Тя огледа стаята, търсейки съюзник, но най-вероятният такъв гледаше отнесено, сякаш се бе потопила отново в своя свят от атоми и планети. Малкото същество в ръцете й бе очарователно, но напълно безполезно в сегашната ситуация. Синът й в момента мислеше единствено за футбол и компютри. Оставаха само братята Бонър.

Погледът й се премести от лицето на Кал към Етън и след това обратно. Това, което видя, накара стомахът й да се свие. Беше достатъчно лошо, когато тези мъже я смятаха за враг на Гейб, но сега явно бяха решили, че всъщност е добра за брат им. Потрепери, когато си помисли докъде можеха да ги доведат подобни мисли.

— Майка ти няма нищо против — обяви Етън.

— Наистина можеш да останеш тук — добави Кал.

Единствено Гейб се заинтересува и от нейното мнение.

— Съгласна си, нали?

Не би могла да откаже, без да изглежда като чудовище, затова само кимна с глава.

— Ура-а-а! — възкликна Едуард. — Роузи, мога да остана!

Роузи отпразнува новината като удари няколко леки шамарчета на Рейчъл с малките си, влажни ръце.

Гейб я поведе към вратата, но ги спря гласът на Джейн, явно излязла най-после от своя транс.

— Рейчъл, искаш ли да ти дам някакви обувки? Мисля, че имам чифт сандали, които…

— Няма да има нужда от тях — намеси се Гейб.

Вече бяха стигнали до входната врата, когато Кал се забърза към тях.

— Рейчъл?

Тя замръзна, твърдо решена да не приеме нито една дума от извинението му.

Но вместо да се извинява, той й се усмихна по начин, който би могъл да разтопи сърцето на всяка жена. Това, изглежда, обясняваше и как толкова съвършена жена като Джейн се е влюбила в един такъв тип като него.

— Знам, че ме мразиш и че сигурно никога няма да можеш да ми простиш, но… — той се почеса по брадичката. — Мога ли да си получа Роузи обратно?

Двадесет и пета глава

Гейб спря душа във вилата, грабна една хавлия и бързо се подсуши. Трябваше да използва може би последния си шанс. Независимо от всичко трябваше да вкара малко здрав разум в тази нейна упорита глава. Животът му зависеше от това.

Уви хавлията около кръста си и излезе в коридора.

— Рейч?

Никакъв отговор.

Усети как го обзема паника. Беше му предложила той пръв да си вземе душ. Ами ако това беше само номер, за да се отърве от него, да грабне Чип и да изчезне от града?

Хукна надолу по коридора и бързо отвори вратите на спалнята на Чип, на своята, а след това и на нейната. Никъде не беше заминала. Просто беше заспала върху неразстланото легло — така, както си беше с омачканата рокля.

Той въздъхна с облекчение. Усмихна се, облече се и прекара по-голямата част от следобеда просто седейки до леглото й. Харесваше му да я наблюдава как спи и си мислеше, че това е най-красивата гледка, която някога е виждал.

След три часа тя най-после се размърда, но Гейб не беше там, тъй като бе излязъл да провери как е Туити. И добре направи.

— Рейч! Рейчъл, събуди се, нуждая се от теб!



— Трябваше да им кажем, че сме се о-ж-е-н-и-л-и — Кристи произнесе думата буква по буква, гледайки съпруга си в просторната кабина на рейндж роувъра на Джейн. — Но те май нямаше да имат сили да понесат и тази новина. Все още не мога да повярвам, че Кал е изпратил Рейчъл зад решетките.

— А това, което аз не мога да повярвам, е, че предложихме да бъдем бавачки на тези палавници, след като не сме били женени дори и един цял ден.

Той погледна в огледалото за обратно виждане към Роузи и Чип. Чип съсредоточено разглеждаше някаква рана на лакътя си, а Роузи доволно дъвчеше лапата на Хорс. Бяха взели рейндж роувъра, тъй като това бе по-лесно, отколкото да демонтират и монтират седалката на Роузи в колата на Етън. В момента и двете хлапета бяха покрити с пясък в резултат на следобедната им разходка в парка.

— Кал и Джейн бяха с тях през цялата сутрин — изтъкна Кристи. — А ние ги взехме само за един час.

Етън сви по пътя, водещ нагоре към планината Хартейк.

— Но това си е нашият меден месец, за Бога. Би трябвало сега да си правим наше собствено бебе.

— Нямам търпение — усмихна се Кристи. — Но Кал и Джейн наистина се нуждаеха от малко отдих. Днес беше тежък ден за всички.

— Да, но така или иначе трябва да помислим и за нас, госпожо Бонър.

— Защо казваш на Кристи госпожа Бонър? — обади се Чип от задната седалка.

Етън и Кристи се спогледаха, след това Етън отпусна глава назад, като не изпускаше пътя от очи.

— Радвам се, че попита за това, Чип. Всъщност много ни се иска ти да си първият, който го е научил… С Кристи се оженихме вчера.

— Оженили сте се?

— Точно така.

— Това е добре. А знаете ли колко много планети има във Вселената? И някои от тях са на по трилиони години.

Толкова за значението на брака за едно петгодишно хлапе.

Влязоха в последния завой, водещ към вилата, и двамата едновременно видяха гледката пред себе си.

— Гаражът гори! — възкликна Кристи.

Етън настъпи газта и колата се понесе бързо към вилата. Точно отпред рязко натисна спирачките и изпод гумите се разлетя чакъл. Кристи бързо отвори вратата и изскочи навън.

Етън дръпна ръчната спирачка и погледна към Чип.

— Стой тук и не мърдай никъде! — нареди той с тон, който не търпеше възражения.

Чип само кимна уплашено и Етън изскочи от колата точно когато иззад вилата се появиха Гейб и Рейчъл. Гейб хукна към гаража с градинския маркуч в ръка, а Рейчъл се затича към външния кран, за да го пусне.

Кристи се бе запътила към вилата. Той я последва и двамата бързо намериха няколко одеяла, с които излязоха отново навън.

Когато Гейб ги видя да се приближават, пъхна маркуча в ръцете на Рейчъл.

— Гледай да е мокро около гаража!

Етън беше наясно, че той е много по-разтревожен за това огънят да не се разпространи към вилата, отколкото за стария, паянтов гараж.

Гейб грабна едно одеяло от Етън.

— Мини от задната страна. Аз ще започна отпред.

Разделиха се и започнаха да се мъчат да потушат няколкото по-малки огнища. Ако беше тук сам, Етън сигурно би могъл да работи по-ефективно, но сега непрекъснато се оглеждаше да не би Кристи да се доближи прекалено много до пламъците.

За щастие земята все още бе влажна от дъжда, паднал в събота сутринта, и скоро пожарът бе овладян. От гаража не беше останало нищо друго, освен димяща купчина въглени, но вилата бе в безопасност.

Кристи спря крана и Рейчъл пусна маркуча. Етън се приближи към тях.

— Какво стана?

Рейчъл прибра с ръка една паднала на лицето й къдрица.

— Не знам. Бях заспала, след това Гейб ме повика навън и тогава видях пламъците.

— Цялата си мокра — каза Кристи.

Беше също и цялата раздърпана, в старата си рокля, с която беше спала, обута в чифт мъжки гумени галоши.

— Вижте какво намерих в храсталаците ей там — Гейб се приближи към тях, носейки червената пластмасова тубичка за бензин, която винаги стоеше в гаража.

— Има ли нещо в нея?

Гейб поклати глава и ядосано запрати тубичката на земята.

— Ще поръчам двадесет и четири часово наблюдение. Твърдо съм решен да се добера до този, който го е направил, каквото и да ми струва това.

Рейчъл стисна Кристи за ръката.

— Добре, че се отбихте точно сега. Никак нямаше да ни е лесно да го потушим само двамата с Гейб.

— Всъщност дойдохме да доведем Чип. Освен това искаме да ви кажем нещо — Кристи погледна конспиративно към Етън, но след това изражението й изведнъж се промени. — Етън, съвсем забравихме. Нали оставихме децата в колата.

— Децата? — Рейчъл се запъти към предната част на вилата.

— Взехме също и Роузи — обясни Етън. — Джейн и Кал се нуждаеха от малко почивка.

— И какво имате да ни казвате? — попита Рейчъл.

— Може би е най-добре да оставим Чип да съобщи новината — усмихна се Етън.

Заобиколиха къщата и когато излязоха отпред, дъхът на Кристи секна. Всички останали замръзнаха на местата си.

Рейндж роувърът го нямаше. Нямаше следа и от децата.



Боби Денис не можеше да си поеме достатъчно въздух. Отваряше широко уста и се мъчеше да глътне колкото се може повече, но белите му дробове сякаш се бяха свили и не искаха да действат. И двете хлапета на задната седалка ревяха, а момчето не преставаше да му вика в ухото.

— Веднага ни пусни, иначе Гейб ще те застреля с пистолета си! Наистина! Той има един милион пищови, ще те застреля, след това ще те нареже на парчета с ножа си!

Боби не издържаше повече.

— Млъкни, иначе ще те набия!

Момчето млъкна, но бебето продължаваше да врещи. На Боби му се искаше да изостави колата и да избяга от тях, но не можеше, понеже бе оставил своята лумина на няколко километра разстояние. Беше паркирана близо до пътя, водещ нагоре към планината Хартейк.

Боби беше толкова уплашен, че дори и не беше забелязал хлапетата, когато се бе метнал в колата. Ако беше ги видял, със сигурност нямаше да се поддаде на изкушението да открадне рейндж роувъра.

И как се беше стигнало дотук? За всичко беше виновна Рейчъл Сноупс, разбира се. Ако не беше „Храма“, родителите му нямаше да се разведат. Заради „Храма“ майка му бе станала толкова религиозна, че бе решила да се раздели с баща му.

Боби все още си спомняше как навремето ходеше на службите с нея и слушаше проповедите на Г. Дуейн Сноупс, а онази кучка, съпругата му, седеше на първия ред и попиваше всяка негова дума. Г. Дуейн беше мъртъв и Боби не би могъл да му направи нищо, но след всичките тези години той най-после се беше добрал до съпругата му.

Само дето всичко вървеше наопаки.

Макар че го беше извършил в пияно състояние, сега вече си даваше сметка, че не биваше да опустошава киното. Но когато беше влязъл в снекбара, тя изглеждаше толкова щастлива, че работи там, че направо му се повдигна. Не бе справедливо тя да е щастлива, а майка му да му се кара непрекъснато за какво ли не. Баща му пък не се обаждаше дори и по телефона вече.

Тримата с Джой и Дейв пиеха водка с оранжада по време на втория филм. След като свърши прожекцията, Боби бе предложил да продължат с пиенето, но Джой и Дейв казаха, че са уморени. Скапаняци. Боби се отърва от тях, пийна още малко водка, след това се върна в киното. Всички си бяха заминали, затова той се промъкна вътре и сякаш изгуби разсъдъка си.

Едва в събота следобед, докато се разхождаше с колата си, той се замисли за нещата, които беше прибрал в багажника, и започна да се притеснява какво ще прави, ако майка му или някой друг ги откриеха. Точно тогава бе забелязал ескорта на Рейчъл, паркиран пред онзи нов жилищен блок. Улицата беше пуста, наоколо нямаше никого и той се бе възползвал от момента, за да скрие нещата от багажника си под кутиите на задната седалка на ескорта. Тази сутрин бе научил, че са я арестували и това го беше накарало да се зарадва много. Но не за дълго, понеже малко по-късно разбра, че вече са я пуснали.

Той осъзна, че настига твърде бързо колата пред него, и излезе в лявата лента.

В нея обаче се движеше един пикап, който летеше точно срещу него. Боби почувства как адреналина закипява във вените му. Наду клаксона и в последния момент пикапът изхвърча от пътя и се приземи в канавката отстрани.

— Караш прекалено бързо! — извика момчето от задната седалка.

Боби избърса потта от лицето си с горната част на тениската си.

— Казах ти да млъкнеш!

Ако майка му не беше намерила тревата в стаята му тази сутрин, сигурно нямаше да го изхвърли от къщи. Беше му казала, че го гони завинаги, но той не й беше повярвал допреди няколко часа, когато си беше отишъл до тях и бе видял пред тях спряла камионетка с надпис „Ключар. 24 ч. в денонощието“.

Не знаеше какво да прави. Последно беше чул, че баща му е в Джаксънвил и реши да отиде там, но нямаше представа дали и той ще го иска.

Беше изпил две бири, попуши малко трева и докато караше безцелно, бе минал покрай пътя, водещ нагоре към Хартейк. Не можеше да понесе мисълта, че Рейчъл е излязла от ареста и сигурно отново е щастлива и усмихната. Заряза колата в един храсталак и пое пеша нагоре през гората.

Предположи, че Гейб и Рейчъл ще работят по киното и реши да подпали къщата докато ги няма. Но точно когато бе взел тубата с бензин от гаража, откъм задната врата се бе появил Гейб. Боби не беше чак толкова ненормален, че да запали къща, когато в нея има хора, затова реши вместо нея да подпали гаража.

Когато пламъците лумнаха, той ги наблюдава в продължение на една-две минути, след което тръгна обратно през гората. Но точно тогава на пътя към вилата се появи рейндж роувърът. Кола, която струваше шестдесет хиляди долара.

След като от джипа изскочиха пастор Етън и Кристи Браун, той се бе метнал вътре и го подкара. Шибаните хлапета на задната седалка не бяха издали дори и звук отначало. А сега сякаш се бяха наговорили да вдигат неописуема олелия.