Сюзън Филипс - Знойни сънища

— Не се приближавай прекалено много, Чип.

— Какво правиш?

Гейб изскърца със зъби.

— Трябва да махна тези стари дъски, за да мога да направя нещо като веранда.

Беше събота следобед и Гейб бе натоварен със задачата да се грижи за Чип. За първи път Рейчъл го беше оставила сам с хлапето, но той много добре знаеше, че не би го направила, ако не трябваше да свърши някаква мистериозна задача в града. Гейб подозираше, че е много доволна, че си е намерила извинение да бъде далеч от него. Откакто бе заявила, че си заминава, тя бе правила всичко възможно, за да поддържа дистанция между тях.

Той подпъхна железния лост под една от прогнилите дъски и силно натисна надолу. Беше й страшно ядосан. Само защото не можеше да има всичко по начина, по който го искаше, тя го изоставяше. Изоставяше ги! Беше я смятал за силна, но се оказа, че не е достатъчно жилава за това. Вместо да покаже упоритост и да се опита да реши проблемите, тя просто бягаше от тях.

— Какво е веранда?

Той изгледа раздразнено детето. Тъкмо се бе отдал на физически задоволяващата го работа, когато Чип бе зарязал дупката, която копаеше в градината, и бе дошъл тук, за да му досажда.

— Това ще бъде нещо подобно на мястото, където обядвахме, когато ходихме в къщата на Роузи миналата събота. А сега се отдръпни, да не би да те ударя, без да искам.

— И защо правиш това?

— Защото така искам — нямаше намерение да обяснява на хлапето, че се е захванал с това, тъй като вече нямаше кой знае какво да се прави в киносалона, а се нуждаеше да се занимава с нещо, за да не полудее.

Беше се почувствал зле още с влизането си в кабината за продажба на билети предната вечер. Беше едва вторият му уикенд в бизнеса, но вече мразеше всичко в него. Би могъл да убие малко време с Етън, ако брат му не беше заминал на някаква конференция в Ноксвил. Кал беше напълно погълнат от семейството си, затова Гейб бе решил да си намери занимание като се захване с верандата.

Каза си, че ще стане хубаво място, където родителите и братята му ще могат да се събират на открито през лятото. Формално къщата принадлежеше на майка му, но тъй като двамата с баща му все още бяха на своята мисионерска работа в Южна Америка, той не би могъл да обсъди с нея плана си. Но беше сигурен, че не би имала нищо против. Никой не се интересуваше от това, което прави, с изключение на Рейчъл. Тя беше единствената, която си позволяваше да го критикува.

Но щеше да си замине след този уикенд. Не знаеше точно кога. Не беше и питал.

Какво, по дяволите, искаше тази жена от него? Беше направил всичко, за да й помогне. Дори й беше предложил да се оженят! Не можеше ли да проумее какво му бе коствало това?

— Мога ли да ти помогна?

Момчето все още си мислеше, че ако се преструва, че с Гейб са приятели, майка му би променила решението си, но всъщност нямаше нищо подобно. Тя бе прекалено упорита, прекалено голям инат и си мислеше, че всичко е толкова просто, че Гейб просто може да се върне към ветеринарната практика само защото тя така иска. Но нямаше как да стане по този начин. Това бе миналото и той не можеше да се върне към него.

— Може би ще имам нужда от помощ малко по-късно — той отново заработи с лоста.

Старото дърво се разцепи и наоколо се разхвърчаха трески. Чип отскочи назад, но едно парче за малко да го удари.

Гейб хвърли лоста на земята.

— Казах ти да не се приближаваш толкова!

Момчето направи обичайното си безплодно движение към своя вече несъществуващ заек.

— Ще уплашиш Туити.

Не Туити беше уплашеният, и двамата го знаеха.

Гейб се почувства много зле, но се опита да говори спокойно.

— Ей там има няколко парчета дърво и дъски. Защо не се опиташ да построиш нещо с тях?

— Нямам чук.

— Преструвай се, че имаш.

— Но ти имаш истински чук. И не се преструваш.

— Това е защото… Добре, виж в кутията с инструментите. Мисля, че там има още един чук — и той продължи работата си.

— Нямам и гвоздеи.

Гейб злобно натисна лоста. Дървото изскърца жално и още една дъска бе откъртена.

— Ти още не можеш да използваш гвоздеи. Само се преструвай.

— Но ти не се преструваш.

Гейб мобилизира всичките си сили, за да запази самообладание.

— Аз съм възрастен.

— Ти не се преструваш, че ме харесваш — каза Едуард разочаровано. — Мама казва, че въпреки всичко ще заминем за Флорида.

— Не мога да направя нищо по въпроса — тросна се Гейб, без да обръща внимание на първата част от коментара на детето.

Чип взе чука и започна да удря с него по една дъска, отново и отново, не с цел да направи нещо, а колкото да вдига шум.

— Аз пък си мисля, че все пак можеш да направиш нещо. Нали си възрастен.

— Да, обаче това, че съм голям, не означава, че всичко става така, както го искам — шумът, вдиган от Едуард, започваше да му лази по нервите. — Занеси тази дъска в градината.

— Искам да стоя тук.

— Прекалено близо си застанал. Опасно е.

— Не, не е.

— Чу ли какво ти казах! — в него започна да се надига гняв.

Гняв към всичко, което бе извън неговия контрол. Смъртта на семейството му. Бягството на Рейчъл.

Киното, което вече мразеше. И това момче. Това крехко момче, което стоеше като непреодолимо препятствие на пътя към единственото спокойствие, което бе успял да намери, откакто бе загубил съпругата и сина си.

— Спри с това шибано чукане!

— Ти каза шибано — момчето с всичка сила тръшна чука на земята.

Той обаче закачи края на едно парче дъска, което излетя към Гейб. Гейб го видя, но нямаше време да реагира достатъчно бързо и дървото го удари точно в коляното.

— Ах, по дяволите! — той се хвърли напред, грабна Чип за ръката и го изправи на крака с рязко движение. — Казах ти да спреш!

Но вместо да се стресне, хлапето се изрепчи насреща му:

— Ти искаш да заминем за Флорида! Ти не се преструваше! Каза, че ще го направиш, но излъга! Ти си един голям шибан задник!

Гейб замахна с ръка и шляпна силно детето по дупето. В продължение на няколко секунди никой от тях не помръдна.

Постепенно Гейб започна да осъзнава какво беше направил. Погледна надолу към дланта си така, сякаш тя вече не му принадлежеше.

— Исусе… — той пусна ръката на момчето.

Ти си толкова нежен, Гейб. Най-нежният мъж, когото съм срещала.

Лицето на Чип се набърчи. Малкият му гръден кош започна да се повдига неравномерно и той се отдръпна назад, сякаш искаше да избяга.

Гейб падна на едното си коляно.

— О, Боже… Чип… Съжалявам. Много съжалявам.

Момчето потърка лакътя си, макар не той да го болеше. Наклони глава на една страна и прехапа долната си устна. Не виждаше Гейб. Всъщност не виждаше нищо. Просто се опитваше да не се разплаче.

И в този момент Гейб най-после видя детето такова, каквото е, а не като отражение на Джейми. Видя едно смело малко момче с разрошена кестенява коса, остри лакти и малка, изкривена от болка уста. Крехко малко момче, което обичаше книжки и да си строи разни неща. Дете, което намираше удовлетворение не в скъпи играчки или последните модели видеоигри, а в това да наблюдава как едно малко врабченце се възстановява и става все по-силно, в събирането на шишарки и в живота с майка си в планината Хартейк, в това да бъде носен на нечии мъжки рамене, преструвайки се, макар и само за кратко, че и той си има баща.

Как бе допуснал да смеси Чип и Джейми в съзнанието си, дори и за момент! Джейми си беше Джейми, уникалното негово дете. И също толкова уникално бе това уязвимо малко момче, което току-що беше ударил.

— Чип…

Детето се отдръпна назад.

— Чип, просто не се сдържах. Бях много ядосан на себе си, а си го изкарах на теб. Това не беше справедливо и искам да ми простиш.

— Добре — кимна Чип, но беше ясно, че никак не му прощава, просто искаше Гейб да го остави на мира.

Гейб наведе глава и се втренчи в земята, без всъщност да вижда нещо.

— Не съм удрял никого откакто бях дете.

Двамата с Кал често биеха Етън. Не защото им беше направил нещо, а понеже и двамата съзнаваха, че той не е силен като тях. Никой навремето не бе предполагал, че Гейб ще се окаже най-слабия от всички.

— Обещавам… — започна той, стремейки се да не обръща внимание на свитото си до болка гърло. — Никога повече няма да те ударя.

Чип отстъпи още крачка назад.

— Двамата с мама заминаваме за Флорида. Няма нужда да се преструваш повече — със сподавено хълцукане той хукна към къщата, оставяйки Гейб по-самотен от всякога.

Рейчъл заключи вратата на апартамента на Кристи и сложи в чантата си резервните ключове, които приятелката й беше оставила. Там постави и автобусните билети, които Кристи бе оставила на кухненската маса още вчера, преди да замине за конференцията. Докато караше обратно към планината Хартейк, тя установи, че се мъчи да запамети всеки завой по пътя, всяка горичка и друга растителност. Вече бе събота и тя възнамеряваше да напусне Салвейшън в понеделник. Оставането й за по-дълго би било прекалено болезнено.

Стигнала бе до извода, че трябва да се научи да гледа позитивно на нещата, ако наистина иска да върви напред в живота. В края на краищата не напускаше Салвейшън с празни ръце. Едуард отново беше здрав. Беше спечелила приятелството на Кристи. И през остатъка от живота си щеше да съхрани спомените за мъж, който бе бил почти великолепен.

Гейб я очакваше на предната веранда. Тя остави ескорта в гаража и докато крачеше към него, изпитваше съжаление с всяка точка от тялото си. Само ако можеше нещата да са по-различни…

Той седеше на най-горното стъпало, подпрял лакти на разтворените си колене, а дланите му висяха между тях. Изглеждаше точно толкова отчаян, колкото се чувстваше.

— Трябва да поговорим — посрещна я унило.

— За какво?

— За Чип — той вдигна очи към нея. — Аз го ударих.

Сърцето й за миг се качи в гърлото. Хукна по стълбите, но Гейб я хвана, преди да е стигнала до входната врата.

— Той е добре. Аз… аз го ударих по дупето. И не беше много силно.

— И мислиш, че това оправя нещата?

— Разбира се, че не. Той не бе направил нищо, с което да заслужи това. Аз никога… никога не съм удрял дете. Просто… — отстъпи назад и прокара ръка през косата си. — Господи, Рейчъл, просто си изпуснах нервите, затова стана така. Казах му, че съжалявам. Казах му, че не е направил нищо лошо. Но той не иска да разбере. А и как ли би могъл да разбере такова нещо?

Тя го гледаше втренчено. Била е толкова заблудена. Въпреки всичките предупредителни знаци, тя някак беше успяла да убеди себе си, че Гейб не би наранил Едуард. Но той го беше направил и фактът, че ги беше оставила насаме заедно, я правеше най-лошата майка на този свят.

Извърна се и се запъти към къщата.

— Едуард!

Той се появи от задния коридор, изглеждаше малък и уязвим. Рейчъл се насили да му се усмихне.

— Хайде, събирай си багажа, партньоре. Ще прекараме следващите две нощи у Кристи. Дори ще ти наема бавачка, така че няма да се налага да идваш в киното тази вечер.

Чу външната врата да се затваря зад гърба й и по разтревоженото изражение на Едуард разбра, че Гейб също е влязъл.

— Сега ли ще заминаваме за Флорида? — попита Едуард.

— Скоро. Но не днес.

Гейб се приближи към тях.

— Казах на майка ти какво се е случило, Чип. Тя е доста разстроена заради мен.

Защо не можеше просто да се махне? Толкова ли не проумяваше, че не можеше да каже нищо, с което да оправдае постъпката си? Ръката й трепереше, когато докосна бузата на сина си.

— Никой няма право да те удря.

— Майка ти е права.

Едуард я изгледа отдолу нагоре.

— Гейб се ядоса, защото блъсках с чука по една дъска, а не биваше. След това аз го нарекох с онази думичка, дето започва със з… — Едуард сниши гласа си до шепот. — Задник.