— От личен опит знам, Бонър, че дори и най-добрите християни си имат някакъв лимит. И за много от тях, изглежда, точно аз съм този лимит.

— Не те искам тук!

— Е, това вече е новина.

Той се намръщи още повече.

— Това място не е подходящо за дете. Той не може да се мотае тук.

Дали не омекваше? Тя бързо измисли една лъжа.

— Имам къде да го оставя.

Едуард се зарови по-дълбоко в полата й.

— Дори и да те назнача, това ще бъде за не повече от два-три дни, докато намеря някой друг.

— Разбрано — тя едва успя да прикрие вълнението си.

— Добре тогава — тросна се той. — Утре в осем. И наистина се приготви да си скъсаш задника от работа.

— Така ще направя.

— И не е мое задължение да ти осигуря място за спане.

— Имам къде да спя.

Той я изгледа подозрително.

— Къде?

— Не е твоя работа. Не съм толкова безпомощна, Бонър, просто се нуждая от работа.

Телефонът на стената иззвъня. Той отиде да го вдигне и тя се заслуша в разговора, от който чуваше само едната страна и който бе във връзка с някакъв проблем по доставка.

— Ще дойда на място и ще уточним всичко — заяви в заключение господин Чаровника.

Той затвори телефона, приближи се до вратата и я отвори. Не го направи от любезност, Рейчъл го знаеше, а само колкото да се отърве от нея.

— Трябва да отида до града. Ще говорим къде ще останеш, след като се върна.

— Казах ти, това вече е уредено.

— Ще говорим, когато се върна — тросна й се той. — Чакай ме до детската площадка. И измисли какво ще правиш с хлапето си! — той бързо излезе навън.

Рейчъл нямаше намерение да стои там достатъчно дълго, за да може той да открие, че спят в колата, затова след като чу шума от отдалечаващата се кола, тя се отправи към нейната импала. Докато Едуард подремваше на задната седалка, тя се изми, а след това се захвана да изпере мръсните им дрехи в един малък приток на Френч броуд ривър, който преминаваше през горичката. След това се преоблече в опърпаните си джинси и жълтеникава тениска. Едуард се събуди и двамата започнаха да си пеят глуповати песнички и да си разказват стари вицове, докато простираха мокрото пране по клоните на дърветата, които бяха най-близо до колата.

Сенките на късния следобед все повече се уголемяваха. Не им беше останала никаква храна и не можеше повече да отлага отиването до града. Хванала Едуард за ръката, тя пое покрай пътя, докато не се отдалечиха малко от киното, след това, виждайки приближаването на един новичък парк авеню, тя вдигна ръка за автостоп.

В колата се намираше възрастна двойка от Сейнт Питърсбърг, която прекарва лятото в Салвейшън. Те започнаха сладко да си бъбрят с нея и бяха много мили с Едуард. Рейчъл ги помоли да ги оставят при супермаркета на Ингълс, в самия край на града, и те й помахаха приятелски, докато се отдалечаваха с колата. Беше много благодарна, че не бяха я разпознали като ужасната Вдовица Сноупс.

Късметът й обаче не продължи дълго. Беше в магазина само от няколко минути, когато забеляза, че един от работниците, подреждащи щандовете, се бе вторачил в нея. Тя концентрира вниманието си върху избора на круша, която да не е напълно изгнила, от щанда за намалени цени. С крайчеца на окото си видя някаква беловласа жена да шепне нещо на съпруга си.

Рейчъл се бе променила толкова много, че вече не я разпознаваха толкова често, колкото през първата година след скандала, но това тук бе Салвейшън и тези хора я бяха виждали лично, а не само на телевизионния екран. Дори и без прическа и обувки на високи токчета, те знаеха коя е. Тя бързо пое към съседния щанд.

Близо до рафта за хляб една жена на около четиридесет години с много късо подстригана и боядисана в черно коса остави пакета, който държеше в ръката си, и се втренчи в Рейчъл така, сякаш бе видяла самия дявол.

— Ти — изплю тя една-единствена дума.

Рейчъл веднага си спомни за Керъл Денис. Беше започнала като доброволка в „Храма на Спасението“ и постепенно се бе издигнала до върха, спечелвайки си позицията на човек от много ограничения кръг на лоялни последователи, които изпълняваха ролята на помощници на Дуейн. Дълбоко религиозна, Керъл го обожаваше, като същевременно се отнасяше към него с някакъв покровителствен маниер.

Когато проблемите му бяха станали обществено достояние, Керъл така и не успя да приеме факта, че човек, който с такава страст проповядваше Евангелието, би могъл да бъде покварен, затова и стовари цялата вина за падението му върху Рейчъл.

Тя бе почти неестествено слаба, с остър нос и издадена брадичка. Очите й бяха толкова черни, колкото и боядисаната й коса, а кожата й бе тънка и бледа.

— Не мога да повярвам, че си се върнала.

— Това е свободна страна — тросна й се Рейчъл.

— Как можеш да показваш лицето си тук?

Желанието й да се защитава изведнъж изчезна. Тя подаде на Едуард един малък самун хляб.

— Вземи това, моля те — и започна да се отдалечава.

Жената забеляза Едуард и лицето й омекна. Тя пристъпи напред и се наведе към него.

— Не съм те виждала откакто беше бебе. А какъв хубав млад мъж си станал вече. Сигурна съм, че много ти липсва татко ти.

Едуард и преди бе заговарян от непознати и това никак не му харесваше. Затова само сви глава между раменете си.

Рейчъл се опита да продължи, но Керъл бързо бутна количката си така, че да препречи целия проход между редовете.

— Господ ни учи, че би трябвало да обичаме грешника и да мразим греха, но в твоя случай това е изключително трудно.

— Сигурна съм, че все пак ще успееш, Керъл, толкова набожна жена като теб.

— Никога няма да научиш колко много пъти съм се молила за теб.

— Спести си молитвите за някой, който наистина ги желае.

— Ти не си желана тук, Рейчъл. Много от нас посветиха живота си на „Храма“. Ние вярвахме и страдахме по начин, който ти никога не би могла да разбереш. Нашата памет е дълга и ако си мислиш, че ще стоим безучастно и ще допуснем отново да се установиш тук, значи много грешиш.

Рейчъл знаеше, че е по-добре да не отговаря, но все пак не се стърпя да се защити.

— Аз също вярвах. Но никой от вас не успя да разбере това.

— Ти вярваше в себе си, в собствените си нужди.

— Ти не знаеш нищо за мен.

— Ако беше показала някакво разкаяние, всички ние бихме могли да ти простим, но ти все още не изпитваш никакъв срам, нали, Рейчъл?

— Няма нищо, за което да се срамувам.

— Той призна греховете си, но ти никога няма да го направиш. Твоят съпруг бе човек на Бога, а ти го провали.

— Дуейн се провали единствено по негова вина… — тя бутна количката, която й препречваше пътя, и поведе Едуард напред.

Преди да успее да се отдалечи достатъчно обаче, някакъв тийнейджър излезе иззад съседния рафт, държейки в ръка няколко пакета с картофен чипс и пакет от шест кутийки с оранжада. Изглеждаше доста хилав, с мръсна русолява коса и три обеци. Джинсите му стояха като торба, а разгърдената му и измачкана риза откриваше черна тениска отдолу. Когато видя Рейчъл, той се спря на място. В първия момент лицето му не изразяваше нищо, след което на него се появи явно враждебна гримаса.

— Какво прави тая тук?

— Рейчъл се е завърнала в Салвейшън — отвърна студено Керъл.

Рейчъл си спомни, че Керъл е разведена и има син, но никога не би могла да разпознае в това момче тихото и скромно изглеждащо дете, което смътно си спомняше.

Тийнейджърът се вторачи в нея. Той в никакъв случай нямаше вид на религиозно отдаден като майка си и Рейчъл просто не можеше да проумее неговата неприкрита враждебност към нея.

Тя бързо се извърна и когато вече вървеше по съседния ред, установи, че цялата трепери. Преди да се бе отдалечила много, тя чу сърдития глас на Керъл:

— Не си въобразявай, че ще ти купя всичките тези боклуци.

— Тогава ще си ги купя сам!

— Не, няма. И въобще не се надявай, че тази вечер ще излезеш с онези твои приятели нехранимайковци.

— Просто ще ходим на кино и ти не можеш да ме спреш.

— Не ме лъжи, Боби! Дъхът ти миришеше на алкохол последния път, когато се прибра след подобно излизане. Много добре знам какво правите с твоите приятели.

— Не знаеш нищо, по дяволите!

Едуард погледна към Рейчъл, в очите му се четеше някакво безпокойство.

— Това майката на момчето ли е?

Рейчъл кимна и забърза към края на реда.

— Те не се ли обичат?

— Сигурна съм, че се обичат. Но си имат проблеми, мъниче.

Докато приключваше с пазаруването, тя осезаемо усещаше вниманието, което привлича. А то варираше от объркани погледи, до осъдително мърморене. Макар да не бе очаквала да я приветстват с добре дошла, мащабите на враждебността, с която се сблъска, я разстроиха. Бяха минали три години, но хората от Салвейшън, Северна Каролина, не бяха забравили нищо.

Докато заедно с Едуард вървяха покрай пътя, носейки скромните си хранителни запаси, тя се опитваше да проумее поведението на Боби Денис спрямо нея. Двамата с майка му явно не се разбираха добре, затова тя се съмняваше, че неговата реакция е просто отражение на чувствата на Керъл. Освен това неговата враждебност изглеждаше някак си по-персонална.

Тя спря да мисли за Боби в момента, в който видя по пътя да се задава някаква огромна кола с регистрационен номер от Флорида, и вдигна красноречиво ръка. Някаква вдовица от Клиъруотър, шофираща вишневочервен краун виктория, спря и ги закара обратно до киното. Когато слизаше от колата, Рейчъл стъпи накриво и изтънелите каишки на десния й сандал се скъсаха. Сега вече тези сандали не можеха да се поправят, което означаваше, че й остават един-единствен чифт обувки. Още една загуба.

Едуард заспа малко преди девет часа. Тя седеше боса върху багажника на импалата, беше наметнала раменете си със стара плажна хавлия и се беше втренчила в старото списание, което я бе накарало да се върне обратно тук. Внимателно го разгърна, включи фенерчето, което носеше със себе си, и се загледа в лицето на по-стария брат на Гейб, Кал, който я гледаше от една снимка.

Макар доста да си приличаха, острите черти на Кал бяха смекчени от почти глуповат вид на щастие и тя се зачуди дали за това заслуга имаше съпругата му, привлекателна руса жена, която също бе на снимката до него. Бяха фотографирани в старата къща на Рейчъл, една огромна и доста претрупана резиденция в другия край на Салвейшън. Тя бе конфискувана от федералното правителство, за да се покрият неплатените данъци на Дуейн, и бе стояла празна, докато не я бе купил Кал заедно с обзавеждането по случай сватбата си.

Снимката бе направена в някогашния кабинет на Дуейн, но не сантименталността бе привлякла вниманието й върху нея. Истинската причина бе обектът, който бе забелязала във фона на фотографията. Поставена върху книгите, точно зад главата на Кал Бонър, се виждаше една малка кожена ракличка, обкована с желязо. Размерите й не надвишаваха тези на половин хляб.

Дуейн бе купил тази кутийка преди около три години и половина от търговец, който държеше в тайна скъпите покупки на нейния съпруг. Дуейн я бе харесал, защото навремето била принадлежала на Джон Ф. Кенеди — не че Дуейн бе някакъв почитател на Кенеди, той просто обичаше всичко, което по някакъв начин би могло да се свърже с живота на богатите и известните. В седмиците преди смъртта му, докато примката на правосъдието се стягаше все повече около врата му, тя често го бе засичала да се взира в кутията.

Един следобед й се бе обадил от някакво малко летище на север от града и с паникьосан глас й бе съобщил, че всеки момент ще го арестуват.

— Аз… аз си мислех, че разполагам с повече време — бе казал той, — но те ще дойдат да ме приберат от къщи тази вечер, затова трябва да напусна страната. Рейчъл, та аз не съм подготвен за това! Доведи ми Едуард, за да се сбогувам с него, преди да замина. Трябва да кажа сбогом на сина си. Трябва да направиш това за мен!

Беше усетила отчаянието в гласа му и знаеше, че се страхува, че тя няма да изпълни молбата му поради неодобрението й на начина, по който той бе игнорирал тяхното дете. Като се изключи телевизионното предаване на кръщенето на Едуард, което се бе превърнало в най-гледаното предаване в историята на храмовото духовенство, Дуейн не бе проявил почти никакъв интерес към ролята си на баща.

Нейното разочарование от съпруга й бе започнало малко след като се ожениха, но едва когато забременя, тя откри размерите на неговата поквареност. Той бе оправдавал своята алчност, казвайки й, че трябва да накара света да види богатствата, които Бог изсипва върху вярващите. И въпреки всичко тя не можеше да му откаже това, което може би щеше да бъде последната му среща със сина си.

— Добре. Ще дойда възможно най-бързо.

— И освен това… искам да взема нещо от къщи със себе си, за спомен. Вземи със себе си и раклата на Кенеди. Също и Библията ми.

Тя можеше да разбере за Библията, тъй като знаеше, че това е подарък от майка му, когато е била на смъртно легло. Но Рейчъл вече не бе наивното момиченце от вътрешността на щата Индиана, за което той навремето се беше оженил, и заръката му за раклата на Кенеди веднага я направи подозрителна. Нямаше и следа от поне пет милиона долара от духовенството на „Храма“ и едва след като счупи малката медна ключалка и се увери, че раклата е празна, тя реши да изпълни желанието му.