Ръката й беше почти до рамото му, когато тя осъзна какво всъщност прави. Дръпна бързо пръстите си, сякаш се беше опарила.

Какви са тези мисли? Никога преди не бе изпитвала желание да погали мъж.

Преди да се появи Кейс.

Нямаше представа защо той я привлича така неудържимо. Знаеше само, че това е факт. Някъде дълбоко в него имаше нещо, което събуждаше в нея непознати чувства.

Точно както тя събуждаше чувства в него, въпреки че той се опитваше да не обръща внимание на това.

„Не искам да те желая. Това означава, че не всичко в мене е умряло, както се бях надявал.“

Тя не спираше да се пита дали способността му да обича все пак не е била победена изцяло от войната.

Изхвърляйки още парчета тухли, Кейс се наведе внимателно в дълбоката до гърдите му дупка.

— Ето го — обади се той триумфално.

— Среброто?

Той не отговори.

— Какво намери? — отново попита тя.

— Не си събличай ризата.

— Защо? Ти съблече твоята.

Главата му рязко се вдигна и той веднага забеляза, че Сара не гледа към ръцете му. Гледаше го така, както някое дете гледа полуразопакован коледен подарък.

В този момент му се прииска да я съблече.

„Не ставай по-глупав, отколкото Господ те е създал — скара се той на себе си. — Ти я съблазняваш и много добре знаеш, че съвсем скоро тя ще започне да си мечтае за домашно огнище, за къща и деца.“

Деца.

По тялото му премина смразяваща тръпка.

Сара беше преживяла достатъчно трудности в краткия си живот и той не искаше да й причинява още болка. Но ако се поддаде на желанието, което го изгаряше, съвсем сигурно щеше да я нарани, и то дълбоко.

Той просто не можеше да й предложи това, от което тя имаше нужда. Единственото нещо, с което разполагаше, беше желанието, което обаче беше опасно и за двамата.

Може би е права. Може би трябва да вземе половината от среброто и да се махне оттук.

Или може би само трябва да се махне.

Но преди тази идея да е узряла в съзнанието му, той я отхвърли.

Достатъчно лошо беше, че трябваше да държи ръцете си далеч от най-съблазнителната жена, която беше срещал.

Да се откаже и от земята беше немислимо.

— Внимавай! — извика Сара.

Едната стена на дупката започваше да се срутва, затова тя се хвърли на земята и се опита да я задържи с ръце. Но бързото движение я накара да залитне и тя се стовари върху Кейс. Той пое тежестта й, без да помръдне и на сантиметър.

Пръстта започна да се свлича в дупката.

— Съжалявам — обади се Сара. — Помислих си, че пръстта ще те затрупа до шията.

— Но вместо това сега и двамата сме затрупани до лактите.

Тя погледна към ръцете си, които бяха изчезнали под пръстта. Както и неговите. Незнайно защо, всичко това й се стори толкова смешно, ще тя изведнъж избухна в гръмогласен смях.

Неочакваният звук така подейства на сетивата му, сякаш току-що се беше насладил на прекрасен слънчев залез.

Погледна към Сара, която се беше надвесила над него, полагайки усилие да не падне надолу с главата в дупката. Само на няколко сантиметра от главата му един чифт сребристосиви очи блестяха с насмешка над живота като цяло и на настоящата ситуация.

Как е възможно тя да продължава да се смее? Видяла е как умира семейството й. Съпругът й също е умрял. Бедна е като църковна мишка. Наоколо е пълно с бандити, нетърпеливи да я сграбчат в ръцете си.

А тя се смее!

— Добре ли си? — попита Сара, останала без дъх.

— Разбира се, че съм добре.

— За момент ми се стори, че нещо те боли.

— За момент ми се стори, че си се побъркала — отвърна той. — Смееше се като идиот.

— Изглеждахме толкова глупаво, заровени до лактите, като деца в пясъка на брега на морето.

Кейс не можеше да понася веселието, което струеше от очите й. Погледна към устата й.

Устните й все още бяха леко отворени от смеха който продължаваше да бълбука в гърдите й. И в следващия момент вече беше толкова близо до нея, че можеше да почувства топлия й дъх върху устните си.

„Не бива да го правя“ — помисли си той. Но въпреки това го направи.

Смехът й заглъхна, когато внезапно почувства горещия му дъх до устните си. После устата му се сля с нейната. Тя инстинктивно се вцепени, очаквайки той да я подчини със сила.

Но вместо това той я вкуси толкова внимателно, въпреки огромното си желание.

Някакъв странен звук се надигна от гърлото й. С върха на езика си тя отвърна на нежното, търсещо движение на неговия.

И двамата усетиха тръпката, която премина през тялото му. Отдръпна се от нея с рязко движение.

— Съжалявам — каза рязко. — Не биваше да го правя.

Объркана, тя го погледна с блестящите си сиви очи.

— Не си прави погрешни изводи — продължи той. — Аз просто… Проклятие! Просто исках да разбера какъв е вкусът на смеха.

Сара си пое бързо въздух. В стомаха й нещо затрептя в отговор на думите му, както и на целувката му.

— И какъв е вкусът му? — попита тя дрезгаво.

— Като твоя, може ли да бъде различен? — отвърна той грубо.

— А аз си помислих, че вкусът му е като твоя.

Той смутолеви нещо под носа си. Когато отново я погледна, очите му бяха чужди, както и гласът му.

— Залепнала ли си тук, или можеш да измъкнеш ръцете си?

Тя го погледна и потрепери.

„Не искам да те желая. Това означава, че не всичко в мене е умряло, както се бях надявал.“

Но този път не беше необходимо Кейс да произнася думите на глас. Те бяха изписани на лицето му.

Устните й се свиха в гримаса, която нямаше нищо общо с усмивката. Без да казва нищо повече, тя се изправи и издърпа ръцете си от пръстта. Трепна, когато един остър камък одра китката й.

— Добре ли си? — попита той дрезгаво.

С бързи движения тя изтупа праха от ръкавиците си.

— Разбира се. А ти?

Без да казва нищо, той също издърпа ръцете си, но ги държеше по някакъв странен начин, сякаш изпитва болка от движението.

— Ти си ранен! — извика тя.

Кейс поклати глава. Държейки шепите си притиснати една към друга, той бавно разгъна пръстите си.

Върху дланта му имаше някакво странно миниатюрно керамично изделие — две кани, съединени при дръжките. Но бяха прекалено малки, за да могат да се използват.

— Прилича на част от кукленски сервиз — каза Сара.

Кейс пребледня.

— Вземи го. — Гласът му беше груб.

Един-единствен поглед към лицето му беше достатъчен, за да спре протеста й. Тя взе старинния предмет от ръцете му.

Кейс рязко се изправи и се запъти нанякъде с бързи крачки.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Да нагледам Крикет.

— Пасе откъм северната страна, близо до онзи храсталак.

Дори и да я беше чул, Кейс не промени посоката на движението си. Съвсем скоро се изгуби от погледа.

Сара погледна към мъничката двойна кана и се зачуди какво в нея бе накарало един възрастен мъж да избяга.

Глава 12

— Това е играчка — каза Конър, доволен като малко дете. — Виж — пръстът ми изпълва едната кана.

Сара се усмихна.

— Внимавай! Много е стара.

Лола се засмя и се загледа в мъничките кани, лежащи върху дланта на Сара. Едната беше черна, другата — бяла.

— Не съм виждала нищо толкова прекрасно от времето, когато братовчед ми ми направи една толкова малка кукла, че се побираше в черупката на патешко яйце — каза Лола. — Боже, Боже, беше толкова отдавна.

Ют огледа странната фигурка от всички страни, изсумтя и произнесе само една дума:

— Сватба.

— Какво? — попита Сара.

— Това е като… — Ют не можеше да намери подходящата дума.

— Церемониална кана? — предположи Сара. — Която се използва само при специални случаи?

Ют закима енергично.

— Народът на брата на майка ми използва подобни, когато някоя двойка се жени. Макар че формата е малко по-различна, предполагам, че става въпрос за едно и също нещо.

— Толкова малко? — попита Сара учудено.

— По дяволите, не — изръмжа Ют с пренебрежение. — Човек не би могъл да си намокри и устните с това.

— Чувал ли си някога за нещо подобно? — попита Конър, обръщайки се към Кейс.

Кейс само сви рамене, без дори да си направи труда да се обърне.

Разочарован от пълната липса на интерес, Конър отново съсредоточи вниманието си върху Сара.

— Имаше ли още? — попита нетърпеливо сестра си той.

— Чуй се само! — засмя сетя. — Така както се държиш, човек би си помислил, че става въпрос за испанското сребро.

— Това е също толкова хубаво — отговори брат й.

Ют изсумтя.

— Момче, опитай се само да продадеш този боклук и веднага ще разбереш каква е разликата между глината и метала.

Конър хвърли на Ют поглед, изпълнен с отвращение.

— Исках да кажа, че тази кана и испанското сребро са ценни, защото и двете неща са… хм, история, мисля. Това е сякаш да докосваш част от нещо или някой, който е живял много, много отдавна.

— Да — съгласи се Сара. — Някак си призрачно, но в добрия смисъл на думата.

Брат й се взря в миниатюрата, очевидно очарован.

— Ако откриеш достатъчно подобни предмети — каза той най-накрая, — може би ще разбереш какви са били хората, които са ги направили, какво са мислили, чувствали, мечтали.

— Звучиш като татко — прошепна Сара. — Той обичаше старинните предмети повече от всичко на света.

— За какво може да ти послужат някакви си предмети? — попита Лола. — Вече знаеш какво са представлявали тези хора.

— Защо говориш така? — попита я Конър. — Защото Ют произлиза от хора като тях?

— По дяволите, момче. Ют е по-голям мелез от онова куче отвън.

Ют се ухили.

— И те са били хора — продължи Лола, посочвайки към миниатюрата. — Добри, лоши, алчни, щедри, умни, глупави и всичко останало. Просто хора като нас.

— Ние не правим такива кани — обади се Конър.

— Но ожадняваме и не пием направо от шепите си — отвърна тя.

— Ние правим играчки за децата си, които са мънички копия на вещите, които използваме в ежедневието — добави Сара.

— Малки каруци, вместо големи? — попита Конър.

— Кукли, вместо бебета — съгласи се тя и се усмихна. — Сервизи за чай, вместо…

Вратата се затвори с трясък зад гърба на Кейс.

— Оу! — възкликна Лола. — Радвам се да видя гърба на това момче. Сякаш досега имахме ранена мечка гризли в къщата.

— Някои хора не обичат призрачните неща — каза Ют.

— Ха! — изсумтя Конър. — Мислиш ли, че се плаши…

— Се страхува — поправи го Сара.

— Че се страхува от една детска играчка?

— Да не харесваш нещо не означава непременно, че се страхуваш от него — каза Ют. — Аз например въобще не обичам риба, но не се страхувам от нея.

— Ти ядеш змии — каза Конър.

— Те не са хлъзгави, а рибите са хлъзгави като сополи.

Сара се покашля.

— Извинете — промърмори Ют. — Трябва да отида за дърва.

— Добра идея — каза Сара, гледайки към брат си. — Вземи дорестия мустанг, той е свикнал да носи товар.

— По дяволите, знам това — измънка Конър.

Сара не отговори. Брат й беше прав. Той беше този, който научи кобилата да носи толкова много товар.

Но навикът да дава заповеди на по-малкия си брат не можеше да бъде изкоренен лесно.

— Съжалявам — каза тихо Сара.

Изненадан, Конър се обърна и погледна към сестра си.

— Не би трябвало да ти казвам неща, които вече знаеш — обясни тя. — Ще се постарая друг път да не го правя.

Той й се усмихна с нежност, от която в очите й бликнаха сълзи.

— Няма нищо — каза той. — Понякога имам нужда от напомняне.

Тя се усмихна, отиде при брат си и бързо го прегърна. Въпреки че все още не беше силен като мъж, главата й стигаше до брадичката му.

— Непрекъснато забравям колко си пораснал — каза тя.

— Той също — обади се Лола. — Непрекъснато се препъва в разни неща с тези негови огромни копита.

Конър се засмя и излезе от къщата.

— Какво има за вечеря? — извика той от отвън.

— Фасул — извикаха едновременно Сара и Лола.

— Господи, какво изкушение! — извика той в отговор. — Не съм ял фасул от,… от два-три часа.

— Има и яребици — добави Сара.

Вратата бързо се отвори.

— Яребици?

— Кейс ги застреля.

— Е, поне няма да се налага да търсим олово — каза брат й. — Просто ще го извадим от зъбите си.

— Не ги застреля с пушката си. Очите на Конър се разшириха.

— А с какво?

— С револвера.

— Чиста загуба на куршуми — вметна Лола.

— Всяка с по един изстрел — продължи Сара. — Три птици. Три патрона. Най-бързата стрелба, която някога съм виждала.

Веждите на Лола подскочиха нагоре. Конър подсвирна.

— Това е добра стрелба. Много добра — възкликна Лола. — Нищо чудно, че е оцелял след онова представление с Калпепърови.