Сюзън Филипс - Знойни сънища

При други обстоятелства всичко това може би, би изглеждало забавно, но не и сега.

— Въпреки всичко Гейб не е трябвало да те удря. Макар че това, което си направил, да е много лошо. Сега трябва да се извиниш.

Едуард се присламчи към нея за кураж и погледна жално Гейб.

— Извинявай, че те нарекох задник.

Гейб подпря коляно на пода и го изгледа с прямота, каквато не бе демонстрирал никога досега. Сега, когато вече бе прекалено късно, той най-после можеше да погледне сина на Рейчъл в очите.

— Прощавам ти, Чип. И много се надявам, че някой ден и ти ще можеш да ми простиш.

— Вече ти казах, че ти прощавам.

— Да, знам. Но не го мислеше наистина и аз не те обвинявам за това.

Едуард погледна към майка си.

— Ако наистина му простя, ще трябва ли пак да отиваме във Флорида?

— Да — тя почти се задави с тази кратка дума. — Да. Пак ще трябва да заминем. А сега бягай в стаята си и си събери нещата в коша за пране.

Той не се опита да спори повече и Рейчъл бе сигурна, че няма търпение да избяга и от двамата.

В мига, в който детето се изгуби от погледите им, Гейб се обърна към нея.

— Рейч, днес се случи нещо. Когато аз… то беше… Чип не се разплака, но изглеждаше така, сякаш се разпадаше пред погледа ми. Не физически, а духовно.

— Ако се опитваш да поправиш нещата, мога да те уверя, че го правиш по най-неподходящия начин — тя се извърна и тръгна към кухнята, но той я последва по петите.

— Просто ме изслушай. Не знам дали бе от шока от това, което направих, или… Но за пръв път почувствах, че наистина го виждам. Само него. Не Джейми.

— Гейб, много те моля, остави ме на мира.

— Рейч…

— Моля те. Ще се видим в киното в шест часа.

Гейб не отвърна нищо и тя най-после чу зад гърба си отдалечаващите се стъпки.

Събра всичко, което притежаваха двамата с Едуард, и го натовари на ескорта. Докато се отдалечаваше от вилата на Ани, тя едва успяваше да сдържа сълзите си. Тази малка къщичка бе символ на всичко, за което бе мечтала, а сега я оставяше зад гърба си.

Когато пристигнаха, Рейчъл се обади на Лиза Скудър, която й даде името на едно надеждно момиче от гимназията, което да се грижи за Едуард вечерта. След това му приготви набързо вечеря от останките храна, които бе взела със себе си от вилата. Беше твърде разстроена, за да яде нещо. Докато се преоблече за работа, бавачката вече бе дошла и когато излизаше, тя и Едуард вече се бяха настанили пред телевизора на Кристи.

Би дала всичко само за да не трябва да ходи на работа тази вечер. Не искаше да вижда Гейб, не искаше и да се сеща как бе злоупотребил с доверието й. Но го забеляза още в момента, в който паркираше колата. Стоеше по средата на двора със свити юмруци. В позата му имаше нещо неестествено, което я накара да застане нащрек. Тя проследи погледа му и дъхът й секна.

Средата на екрана бе зацапана с дебели резки черна боя, наподобяващи някаква гигантска абстрактна картина. Рейчъл бързо изскочи от колата.

— Какво се е случило?

Гласът на Гейб бе нисък и беззвучен.

— Някой се е вмъкнал снощи, след като сме затворили и е вандалствал навсякъде. Снекбарът, тоалетните… — той най-после я погледна и очите му изглеждаха много празни. — Трябва да се махна оттук. Обадих се на Одел, сигурно вече е тръгнал насам. Просто му кажи, че съм намерил всичко по този начин.

— Но…

Той не й обърна внимание и тръгна към пикапа си. След миг моторът изрева и се понесе към пътя, оставяйки след себе си прашна следа.

Рейчъл тръгна забързано към снекбара. Ключалката бе разбита и вратата стоеше наполовина отворена. Погледна вътре и видя разпръснати по пода части от счупени уреди, плуващи в разлети безалкохолни напитки, разтопен сладолед и олио. Отиде в тоалетната и откри една почти откъртена от стената мивка и запушени с цели рула хартия тоалетни чинии. По пода имаше парчета от счупени фаянсови плочки.

Одел Хечър пристигна точно когато се канеше да надникне и в прожекционната кабина. Той излезе от полицейската кола заедно с още един мъж, в когото Рейчъл позна Джейк Армстронг, полицая, който се бе опитал да я хвърли в затвора за скитничество.

— Къде е Гейб? — попита Одел.

— Беше много разстроен и си замина. Но съм сигурна, че ще се върне скоро — всъщност не беше сигурна в нищо. — Каза да ви предам, че е открил всичко в състоянието, в което ще го видите и вие.

Одел се намръщи.

— Трябвало е да ни изчака. Не отивайте никъде, преди да съм ви разрешил, разбрахте ли?

— Не съм имала подобни намерения. Нека само да се обадя на Кайла Мигс и да й кажа да не идва — Том Бенет живееше значително по-далече и сигурно вече е тръгнал, така че бе твърде късно да се опитва да се свърже с него.

Одел й разреши да се обади, след това я накара да го придружи при огледа на щетите и да каже дали нещо липсва.

Стоте долара в дребни пари, които Гейб бе оставил в касата, ги нямаше, както и радиоапарата, който обичаше да слуша, докато работи. За друго Рейчъл не можеше да каже дали липсва. Докато гледаше опустошенията, тя си спомни навяващата ужас безжизненост, която бе видяла в Гейб. Дали това щеше да го прати обратно на онова пусто място, където бе живял, преди да се завърне в Салвейшън?

Появи се Том и след като му обясниха какво се е случило, той ги поведе към прожекционната кабина. Приемателят на ултракъси вълни, който контролираше звуковата картина, бе запратен на земята, но самият прожекционен апарат бе прекалено голям, за да се постъпи и с него по същия начин, затова вандалинът само го бе удрял с нещо тежко, вероятно със сгъваемия метален стол, който лежеше на пода.

Разрушенията бяха толкова безумни, че Рейчъл я побиха тръпки.

— Трябва да блокирам входа, преди да са започнали да идват посетителите — обърна се тя към Одел. — Том може да ви каже много по-добре от мен дали нещо липсва тук, в кабината.

За нейно облекчение полицаят не се възпротиви и тя побърза да слезе долу. Но тъкмо се бе запътила към входа, когато един бял рейндж ровър влезе с рев в двора. Сърцето й се сви. Човекът, който най-малко би искала да вижда в момента, бе по-големият брат на Гейб.

Кал изскочи от джипа и бързо се отправи към нея.

— Какво става? И къде е Гейб? Тим Мърсър чул по полицейската станция, че тук има някакви проблеми.

— Гейб не е тук. И не знам къде отиде.

В този момент Кал видя екрана.

— Какво, по дяволите, се е случило?

— Някой е вилнял в киносалона снощи, след като сме затворили.

Кал изпсува под носа си.

— Имаш ли някаква представа кой е бил?

Тя поклати глава. Кал видя Одел и се забърза към стълбите. Рейчъл пък побърза да се отправи към кабината за продажба на билети. Когато стигна там, тя сложи веригата пред входа, след това издърпа дървеното магаре с надпис „ЗАТВОРЕНО“ точно по средата. Беше боядисвала собственоръчно това магаре. В същия ален цвят като кабинката.

След това влезе в кабината за продажба на билети и се загледа към пътя. Наистина ли бяха минали само шест седмици откакто бе дошла в Салвейшън? В главата й започнаха да се редят сцени от всичко, което й се беше случило през това време, подобно на сцените, показвани в някой видеоклип.

Една сянка се приближи към вратата.

— Одел иска да говори с теб.

Тя се извърна и видя Джейк Армстронг да стои на вратата. Изглеждаше по-високомерен дори и от деня, в който се бе опитал да я арестува. Изпита предчувствие за нещо неприятно, но се опита да се отърси от него.

— Идвам.

Джейк бе застанал в самата рамка на вратата, принуждавайки я да се извърне настрани, за да може да излезе от будката, без да се докосне до него. Беше направила само няколко крачки, когато видя, че полицейският шеф, Кал и Том стояха до нейния ескорт, чиито багажник бе отворен.

Първата й мисъл бе, че нямат никакво право да се ровят в колата й, но след това си спомни, че ескортът принадлежи на съпругата на Кал. И въпреки всичко поведението им не й харесваше. Почувства нарастващо безпокойство и ускори крачките си.

— Някакъв проблем ли има?

Кал се извърна към нея със злобно изражение.

— Има много голям проблем, госпожо. Предполагам, че си искала да си отмъстиш поне малко, преди да напуснеш града.

— Да си отмъстя? За какво говориш?

Одел заобиколи колата и се приближи към нея. В ръката си държеше смачкана бяла хартиена торбичка, от онези, които използваха в снекбара. Беше изцапана с нещо подобно на разтопен шоколадов сладолед.

— Намерихме стоте долара, които са изчезнали от касата. Бяха напъхани в тази торбичка, а нея намерихме под предната седалка на колата ти — той посочи с глава към кутиите на задната седалка, в които бяха събрали оскъдната си покъщнина. — Портативният телевизор на Том бе под една от тези кутии, както и радиото, за което каза, че е изчезнало.

Сърцето й заби учестено в ребрата.

— Но… аз… нищо не разбирам.

Том изглеждаше объркан и огорчен.

— Това е телевизорът, който жена ми ми подари за рождения ден. Спомняш си, че ти го казах, нали? За да мога да гледам бейзбол, докато съм на работа.

Едва сега й просветна. Мислеха си, че е била тя. Цялата й кожа настръхна от ужас.

— Чакайте малко! Не съм го направила аз. Как може дори да…

— Запази си речта за пред съдията — тросна се Кал. След това се обърна към Одел. — Тъй като Гейб не присъства, аз официално повдигам обвинение срещу нея.

Тя се хвърли към него и го хвана умолително за ръката.

— Кал, не можеш да направиш това. Не съм откраднала тези неща.

— Тогава как са се оказали в колата?

— Не знам. Но мога да те уверя, че обичам това място. И никога не бих могла да го разруша по този начин.

Можеше и да си спести последните думи. Чувствайки се така, сякаш се намираше в някакво безвъздушно пространство, тя слушаше Одел да й чете правата. Когато приключи, Кал се втренчи в нея с тежък, обвинителен поглед.

— Джейн те харесваше от самото начало — изрече горчиво той. — Ти почти успя да спечелиш дори и Етън. Той започваше да вярва, че наистина влияеш добре на Гейб. Но всичко, за което си си мислела, явно е било банковата му сметка.

Тя изведнъж се разгневи.

— Аз можех да се добера спокойно до банковата му сметка, ако исках, идиот такъв! Той ми предложи да се оженим.

— Лъжкиня — изсъска той през стиснати зъби. — Значи затова си го направила. Мислила си си за брак още от самото начало. Знаеше, че е уязвим точно сега и…

— Той не е и наполовина толкова уязвим, колкото си мислиш! — изкрещя тя. — Проклет да си, Кал Бонър, ти си…

Тя издаде болезнен стон, когато Джейк Армстронг я хвана за ръцете и ги изви зад гърба й. Преди да може да реагира, той извади чифт белезници и ги закопча на китките й, все едно беше някаква опасна престъпница.

Кал се намръщи. За миг Рейчъл си помисли, че ще каже нещо, но в същия момент Одел го потупа по гърба.

— Трябва да ти го призная, Кал. Ако не беше ти, нямаше да ми дойде наум да претърся колата й.

Щеше да се разплаче. С последни сили се опита да сдържи сълзите си и примигна към Кал.

— Никога няма да ти простя това.

За първи път на лицето му се появи някаква несигурност, но след това изражението му отново стана сурово.

— Сама си го заслужи. Опитах се да улесня нещата с онзи чек, но ти стана прекалено алчна. Между другото, още в понеделник сутринта ще го анулирам.

Джейк Армстронг постави ръка на главата й и я бутна към задната седалка на полицейската кола доста по-грубо от необходимото. Окованите й китки затрудняваха движенията й и тя залитна.

— Внимавай! — Кал я хвана, преди да е паднала и я намести на седалката.

Тя издърпа ръката си от неговата, доколкото това й бе възможно.

— Не ми трябва помощта ти!

Той сякаш не я чу и се обърна към Джейк.

— Бъдете внимателни с нея. Искам да я затворите, но не и да се държите грубо с нея. Разбра ли ме?

— Аз лично ще я наглеждам — обади се Одел.

Кал тръгна към колата си.

Едуард! Какво щеше да стане с него? Кристи я нямаше, а бавачката нямаше дори и шестнадесет години.

— Кал! — за пореден път се налагаше да преглътне гордостта заради сина си. Пое си дъх на пресекулки и се помъчи да говори спокойно. — Едуард е в апартамента на Кристи. Взела съм му бавачка, но тя е прекалено млада, за да се грижи за него по-продължително време, а Кристи я няма — нещо вътре в нея се пречупи и очите й се напълниха със сълзи. — Моля те… Той толкова ще се уплаши.

Кал я гледа втренчено в продължение на един безкраен миг, след това сухо кимна.

— С Джейн ще се погрижим за него.

Джейк затръшна вратата и седна на предната седалка до Одел. Докато полицейската кола потегляше, Рейчъл се опита да се примири с факта, че я откарват към затвора.