави Гейб да направи това, което е намислил.

— Сигурен ли си?

— Да. Остави ни сами.

Поколеба се още за миг, но изражението му й подсказа, че няма да отстъпи. В същото време вътре в себе си искаше да се скрие някъде, поне за няколко минути, колкото да може да прегрупира силите си. Накрая кимна неохотно и бавно се отдалечи от тях.

Сега, след като се беше съгласила, не знаеше къде да отиде. Не можеше да си представи да влезе вътре и да започне да се разхожда безцелно от стая в стая. Насочи се към пътеката, водеща към гората, по която двамата с Едуард се разхождаха почти всеки ден, и тръгна по нея, искрено надявайки се, че е постъпила добре, като ги е оставила насаме.

Гейб я наблюдаваше докато не се изгуби между дърветата, след това се обърна към момчето.

Едуард от своя страна го изгледа предпазливо. Сега, когато останаха сами, Гейб изведнъж установи, че не знае какво да каже. Но всяка искрица честност, която притежаваше, му нашепваше, че не би трябвало да позволи това дете да бъде измъчвано заради нещо, което съвсем не зависеше от него. Направи няколко крачки към стъпалата, водещи от двора към къщата, и седна на най-горното, тъй като не искаше да се извисява над момчето.