Едуард подсмръкна и избърса носа си с ръкава на тениската си.

Гейб не беше планирал да предлага на Рейчъл да се омъжи за него, но сега, след като думите вече бяха излезли от устата му, той знаеше, че точно това трябваше да направи.

Което двамата трябваше да направят. Но момчето стоеше на пътя им.

— Чип… — той се изкашля неловко. — Знам, че нещата между нас не вървяха добре, но искам да знаеш, че за това в никакъв случай не си виновен ти. Всичко е заради… заради неща, които са ми се случили преди много време.

Едуард го гледаше съсредоточено.

— Когато е умрял малкият ти син.

Той не беше очаквал това и всичко, което успя да направи в отговор, бе само едно разтреперано кимване. Последва тишина, нарушена накрая от Едуард.

— Как се казваше?

Гейб си пое дълбоко въздух.

— Джейми.

— Беше ли силен?

— Той беше на пет години, също колкото теб, затова не беше силен като възрастен човек.

— Беше ли по-силен от мен?

— Не знам. Беше малко по-едър, така че може и да е бил по-силен, но това не е важно.

— Ти харесваше ли го?

— Обичах го, много.

Хлапето пристъпи предпазливо напред.

— Беше ли много тъжен, когато Джейми умря?

Името му!

— Да. Бях много тъжен, когато Джейми умря — отвърна Гейб с разтреперан глас. — И все още съм.

— Той ядосваше ли те така, както те ядосвам аз?

Никога по същия начин, помисли си Гейб.

— Понякога. Когато направеше някоя беля.

— А той харесваше ли те?

Този път не можа да отговори. Само кимна.

Ръката на Едуард се помръдна. Погледна настрани, след това ръката му отново се върна на мястото си. Заекът.

— Страхуваше ли се от теб?

— Не — Гейб отново се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Не, не се страхуваше от мен така, както се страхуваш ти. Знаеше, че никога няма да му причиня болка. На теб също не бих ти причинил.

Виждаше, че момчето се подготвя да му зададе поредния въпрос, но тези, които бе изсипал досега върху него, му бяха вече предостатъчни.

— Чип, бих предпочел да не беше чул разговора ни, но тъй като вече си го чул, знаеш, че искам да се оженя за майка ти. Тя не мисли, че това е добра идея, и ми се иска да не я тормозиш на тази тема. Ще се опитам да я накарам да промени решението си, но така или иначе тя трябва да прави това, което счита, че е правилно, и ако в крайна сметка реши, че няма да се омъжи за мен, то няма да е заради нещо, което си направил ти. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа? Че ти не си направил нищо лошо.

Спокойно можеше и да си спести всичките тези думи.

— Тя няма да се омъжи за теб заради мен.

— Има известна връзка с теб — каза бавно Гейб. — Но не, защото ти имаш някаква вина. А заради мен. Майка ти не харесва начина, по който се държа с теб през всичкото това време. Вярно, не бях особено любезен. И това е причината двамата с теб да не можем да се разбираме. Но това е моя грешка, Чип, не твоя. Ти нямаш никаква вина.

— Аз не съм силен като Джейми — запазвайки дистанцията, той зачовърка една малка раничка на ръката си. — Иска ми се Джейми да можеше да дойде да си играе с мен.

Изведнъж очите на Гейб се напълниха със сълзи.

— Сигурен съм, че щеше да му хареса.

— Може би щеше да може да ме набие — Едуард седна на земята, сякаш краката не го държаха повече.

— Джейми не се биеше много. На него му харесваше да строи разни неща, също както и на теб — за първи път Гейб се замисли върху приликите между двете момчета, вместо за разликите между тях. И двамата обичаха книги, пъзели и рисунки. И двамата можеха да се забавляват сами в продължение на дълго време.

— Баща ми е загинал в самолетна катастрофа.

— Знам.

— Той сега е в рая и сигурно се грижи за Джейми.

Мисълта Г. Дуейн Сноупс да е в рая и да се грижи за Джейми не бе твърде приятна на Гейб, но той не каза нищо.

— Иска ми се мама да можеше да се омъжи за пастор Етън или за бащата на Роузи.

— Чип, знам, че не можеш да проумееш тези неща, но ще го приема като лична услуга, ако престанеш да се опитваш да омъжваш майка си за някой от братята ми.

— Мама няма да се ожени за теб, понеже ние двамата не се спогаждаме.

Гейб вече не можеше да измисли какво да отговори. Беше се опитал да му обясни, че това не е по негова вина. Какво повече можеше да каже?

— Не искам да ходя във Флорида! — Едуард вдигна очи, за да погледне към Гейб, но не успя да срещне очите му. — Ако двамата с теб се разбираме, бас хващам, че тя ще се омъжи за теб и тогава няма да има нужда да тръгваме оттук.

— Не знам. Може би. Има и други проблеми, които нямат нищо общо с теб. Просто не знам.

Чип го изгледа упорито и в този момент изглеждаше точно като Рейчъл.

— Аз обаче знам.

— Знаеш какво?

— Как да я накарам да промени решението си и да се омъжи за теб.

Момчето изглеждаше толкова сигурно в думите си, че за момент Гейб се изкуши да му повярва.

— Как?

Едуард започна да си къса стръкчета трева.

— Можеш да се преструваш.

— Да се преструвам ли? Не мога да те разбера?

— Можеш да се преструваш, че ме харесваш. Тогава мама ще се омъжи за теб и няма да се налага да си ходим.

— Аз… не мисля, че може да се получи.

Кафявите очи на Едуард се изпълниха с болка.

— Не можеш ли поне да се преструваш, че ме харесваш? Няма нужда наистина да е така.

Гейб се насили да срещне погледа на хлапето и да изрече лъжата възможно най-убедително.

— Аз наистина те харесвам.

— Не — поклати глава Едуард. — Но можеш поне да се преструваш. Аз също мога да се преструвам по отношение на теб. Ако и двамата се преструваме добре, мама никога няма да разбере.

Сериозността, с която говореше момчето, направо разкъсваше Гейб отвътре. Той погледна надолу към ботушите си.

— Малко е по-сложно от това. Има и други неща…

Но Чип скочи на крака, без да го слуша повече. Вече бе казал каквото трябваше и сега нямаше търпение да разгласи новината. Хукна по пътеката към гората, бягаше нагоре и викаше.

— Мамо! Хей, мамо, чуваш ли.

Гейб чу гласа на Рейчъл, отдалечен, но все пак чуваем. Седна на стъпалото и се заслуша.

— Мамо, имам да ти казвам нещо.

— Какво е то, Едуард?

— Става въпрос за мен и Гейб. Ние вече се харесваме.



В понеделник Рейчъл остави Едуард в детската градина, след това седна в колата, опитвайки се да събере всичкия кураж, с който разполагаше. Знаеше какво трябва да прави, но имаше голяма разлика между знаенето и самото му извършване. Имаше толкова много неща, които трябваше да уреди, преди да си тръгне.

Отпусна глава на прозореца на ескорта и се насили да приеме факта, че след една седмица двамата с Едуард вече ще пътуват с автобуса към Клиъруотър. Беше страшно депресирана, а сърцето си чувстваше като някаква кървяща рана в гръдния кош. Да наблюдава Едуард как се държи така, сякаш двамата с Гейб като с магическа пръчка изведнъж се бяха превърнали в приятели, беше потискащо. През цялата вечер Едуард се бе усмихвал на Гейб, макар и за слепец да бе ясно, че го прави против волята си. На лягане бе събрал последните остатъци от куража си.

— Лека нощ, Гейб. Аз наистина много те харесвам.

Гейб бе трепнал, след това се бе опитал да отговори подобаващо.

— Благодаря ти, Чип.

Тя обвиняваше Гейб, макар да знаеше, че той прави всичко възможно, за да не нарани Едуард. Това правеше безпомощността му още по-болезнена, а решението й да си тръгне й се струваше все по-умно.

Когато беше завила Едуард в леглото, тя се бе опитала да разбере как всъщност бе протекъл разговорът с Гейб, но момчето само бе поклатило глава.

— Двамата с Гейб страшно много се харесваме, така че не е нужно сега да ходим във Флорида.

Една майка излезе на паркинга и погледна към Рейчъл. Тя пъхна ключа и запали колата. Още една седмица…

О, Гейб… Защо не можеш да обичаш детето ми такова, каквото е? И защо не можеш да забравиш духа на Чери и да ме обикнеш?

Искаше й се да подпре глава на волана и да плаче докато не й останат сълзи в очите, но ако се поддадеше на слабостта, би се разпаднала на толкова частици, че сигурно повече никога нямаше да бъде същата. А и самосъжалението не би променило фактите. Нямаше да позволи синът й да израсне с мъж, който не може да го понася. А и тя не искаше да изживее остатъка от живота си в сянката на една друга жена. Преди да си замине обаче, имаше нещо, което трябва да свърши.

Ескортът придърпа, докато излизаше от паркинга. Рейчъл си пое дълбоко дъх и се отправи надолу по Уинроуд към плетеницата от малки улички, представляващи най-бедната част на Салвейшън. Зави по Орчърд, тясна уличка, осеяна с дупки, която се виеше по страничната част на един хълм. В буренясалите, неподдържани дворове се виждаха малки едноетажни къщички с олющена боя по стените. Отстрани на една къща се намираше стар шевролет, вдигнат на трупчета, до съседната пък гниеше ръждясало ремарке за пренасяне на лодки.

Малката ментовозелена къща в дъното на Орчърд беше малко по-добре поддържана от останалите. Верандата бе изметена, в двора нямаше плевели. Близо до входната врата на една кука беше провесена голяма кошница, пълна със здравец.

Рейчъл паркира на улицата и тръгна по неравната алея към къщата. Когато стъпи на верандата, чу отвътре шум от телевизор, по който даваха някаква телевизионна игра. Счупеният звънец на вратата не й се стори надежден, затова почука.

Появи се позавехнала, но хубава млада жена. Късата й руса коса имаше лек металичен оттенък. Беше дребна и слаба, облечена в бяла блуза без ръкави и изтъркани дънкови къси панталони. Изглеждаше на около тридесет години, но Рейчъл предположи, че всъщност е по-млада. Някаква умора и отчаяние в изражението я накара да разпознае още един човек, към когото съдбата не е била особено благосклонна.

— Вие ли сте майката на Емили?

Когато жената кимна, Рейчъл се представи.

— Аз съм Рейчъл Стоун.

— О! — изглеждаше учудена. — Майка ми каза, че може да се отбиете някой път, но аз не й повярвах.

Рейчъл мразеше това, което трябваше да каже.

— Не става въпрос за това. Майка ви… тя е чудесна жена, но…

— Всичко е наред — усмихна се жената. — Тя вярва много повече в чудеса от мен. Съжалявам, ако ви е притеснила по някакъв начин, но го е направила с добри намерения…

— Знам, че е така. Много ми се иска да помогна по начина, по който ме помоли тя, но се опасявам, че не мога.

— Нищо, влезте така или иначе. Бих се зарадвала на малко компания — тя бутна вратата зад себе си. — Казвам се Лиза.

— Радвам се да се запознаем — Рейчъл влезе в една малка всекидневна, претрупана с огромен бежов диван, едно по-малко канапе, няколко различни по големина маси и телевизор. Качеството на обзавеждането беше добро, но мебелите не си подхождаха един с друг и бяха доста поовехтели, което наведе Рейчъл на мисълта, че повечето от тях сигурно са били дадени от майката на Лиза.

Вляво един барплот разделяше кухнята от всекидневната с помощта на две дървени щори, предназначени да изолират изцяло едната стая от другата при нужда. В момента те бяха прибрани като хармоники до стената. Върху бежовия барплот бяха наредени обичайните прибори и купи, както и тостер. Докато оглеждаше скромното обзавеждане, Рейчъл се зачуди, кога ли щеше да може да си позволи дори и толкова.

Лиза загаси телевизора и посочи към кушетката.

— Искате ли кока-кола? Или кафе? Вчера мама донесе и малко от нейните понички.

— Не, благодаря.

Рейчъл седна на кушетката и в стаята настъпи неудобна тишина, която никоя от тях не знаеше как да наруши. Лиза взе едно списание от канапето и също седна.

— Как е дъщеря ви?

— В момента спи. Мислехме си, че левкемията е спряла развитието си, но се оказа, че не е така. Лекарите направиха всичко, което можаха, затова си я прибрах вкъщи.

Очите й бяха пълни с мъка и Рейчъл се досети за това, което Лиза не искаше да произнесе. Че е довела дъщеря си вкъщи, за да умре.

Рейчъл прехапа долната си устна и посегна към чантичката си. Още от първия момент, когато се беше случило, тя знаеше какво трябва да направи и сега бе дошло времето за това.

— Донесох ви нещо — тя извади чека за двадесет и пет хиляди долара, който й бе дал Кал Бонър, и го подаде на жената до себе си. — Това е за вас.

Наблюдаваше как цяла поредица от емоции, вариращи от конвулсия до недоверие, преминават по лицето на Лиза. Ръката й започна да трепери. Премигна с очи, сякаш не можеше да фокусира погледа си.

— Това… това е написано за вас. Какво е това?

— Джиросала съм го в полза на „Фонда за Емили“. Постдатиран е, така че ще може да се осребри едва след една седмица.

Лиза огледа подписа на гърба, след това зяпна Рейчъл невярващо.

— Но това са толкова много пари! А аз дори не ви познавам. Защо правите това?