— Защото искам да ви дам тези пари.

— Но…

— Моля ви! Това означава много за мен — усмихна й се тя. — Искам обаче да ви помоля за нещо. Заминавам от града следващия понеделник и, след като си тръгна, бих искала да ви помоля да изпратите на Кал Бонър една бележка, с която да му благодарите за щедростта.

— Разбира се, че ще го направя. Но… — шокираното изражение не слизаше от лицето на Лиза, изражение на някой, който не е свикнал да чува добри новини.

— Той много ще се зарадва да научи, че парите му ще помогнат на дъщеря ви — Рейчъл не можа да се сдържи да не изпита задоволство.

Щеше да е изпълнила условието на Кал и той не би могъл да си поиска парите обратно. Но и щеше да знае за какво ги е използвала.

— Мамо…

Лиза трепна, когато чу тънкия, уморен глас откъм задната част на къщата.

— Идвам — тя се изправи, здраво стиснала в ръка скъпоценния чек. — Искате ли да се запознаете с Емили?

Ако там беше и майката на Лиза, Рейчъл сигурно би измислила някакво извинение да не го прави, но Лиза явно не очакваше целебни чудеса от нея.

— Да, бих се радвала.

Лиза пъхна чека в джоба си, след това поведе Рейчъл надолу по късия коридор между всекидневната и кухнята. Минаха покрай спалнята, срещу която се намираше банята, и стигнаха до стаята на Емили.

Малки момиченца с шапчици гледаха от облепените с тапети стени, единственият прозорец бе обграден с жълти пердета. Цял букет от наполовина надути балони бе завързан в единия ъгъл, а на всяка хоризонтална повърхност бяха наредени картички с пожелания за оздравяване. Много от тях вече бяха започнали да се изкривяват по ръбовете.

Погледът на Рейчъл обходи бързо стаята и се спря на двойното легло, в което лежеше бледо малко момиче, завито с измачкани сини чаршафи. Лицето й бе подпухнало, а по ръцете й имаше множество белези. Няколко къси кичура кестенява коса бяха паднали на челото й. Държеше розово мече и гледаше Рейчъл с искрящи зелени очи.

Лиза се приближи към леглото.

— Искаш ли малко сок, фъстъче?

— Да, моля те.

Тя намести възглавницата така, че Емили да може да седне.

— Ябълков или портокалов?

— Ябълков.

Лиза пооправи горния чаршаф.

— Това е Рейчъл. Тя е приятел, а не доктор. Искаш ли да й покажеш Блинки, докато аз ти донеса сока. Рейчъл, това е Емили.

Лиза излезе от стаята, а Рейчъл се приближи към леглото.

— Здравей, Емили! Имаш ли нещо против да седна на леглото ти?

Момичето поклати глава и Рейчъл седна на ръба на матрака.

— Бас хващам, че знам кой е Блинки.

Емили погледна към мечето си и го притисна към себе си.

Рейчъл лекичко докосна върха на детското носле.

— Това е Блинки, нали?

Емили се усмихна и поклати глава.

— О, чак сега разбрах — тя докосна ухото на Емили. — Това трябва да е Блинки.

— Не е — изкикоти се Емили.

Продължиха да играят на играта още малко, докато накрая Емили най-после идентифицира мечето. Малкото момиче притежаваше някакъв вроден чар и бе изключително потискащо да се наблюдава опустошителният ефект, които й бе нанесла болестта.

Лиза влезе, носейки жълта пластмасова кана, и Рейчъл понечи да стане от леглото, за да може Лиза да даде сока на дъщеря си, но в този момент иззвъня телефонът. Лиза протегна каната към Рейчъл.

— Ще й налеете ли?

— Разбира се.

Когато Лиза излезе, Рейчъл помогна на Емили да седне в леглото и приближи чашата до устните на момичето.

— Аз мога и сама.

— Разбира се, че можеш. Ти си голямо момиче.

Детето хвана чашата с две ръце, отпи от нея и я върна на Рейчъл.

— Не искаш ли да пийнеш още малко?

Дори и това малко усилие я бе изтощило и клепачите й се затвориха.

Рейчъл я сложи да си легне отново и остави чашата на нощното шкафче сред цяла джунгла от шишенца с хапчета.

— Аз имам момченце, което е съвсем малко по-голямо от теб.

— Той обича ли да си играе навън?

Рейчъл кимна и взе ръката на детето.

— И аз обичам да си играя навън, но не мога, защото имам левкемия.

— Знам.

Старите навици умираха трудно и докато Рейчъл се взираше в малкото, бледо лице на момиченцето, тя се улови, че укорява Бога, в който не вярваше. Как си могъл да направиш това? Как си могъл да оставиш нещо толкова ужасно да се случи на това хубаво дете?

От изневиделица тя си спомни и думите на Гейб. „Може би бъркаш Бог с Дядо Коледа.“

Сега, когато седеше до това дете, което толкова отчаяно се беше вкопчило в живота, чувствата й изглежда се бяха изострили, тъй като тези думи я разтърсиха по начин, по който не бяха успели преди. Едва сега разбра какво се е опитвал да й каже Гейб. Нейната представа за Бога беше по-скоро детинска.

През целия си живот тя бе възприемала Бог като някой, изцяло откъснат от хората, като някакъв възрастен човек, който избирателно раздава късмет и беди, решавайки на кого какво да даде само на основата на някакво божествено прозрение. Нямаше нищо чудно, че не бе успяла да обича този Бог. Кой би могъл да обича Бог, който е толкова жесток и несправедлив!

Но не Бог бе причинил това на Емили, осъзна едва сега тя. Беше й го причинил животът. Но дори и сега, както си стоеше там, теологията на Дуейн отново нахлу в съзнанието й. Бог беше всесилен. Най-могъщият.

Но какво би могло да значи това за умиращото дете, чиято ръка държеше в момента?

И изведнъж й просветна. Осъзна, че тя винаги бе мислила за всемогъщието на Бог с термините на заобикалящия я свят. Тя бе сравнявала властта му с властта на земни управници, които разполагаха с живота и смъртта на своите поданици. Но Бог не беше тиранин и в този момент, с ръката на Емили в своята, цялата представа на Рейчъл за съзиданието се промени.

Бог беше всемогъщ, разбираше го, но не по начина, по който бяха всемогъщи земните крале, а по същия начин, по който бе всемогъща и любовта. Любовта бе най-великата власт и всемогъщието на Бог бе всъщност властта на любовта.

Почувства как по цялото й тяло се разлива някаква топлина, която извираше някак от центъра й. Заедно с тази топлина тя почувства как изпада в някакъв екстаз.

Мили Боже, изпълни това благословено дете с всемогъщието на Твоята любов.

— Кожата ти е гореща.

Гласът на детето я стресна. Тя премигна с очи и чувството на блаженство изчезна. Едва тогава осъзна колко силно бе стиснала ръката на момиченцето и веднага я пусна.

— Съжалявам, не исках да ти причиня болка.

Рейчъл се изправи и установи, че краката й треперят. Чувстваше се изморена, сякаш бе тичала много километри. Какво бе станало с нея? Надникнала бе в нещо важно, но в момента не можеше да определи какво точно бе то.

— Искам пак да седна.

— Нека първо да попитам майка ти дали може.

Външната врата се тръшна и откъм предната част на къщата се чу висок мъжки глас.

— Познавам тази кола. По дяволите, Лиза! Какво прави тя тук?

— Успокой се. Аз…

Но мъжът не искаше да я чуе. Чуха се приближаващи стъпки, след това на вратата на стаята на Емили се изправи мъж, в когото Рейчъл позна Ръс Скудър.

— Здравей, тате.

Двадесет и първа глава

Лиза бутна Ръс настрана и влезе забързано в стаята.

— Емили, защо си седнала?

— Стана ми горещо.

Ръката на майката се залепи към челото на Емили.

— Не си гореща — тя грабна термометъра от една чаша на нощното шкафче и го пъхна между устните на момичето. — Сега ще ти измеря температурата.

Ръс изгледа Рейчъл, след това се приближи до дъщеря си.

— Здрасти, пудингче.

— Нали каза, че ще дойдеш вчера, тате — проговори Емили въпреки термометъра в устата си.

— Е, да, но бях много зает. Но ето че дойдох сега — той седна на края на леглото и хвърли злобен поглед към Рейчъл.

— Рейчъл си има малко момче — каза Емили. — И ръцете й са горещи.

Погледът на Ръс стана още по-мрачен.

— Махай се оттук.

— Престани, Ръс — намеси се Лиза.

— Не я искам близо до Емили.

— Това сега е моята къща и твоите желания нямат никакво значение.

— Няма нищо — бързо каза Рейчъл. — И без това трябва да тръгвам. Довиждане, Емили. И се грижи за себе си.

Емили извади термометъра от устата си.

— Може ли твоето малко момче да дойде да си играе с мен?

— Ние скоро ще напуснем града. Страхувам се, че няма да има време за това.

Лиза понечи да постави термометъра обратно в устата й, но Емили поклати глава.

— Искам да си чета приказка. Искам ябълков сок.

— Какво става тук? — попита учудено Ръс. — Ти ми каза, че е прекалено изтощена дори и да седи в леглото.

— Предполагам, че просто днес има добър ден — Лиза се приближи до Рейчъл, хвана я за ръката и я поведе към коридора. — Никога не бих могла да ви се отблагодаря за това, което сторихте. Тези пари ще са от изключително голямо значение.

Точно зад тях изникна Ръс.

— Какви пари?

— Рейчъл дарява двадесет и пет хиляди долара на „Фонда за Емили“.

— Какво? — той сякаш се бе задавил.

— Чекът е от Кал Бонър — поясни Рейчъл. — Това е подарък от него, не от мен.

Изражението на Лиза ясно показваше, че не вярва в това, а Ръс изглеждаше така, сякаш го бяха ударили с нещо тежко по главата. Изведнъж на Рейчъл й се прииска да се махне колкото се може по-скоро оттук.

— Пожелавам ви късмет!

Откъм спалнята се чу слаб глас.

— Довиждане, Рейчъл.

— Довиждане, сладурче.

Тя излезе от къщата и забърза към колата.



Етън излезе в лявата лента на междущатската магистрала, за да задмине една камионетка, от задната част, на която се подаваха два велосипеда. Кристи го изгледа отстрани.

— Не мога да повярвам, че сериозно мислиш да направиш това.

Той се върна отново в дясната лента.

— Аз просто не съм роден, за да бъда пастор. Знам го от много време и вече се уморих да се боря с тази мисъл. Ще си подам оставката още в понеделник, веднага след като се върнем.

Кристи понечи да каже нещо, след това си затвори устата. Какъв би бил смисълът? Беше й съобщил бомбастичната новина веднага, след като излязоха от Салвейшън. Вече наближаваха Ноксвил и тя бе дискутирала с него тази тема почти през цялото време. Но за нещастие той не показваше никакви признаци, че би променил решението си.

Етън Бонър бе роден за свещеник. Как можеше да не го разбира? Това бе най-голямата грешка в живота му, но каквито и аргументи да му изтъкваше, той просто не я чуваше.

— Може ли най-после да сменим темата? — каза отегчено Етън.

Вече беше доста късно, петъчната вечер бе настъпила: Щяха да се върнат в Салвейшън след неделната утринна молитва и обяда, които бяха част от дневния ред на конференцията, на която отиваха. Което означаваше, че никак няма много време, за да спори с него.

— И какво ще правиш тогава?

— Вероятно ще давам консултации. Може и да се върна в университета и да защитя докторска степен по психология. Не знам още.

Тя реши, че е дошло време да изиграе и най-силната си карта.

— Братята ти ще бъдат толкова разочаровани от теб, да не говорим пък за родителите ти.

— Всеки трябва да си живее собствения живот — наближаваха едно разклонение и той спря колата. — Гладен съм. Хайде да си вземем нещо за ядене.

Етън знаеше много добре, че конференцията се открива с шведска маса в седем, а повреда в колата на Кристи бе причина вече да закъсняват за нея. Не й се щеше да прекарва прекалено много време с него, затова бе решила да пътува отделно до Ноксвил, но когато бе опитала да запали иначе много надеждната си хонда, двигателят беше отказал по незнайна причина и така тя бе принудена да пътува с него.

— Вече е шест часът и нямаме никакво време.

— Да не би да се опасяваш, че някой ще ти напише слаба оценка, ако закъснееш?

Този сарказъм бе нещо ново за него, една от няколкото промени, които се забелязваха в държанието му, откакто му беше казала, че напуска, и които никак не й харесваха.

— Това е твоя конференция, не моя. Нямаше дори и да дойда, ако не настояваше толкова много.

Нейното двуседмично предупреждение за напускане бе изтекло още преди седмица, но той я бе помолил да остане на работа и през този уикенд. Тъй като нейната нова работа в началното училище в Бревърд започваше в понеделник, се бе съгласила. Сега вече съжаляваше за това.

Да бъде с него бе станало още по-болезнено за нея от петъчната вечер в „Гордостта на Каролина“. Това, което се беше случило на предната седалка на колата му, бе разрушило илюзиите й, че може би е в състояние да превъзмогне чувствата си към него. Все още го обичаше и знаеше, че винаги ще го обича, макар последната седмица, прекарана с него, да я бе изпълнила с много противоречиви емоции.

Държанието му варираше от толкова нехарактерни за него избухвания по най-малък повод, до изключителна любезност, когато проявяваше такава загриженост и внимание към нея, че тя едва успяваше да сдържи сълзите си. Когато не й се стряскаше за нещо, той демонстрираше почти кучешко желание да й угоди. Знаеше, че обвинението й, че не й е приятел, го беше засегнало и много й се искаше да се случи нещо, което да го накара да престане да се чувства виновен за това.