— И как успяваш да сплиташ косата си?

— Практика.

Той не попита за Лола. Доколкото можеше да види, тя сплиташе косата си само когато я миеше, а това очевидно не беше много често.

— А как се справяше мъжът ти?

— Тя го бръснеше — обади се Конър.

Сара погледна замислено към гъстата четина по лицето на Кейс.

— Сигурно ще изтъпя бръснача, ако започна да те бръсна.

— Аз ще го наточа — отговори той.

Тя сви рамене.

— Кожата си е твоя.

— Въобще не се притеснявам. Ако ме порежеш, ще ме зашиеш и ще се суетиш около мен като квачка.

Нещо в тона му подсказваше, че му харесва да се суети около него.

Тя извърна поглед, защото усети, че бузите й отново се зачервяват.

„Първо казва, че не ме желае, а после се държи така, сякаш няма търпение да го докосна отново.“

Или просто отново я дразни, като всеки по-голям брат?

Мъжете са толкова непредсказуеми същества.

— Пусни ме да мина, ако обичаш — каза тя глухо. — Ястребът ми сигурно вече гори от нетърпение да го пусна на свобода.

Тя тръгна към вратата и Кейс се отдръпна, но не толкова бързо, колкото тя очакваше, затова се блъсна в него.

— Съжалявам — каза тя, опитвайки се да отстъпи встрани.

Раменете й се блъснаха в рамката на вратата. Между двамата имаше съвсем малко разстояние.

— Господи, толкова си едър! — промърмори тя.

Ъгълчетата на очите му се присвиха леко.

Само след миг Кейс я повдигна и я внесе в къщата. Тя инстинктивно го прегърна през раменете. Усещането на мускулите му под ръцете й отново предизвика онова странно чувство в стомаха й.

Не беше страх, беше сигурна в това.

Знаеше много добре какво означава да се страхуваш от мъж.

— А ти си точно такава, каквато трябва да бъдеш — каза той толкова тихо, че само тя можа да го чуе.

Ръцете му бавно я пуснаха и той се обърна към останалите мъже:

— Сара е права. Все още не съм готов да се изпотя обилно и да се хвърля в студената вода.

Конър отвори уста, за да спори, но Ют беше по-бърз.

— Добре — каза той. — Остани при Сара, за да я пазиш. Когато пуска ястребите си, умът й става колкото на кокошка.

— Покрай нея може да мине цял полк войници и тя няма да забележи — съгласи се и Конър.

— Не е вярно — опита се да се защити Сара.

— Ха! — Това беше Ют.

Брат й се изсмя.

— Веднъж яздех един мустанг право към нея и вдигах толкова шум, че можех да събудя и умрелите — каза Конър на Кейс, — а когато тя свали погледа си от ястреба, така подскочи, сякаш бях изскочил от земята.

— Късметлия си, че не те е застреляла — каза Кейс.

— Това беше преди тези ку… — започна Конър.

Сара се вцепени.

— Ъъъ…преди тази банда да дойде в Спринг Каниън — довърши той. — До тогава не се разхождахме непрекъснато въоръжени.

Кейс погледна към по-младия мъж. На колана му имаше кобур с револвер. Забеляза, че оръжието е преправено така, че да стреля с метални гилзи. Съмняваше се, че Ют е направил това.

„Дано Конър е поне наполовина толкова добър с този револвер, колкото си мисли, че е. В противен случаи ще отхапе по-голяма хапка от Калпепърови, отколкото той и Ют са в състояние да сдъвчат.“

— Ще се грижа за сестра ти вместо теб — каза той, гледайки над главата на Сара.

Конър я погледна.

— Сестричке?

— Върви, ще се оправя.

Но брат й продължаваше да се колебае. Изгледа Кейс с преценяващ поглед.

— Тя ще е в безопасност — каза Кейс равно. — Имаш думата ми.

Конър отново го изгледа, после кимна. Тръгна заедно с Ют към малката колиба на около двеста метра от къщата, в която си правеха сауна. По пътя на няколко пъти погледна назад през рамо.

Сара му махаше всеки път.

— Той е много загрижен за теб — каза Кейс.

Изражението й се промени. Не й се мислеше, защо Конър проявява такава загриженост към нея точно в този момент. Два пъти я беше намирал пребита от бой след пиянските запои на Хал.

— Той е добро момче — каза тя.

— Но ръстът му е като на мъж.

— Той е на петнайсет.

— Достатъчно голям, за да убива.

Сара го погледна. Това, което видя в очите му, я изплаши.

— На толкова години ли беше, когато отиде на война?

— Да.

Нищо в отговора му не подсказваше, че би искал да продължи темата, но Сара не можа да се сдържи:

— Сам?

— Не. Принудих по-големия си брат Хънтър да дойде с мен.

— А да не би той…

— Хънтър оцеля — каза Кейс рязко, — но не и семейството му.

— Звучиш така, сякаш се обвиняваш за това?

— Така е.

— Но ти си бил просто момче.

Той я погледна. Очите му бяха студени като зимна нощ.

— Да оседлая ли Крикет, или не е нужно да се отдалечаваш, за да пуснеш ястреба?

— Обикновено се изкачвам по южното било и вървя още около миля нататък. Така пилетата ми не са първият обект, който привлича вниманието на ястреба.

— Ще оседлая Крикет.

— Не е необходимо да идваш с мен. Сигурна съм, че не ме заплашва никаква опасност. Не сме забелязвали никакви следи от хората на Муди или от Калпепърови, откакто…

Сара въздъхна и млъкна. Говореше на себе си.

Кейс вървеше към навеса, в който държаха седлата юздите и другите принадлежности за конете.

Конър бе същият, когато не иска да се вслуша в здравия разум. Непредсказуеми същества са това мъжете!

Затвори вратата на къщата зад себе си и започна да говори нежно на ястреба. Крилете на птицата трепнаха. Тъй като беше привързан за клонката си със здрави кожени връзки, ястребът не се и опитваше да полети.

— Здравей, мой силен пернати приятелю — промълви тя. Ястребът се размърда сякаш предусещаше свободата.

— Да, да — продължаваше тя успокоително — Следващата мишка и змия, които ще изядеш, ще си бъдат твоя собствена плячка. Повече никой няма да ти тъпче насила храната в гърлото.

Докато говореше, тя сложи кожената качулка на главата на птицата. Ястребът веднага се вцепени, защото не можеше да вижда.

Преди Сара да е успяла да вземе жилетката и шапката си, Крикет вече потрепваше пред вратата.

— Сара? — извика Кейс. — По-добре да побързаш, ако искаш да стигнем горе, преди да е залязло слънцето.

— Бързам.

Но в гласа й не прозвуча никакво нетърпение. Протегна ръце към ястреба. Знаеше много добре, че хищните птици могат да усещат настроението й.

Внимателно свали ястреба от клонката му и го сложи на ръката си.

— Ето, ето, не е нужно да се притесняваш — мърмореше тя тихо. — И друг път си бил на ръката ми.

Отправи се към вратата. Птицата беше напрегната. Дори и с качулка успя ваше да усети разликата да си под открито небе. Жълтата му човка се отвори широко, когато нададе висок, пронизителен писък.

Крикет изпръхтя.

— Спокойно, глупчо — успокои го Кейс. — Твърде си голям, за да ставаш за вечеря на ястреба.

Сара вдигна поглед към едрия жребец. На лицето й беше изписано съмнение.

Кейс слезе от коня. Единствено лекото колебание, което показа, преди да стъпи на ранения крак, подсказваше, че в продължение на три седмици се е борил за живота си.

— Ще яздиш отпред — каза той. — Готова ли си?

— За какво?

— Да се качиш. Сложи лявата си ръка на седлото и левия си крак в ръцете ми.

— А раните ти? — възпротиви се тя, макар че направи това, което й казваше.

— Хайде, хоп!

Сара се озова на седлото толкова бързо, че ястребът дори не разпери крилете си.

— Засега не слагай крака си в стремето. — Гласът му беше тих и мек. — Ще се метна зад теб на седлото. Готова ли си?

Преди Сара да се усети, Кейс вече беше зад нея.

— Можеш ли да яздиш без стремена? — попита той със същия тих глас.

— Обикновено яздя дори без седло.

— Добре. Така ще е по-добре за болния ми крак.

— Къде си се научил да говориш така?

— Как?

— С този меден гласец.

— Навремето обучавах коне и така ги успокоявах.

— Успокояваш и птиците.

— А хората?

Ъгълчетата на очите му леко се повдигнаха нагоре.

Когато си пое дъх, ароматът на рози, слънце и чистота изпълни ноздрите му. Никога преди не беше вдишвал толкова прекрасен парфюм.

Тя има нужда от по-голям брат, а не от любовник, напомни си той. „А аз също искам да бъда такъв за нея.“

Той се понамести на седлото, за да прикрие растящата си ерекция. Опитваше се да забрави усещането, което изпита, когато повдигна Сара, когато се блъснаха на вратата.

Тя е точно такава, каквато трябва да бъде! Не е толкова дребна, че да я изгубиш в леглото, но не е и като врата на хамбар, като Лола.

— Виждаш ли онази пукнатина вдясно? — попита Сара.

— Да.

— Тръгни натам. Там е пътеката за нагоре. Колкото повече конят се отдалечаваше от реката, толкова по-суха ставаше земята. Дърветата постепенно бяха изместени от ниски храсти. Виждаха се и кактуси там, където земята беше прекалено суха за трева.

Скърцането на кожа и дишането на коня бяха единствените звуци, които се чуваха в късния следобед.

Както обикновено, Кейс се оглеждаше непрекъснато, търсейки възможна опасност. Но този път не виждаше нищо, освен суровата красота на пейзажа, в който камъните бяха придобили цвят на ръжда и форми, които можеха да учудят и човек с огромно въображение.

— Колко още трябва да вървим? — попита Кейс.

— Виждаш ли онази каменна грамада вляво? Продължавай нататък.

Крикет се запрепъва в камъните, но въпреки че носеше двоен товар, нищо не издаваше, че това го затруднява.

— Тук е добре — обади се Сара.

Кейс слезе от коня. Протегна ръце нагоре, за да й помогне, и в същия миг светлината проблесна в очите й и те придобиха златист оттенък Косата й пламтеше като огън.

Той едва се сдържа да не махне шапката й, да развърже плитките й и да преплете пръсти в копринените пламъци.

Желанието го завладяваше и той се ядоса на себе си. Вдигна Сара от седлото, остави я на земята и бързо отстъпи встрани.

Фактът, че куцаше, въобще не му помогна да забрави мъжките си желания.

— Знаеш, че този ястреб ще изяде някое от пилетата ти — каза той, стараейки се гласът му да звучи безстрастно.

Тя му хвърли един кос поглед. Въпреки че той изглеждаше съвсем спокоен, усети, че не е точно така.

— Все ще ми останат достатъчно.

Кейс сви рамене.

— Стой тук, докато не пусна ястреба — продължи Сара. — Ще ми е необходимо място, за да размахам ръката си.

Говорейки нежно на птицата, тя се упъти към една надвиснала скала. Усетил топлия вятър, ястребът размаха криле. Сара погали птицата, за да я успокои.

— Тихо, тихо. Гушата ти е пълна. Крилете ти са здрави. Наоколо е пълно с места, където можеш да се скриеш.

След малко птицата престана да се опитва да литне, но по тялото й преминаваха нетърпеливи тръпки, сякаш усещаше, че свободата вече е близо.

Това, което последва, стана толкова бързо, че Кейс дори не успя да проследи движенията на Сара. Тя бързо свали качулката на ястреба с лявата си ръка и замахна силно с дясната, подхвърляйки птицата във въздуха.

Ястребът се спусна зад ръба на скалата и изчезна. За момент Кейс се изплаши, че той не може да лети. Но изведнъж нещо черно се надигна нагоре. Птицата се издигаше все по-нагоре и по-нагоре, докато изчезна от погледа.

До ушите им долетя дивият му писък.

Леко накуцвайки, Кейси се приближи към Сара. Не обръщаше внимание на болката. Беше му се случвало и преди и не се и съмняваше, че още по-лоши неща го очакват в бъдеще.

Но в момента всичко което имаше значение, беше сребристата тъга, която виждаше в очите на Сара. Застана до нея.

— С ястреба всичко ще е наред — каза тихо той. — Може да лети.

— Знам — гласът й беше дрезгав. — Просто…

— Какво?

— Бих дала душата си, за да полетя с него.

Копнежът в гласа й го прониза. Чувстваше се толкова свързан с нея и чувствата й, че чак го заболя.

Копнежът в гласа й го прониза. Чувстваше се толкова свързан с нея и чувствата й, че чак го заболя.

По-опасно от всяко физическо желание, усещането, че е свързан със Сара, прониза бронята, която си беше изградил срещу всякакви чувства. Тя го вълнуваше по начин, който започваше да го плаши.

Бързо се извърна и се загледа в пустинната, загадъчна земя. Слънцето вече залязваше и скоро щеше да се спусне тъмнината. Време бе за тръгване.

В обширното пространство под тях нямаше и следа от човек. Нямаше пътища, нито по-големи пътеки. Никъде не гореше огън, към безоблачното небе не се издигаше пушек.

Човек може да живее тук. Наистина да живее. Никакви съседи. Никакви граждани, които протягат ръце към теб и джобовете ти с фалшива усмивка на уста.

Никакви спомени.

Никъде другаде няма такова място. Никъде.

„Остави на другите хора зелените хълмове и тучните ливади. Това тук е точно за мен. Чисто, диво, без никакво минало.“