Беше шофирала с бясна скорост по планинските пътища заедно с двегодишния Едуард, който бе завързан в своето столче и съсредоточено смучеше ухото на Хорс. Библията, някога принадлежала на майката на Дуейн, лежеше на седалката до нея, а малката кожена ракличка бе поставена на пода на колата. Когато пристигна обаче, вече бе прекалено късно, за да се види със съпруга си.

Органите на реда бяха решили да не чакат до вечерта, за да го арестуват, и, действайки по сигнал, местните полицаи заедно с шерифа на областта се бяха отправили към летището. Но Дуейн бе забелязал приближаването им и бе излетял. Двамата заместници на шерифа я накараха да излезе от мерцедеса и конфискуваха всичко, дори и детското столче на Едуард. След което единият от тях я закара до вкъщи с полицейска кола.

Едва на следващата сутрин тя научи, че съпругът й е загинал при самолетна катастрофа.

Не след дълго бе принудена да освободи къщата, като не й разрешиха да вземе със себе си нищо друго, освен дрехи. Това бе и първият й урок, колко жесток може да бъде светът към вдовицата на един телеенвагелист мошеник.

Не бе виждала раклата на Кенеди оттогава, допреди пет дни, когато случайно бе попаднала на снимката на Кал Бонър и съпругата му в списанието Пийпъл, забравено върху една автоматична пералня. В продължение на три години тя се бе чудила каква е била съдбата на тази ракла. Когато бе счупила ключалката, тя бе хвърлила само един бегъл поглед на вътрешността на кутията. Но впоследствие си бе спомнила колко много тежеше на пръв поглед малката ракличка и се запита дали не беше с двойно дъно. А може би под меката зелена подплата лежеше ключ за някой банков сейф?

Придърпвайки старата плажна хавлия по-плътно към раменете си, за да се предпази от нощния хлад, тя изпита някаква горчивина. Нейният син спеше на задната седалка на една бричка, след като бе вечерял филия, намазана с фъстъчено масло, и презряла круша, а в същото време някъде се губеха пет милиона долара. Това бяха пари, които й принадлежаха.

Дори и да платеше на всички кредитори на Дуейн, пак щяха да останат няколко милиона и тя възнамеряваше да използва тези пари, за да купи сигурност за сина си. Вместо за яхти и бижута тя мечтаеше за малка къща в някой добър квартал. Искаше да вижда как Едуард яде истинска храна и носи дрехи, които не са втора употреба. Би го записала в добро училище и би му купила велосипед.

Но тя не би могла да осъществи нито една от тези мечти, без съдействието на Гейб Бонър. Последните три години я бяха научили никога да не пренебрегва реалността, независимо колко неприятна е тя, и тя знаеше, че може би ще са й необходими няколко седмици, докато успее да се вмъкне в старата си къща и да се добере до раклата. А дотогава трябваше да преживява някак си, което означаваше, че трябва на всяка цена да запази работата си.

Листата над главата й прошумоляха. Тя потрепери и си спомни как същия този ден се бе съблякла чисто гола пред един непознат. Прилежното и вярващо в Бога момиче от Индиана, каквото тя някога беше, не би могло да намери извинение за тази постъпка, но чувството й за отговорност към детето й я бе накарало да остави скрупулите зад гърба си, както и своята непорочност. В този момент тя се зарече да направи абсолютно всичко необходимо, за да запази благоразположението на Гейбриъл Бонър.

Четвърта глава

Когато Гейб пристигна с камионетката си в осем без петнадесет на следващата сутрин, Рейчъл вече бе изчистила по-голямата част от плевелите в централната част на двора на киносалона. Косата й бе надеждно прибрана назад с помощта на едно парче медна тел, което бе намерила близо до мястото за събиране на боклук. Тя само се надяваше, че изтърканата задна част на джинсите й няма да се спука при многобройните навеждания.

След като вече сандалите й не ставаха за нищо, тя бе принудена да използва единствените й останали обувки — чифт груби черни оксфордки, които една от младите й колежки й бе подарила, след като им беше минала модата. Обувките бяха удобни, но прекалено топли и тежки за лятно време. И все пак бяха по-практични за тежка работа, отколкото паянтовите й сандали, и тя бе благодарна, че ги има.

Рейчъл се бе надявала, че нейната усърдност от ранни зори ще се понрави на Гейб, но се оказа, че съвсем не е права. Пикапът спря точно до нея и Гейб слезе, като остави мотора да работи.

— Казах ти да си тук в осем.

— И ще бъда — отвърна тя с най-дружелюбния си глас, опитвайки се да не си спомня как се бе събличала за него предния ден. — Имам още петнадесет минути.

Той бе облечен с чиста бяла тениска и поизтъркани джинси. Беше гладко избръснат, а тъмната му коса бе още влажна от сутрешния душ. В разстояние на няколко кратки мига предишния ден тя бе видяла маската да се изплъзва от лицето му, но сега тя отново беше там: мрачен, груб, безчувствен.

— Не искам да идваш тук, когато мен ме няма.

Всичките й добри намерения да бъде уважителна и изпълнителна сякаш се изпариха.

— Стига, Бонър! Всичко, което притежаваш и което си струва да се открадне, е прекалено голямо, за да мога да си го отмъкна просто така.

— Чу какво ти казах.

— Аз пък си мислех, че може би си непоносим само следобедите.

— Не, може да се каже, че съм на денонощен ритъм — отговорът му би трябвало да прозвучи шеговито, но тези безчувствени сребърни очи не позволяваха да се получи такъв ефект. — Къде спа снощи?

— При една приятелка. Защото все пак са ми останали няколко приятелки — излъга тя.

Дуейн й бе забранил да поддържа всякакви контакти, освен най-официалните, с хората от Салвейшън.

Гейб извади чифт жълти работни ръкавици от задния си джоб и й ги подхвърли.

— Използвай ги.

— Мили Боже, трогната съм… — тя притисна ръкавиците към гърдите си и се зарече да не казва нищо повече.

Още преди да е свършил денят, трябваше да му се примоли да й даде аванс и затова не можеше да си позволи да го антагонизира. Но той изглеждаше толкова отнесен докато се настаняваше обратно зад волана, че Рейчъл не успя да се стърпи да не го подкачи.

— Хей, Бонър, знаеш ли, че малко кафе може да ти пооправи настроението. С удоволствие бих направила една каничка и за двамата.

— Аз ще си направя сам.

— Чудесно. Донеси ми една чаша, когато е готово.

Той затръшна вратата и потегли рязко към снекбара, оставяйки я сред облак прах. Задник! Тя напъха изранените си ръце в ръкавиците и отново се захвана за работа, макар всеки мускул в тялото й да протестираше.

Не можеше да си спомни някога да е била по-изморена. Единственото нещо, за което си мечтаеше в момента, бе да легне под някоя сянка и да спи сто години. Не беше трудно да проумее защо бе толкова изтощена: недостатъчно сън и прекалено много тревоги. Тя с копнеж си спомни за прилива на енергия, който обикновено придобиваше с чаша сутрешно кафе.

Кафе… Бяха минали седмици, откакто не бе пила. Обичаше всичко в него: вкуса, аромата, топлината му. Тя затвори очи и само за миг си позволи да си представи как течността се плъзга по езика й.

Взрив от ужасен рок се разнесе откъм снекбара и сложи край на мечтите й. Тя погледна към детската площадка, където Едуард тъкмо се измъкваше изпод бетонната костенурка. След като Бонър бе проявил такова недоволство задето бе дошла по-рано на работа, какво ли щеше да направи, когато забележи Едуард?

Веднага след като бе дошла тук сутринта, тя бе почистила детската площадка от всякакви парчета стъкло и ръждясали тенекиени кутийки от напитки, всичко, с което едно дете би могло да се нарани, след което включи и Едуард в работата, възлагайки му да събира боклуци в една голяма торба за смет. В храстите точно под огромния екран бе оставила запас от храна и вода, както и една плажна хавлия, с която да завие момчето, ако заспи.

— Бас хващам, че няма да успееш да се криеш цял ден от господин Бонър — беше му казала тя.

— Ще успея.

— Хайде да видим — тя го бе целунала и се бе захванала за работа.

Рано или късно Бонър щеше да го забележи и тогава нямаше да е никак приятно. Фактът, че трябваше да крие скъпоценното си дете, сякаш беше нещо отблъскващо, я караше да изпитва омраза към Гейб Бонър. Чудеше се дали е толкова враждебно настроен към всички деца, или просто изпитва антипатия към нейното.

След един час Гейб й пъхна един чувал за смет в ръцете и й нареди да събере боклуците около входа, така че мястото да не изглежда толкова зле откъм пътя. Това бе много по-лесна работа, отколкото събирането на плевели, и тя се зарадва на промяната. След като Гейб влезе вътре, Едуард се присламчи към нея и двамата свършиха работата за нула време.

Тя отново се върна към плевенето, но едва беше започнала, когато с периферното си зрение забеляза близо до нея чифт изцапани с боя ботуши.

— Мисля, че ти казах да събереш боклуците около входа.

Искаше й се да отговори учтиво, но езикът й просто не я послуша.

— Вече е свършено, Коменданте. Всяко ваше желание е заповед за мен.

Очите му се присвиха.

— Влез вътре и започни да чистиш дамската тоалетна, за да мога след това да я боядисам.

— О, получавам повишение! А е едва първият ми работен ден…

Той я изгледа продължително и в този момент й се прииска да има някакъв чеп подръка, с който да запуши устата си.

— Внимавай, Рейчъл! Недей забравя, че поначало не те исках тук.

Преди да успее да отговори, той вече бе заминал.

Хвърляйки крадлив поглед настрани, колкото да се увери, че Едуард я вижда къде отива, тя се отправи към сградата. В едно килерче се намираха пособията и препаратите, които щяха да й бъдат необходими за чистенето, но в момента тя бе много по-заинтересувана от каната с кафе, която беше съвсем близо до нея. Освен ако Бонър не беше много голям кафеджия, изглеждаше, че е направил достатъчно и за двамата, и тя си напълни една пластмасова чашка чак до горе. Не успя да намери мляко или сметана, а кафето беше много силно, но въпреки това тя се наслаждаваше на всяка глътка, отправяйки се с чаша в ръка към дамската тоалетна.

Водопроводните тръби бяха стари и плесенясали, но все още годни за използване. Тя реши първо да свърши с най-неприятната част и започна да почиства кабините, стържейки вече хванали кора мръсотии, за чийто произход дори не й се и помисляше. След малко чу зад себе си приближаването на нечии крака, обути в маратонки.

— Какъв ужас!

— Ти го казваш.

— Спомням си, когато бяхме богати.

— Ти беше само на две годинки. Не би могъл да си спомняш.

— Аха. По стените на моята стая имаше нарисувани влакчета.

Рейчъл бе поставяла сама синьо-белите тапети на ивици, с нарисувани по тях цветни влакчета. Детската и нейната спалня бяха единствените стаи в онази ужасна къща, които бе имала възможността да обзаведе по собствен избор, и тя бе посветила голяма част от времето си на това.

— Аз ще изляза навън — промърмори Едуард.

— Напълно те разбирам.

— Той още не ме е видял.

— Много си ловък, приятелче.

Той се изхили доволно, провря глава навън, за да се увери, че Задника не се вижда наоколо и изчезна.

Рейчъл се усмихна и отново се захвана за работа.

Много отдавна не беше чувала сина си да се смее. Явно му харесваше тази игра на криеница, а и това, че стоеше на чист въздух, бе много добре за него.

До един часа бе изчистила всичките шест кабинки, като междувременно бе проверявала къде е Едуард поне десетина пъти. Беше толкова изморена, че й се виеше свят. Точно зад себе си чу един груб глас.

— Няма да имам никаква полза от теб, ако пак припаднеш. Почини си.

Тя инстинктивно се стегна и се обърна, за да види силуета на Бонър, очертан на входната врата.

— Ще си почина, когато се изморя. Но това още не се е случило.

— Добре, добре. В снекбара има един сандвич и малко пържени картофи за теб. Ако държиш на здравето си, най-добре ги изяж — той се обърна и след малко се чу звукът от ботушите му, изкачващи металните стъпала, които водеха към прожекционната кабина над снекбара.

Тя нетърпеливо изми ръцете си и се отправи към снекбара, където върху барплота бе поставен един плик на „Макдоналдс“. В продължение на няколко мига стоя неподвижно, наслаждавайки се на така познатия аромат, който се носеше от него. Беше работила от шест часа сутринта на празен стомах и наистина трябваше да хапне нещо, но не и това. Беше прекалено ценно.

Оглеждайки се предпазливо за Бонър, тя понесе безценния си товар към скривалището на детската площадка, където я чакаше Едуард.

— Изненада, момчето ми. Днес имаш щастлив ден.

— Макдоналдс!

— Само най-доброто.

Тя се засмя, когато видя как Едуард разкъсва торбичката и се нахвърля върху хамбургера. Докато той ядеше, тя си намаза много тънък слой фъстъчено масло от скритите им запаси върху една филия хляб, сгъна я на две и я приближи към устата си. Беше й много съвестно, че трябва да вземе част от скромните им запаси за себе си. Вече се чувстваше виновна пред детето си по толкова много причини, а яденето от неговата храна я караше да изпитва още по-голяма вина. За щастие не й бе необходимо кой знае колко, за да може да поддържа енергията в себе си.