Сара изпъна гърба си, въздъхна и посегна към триона, който Ют бе „намерил“ заедно с брадвата.

— Аз ще го нарежа — обади се Кейс.

— Ти копай. Аз ще се справя с дървото.

Устните му се изпънаха. Ако питаха него, тя работеше колкото за двама мъже.

— А нещо да кажеш за почивка? — попита той меко.

— Какво да кажа?

— Изморен съм.

Тя изведнъж се разкая. Остави триона и се втурна към Кейс.

— Съжалявам. Непрекъснато забравям за раните ти.

Той също, но не смяташе за нужно да го споменава.

Харесваше му да вижда загриженост в изразителните й очи. Харесваше му гъвкавата сила на тялото й и несъзнателното поклащане на бедрата й, когато върви.

Прекалено много му харесваше всичко в нея.

Непрекъснато си спомняше какво се беше случило онази сутрин — топла коприна в ръцете му и мед под езика му.

И тази жена щеше да пропилее всичко това.

Бързо пропъди тази мисъл от главата си. Каквото и да правеше или не правеше тази трудолюбива вдовица с мъжете, не беше негова работа, но той винаги се възбуждаше, когато Сара беше наоколо. Единственото нещо, което правеше ситуацията поне малко поносима, бе, че тя не забелязваше какъв ефект упражнява върху него.

А ако забелязваше, просто не го показваше.

— Кейс? Добре ли се чувстваш?

Той погледна в красивите й сиви очи и осъзна, че тя му е говорила, докато умът му беше някъде на съвсем друго място.

Някъде под кръста.

— Остави тази лопата — каза тя строго. — Време е за почивка. Ще обядваме. Седни под онова…

Свистенето на куршуми в каньона заглуши последните й думи.

Кейс я сграбчи и се претърколи заедно с нея между две каменни колони.

— Пушката ми е… — започна тя. Ръката му покри устата й.

„Я ето ме пак — лежа в прахта и дъвча проклетата му кожена ръкавица — помисли си тя. — Как става така, че винаги се озовавам отдолу?“

Но този път ситуацията беше различна и тя го знаеше прекрасно. Тялото му този път беше върху нея, за да я прикрива.

Без да помръдват повече, те се ослушаха.

Чуха далечен тропот на копита някъде набилото на каньона.

— Може би на около петстотин метра — прошепна той в ухото й. — Едно муле и може би един кон. Не мога да разбера.

— Как би могъл… о, да! Муди не подковава мустангите си.

Кейс си представи долната част на каньона. Те се намираха в основата на една подобна на дърво мрежа от сухи каньони. „Лост Ривър Кениън“ беше стволът на дървото. Там, където малкият каньон, в който се намираха, се свързваше с един друг, по-голям, имаше няколко места, където човек би могъл да се скрие и да устрои засада.

Повече не чуха нищо. Когато тя отново се опита да заговори, той затисна устата й с ръка.

Тя ухапа палеца му.

Нежно.

През тялото му премина гореща вълна.

Боже Господи! Точно сега ли намери да се държи по този начин?

Кейс стисна зъби и съсредоточи слуха си върху по-далечните звуци, вместо върху тихото дишане на жената под себе си.

И чу това, което не искаше да чува. Удари на копита в скала така, сякаш мустанги или мулета слизат надолу по склона.

Претърколи се настрани.

— Оставаш тук и няма да се изправяш каквото и да се случи — каза той тихо.

— Къде отиваш? — Гласът й беше по-тих и от неговия.

— Да взема карабината си.

— А къде е тя?

— До онази колона — отговори той и посочи мястото.

— Ще се промъкна дотам по корем.

Една силна ръка я плесна по дясното бедро.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита той гневно.

— Това, което ти казах — ще донеса карабината ти.

— Ще стоиш тук.

— Моят крак не е ранен — противопостави се тя. — А твоят е.

Кейс я изгледа с поглед, който би разтопил и желязо.

— Ще стоиш тук!

Тя стисна устни, но остана на мястото си.

— Каквото и да се случи, не се показвай. Първият, който надигне глава, получава куршум между очите. В тази игра е нужно търпение.

— Разбирам — каза тя съвсем тихо. — Няма да мърдам оттук.

— Обещай ми.

— Да.

Усети нещо студено в дясната си ръка. Погледа към нея и видя, че това е револверът му.

— Ако видиш нещо, което не ти харесва, застреляй го. На разстояние, по-голямо от трийсет метра, пистолетът стреля леко вляво. Ако целта е над шейсет метра, премести дулото с два сантиметра надясно. Ако целта е по-далеч, въобще не стреляй. Разбрали ме?

Сара кимна.

— И внимавай да не ме застреляш по погрешка — добави Кейс още по-тихо.

— Не стрелям по нещо, което не мога да видя.

— Това би могло да бъде някакво успокоение, ако не ми беше толкова ядосана, че да ти се иска жив да ме одереш.

Зъбите й проблеснаха върху почернялата от праха кожа.

— От кожата ти ще стане добра постелка. Наистина ми омръзнала гледам този гол глинен под.

— Ако не ме застреляш, ще ти направя дъсчен под.

— Сделката е сключена.

Сара не виждаше лицето му, но усети, че той се забавлява.

Някой ден ще го накара да се засмее, закле се тя пред себе си.

Той напусна прикритието на скалните колони, влачейки се по корем.

Нито веднъж не вдигна главата си по-високо от камъните. Прашните му дрехи и кожа се сливаха с пейзажа.

Сара трябваше да присвие очи, за да се увери, че вижда Кейс, а не сенките на храстите.

Нищо чудно, че е толкова добър ловец, помисли си тя. Може да се промъкне толкова близо до дивеча, че направо да се протегне и да го сграбчи за гърлото.

Кейс изчезна.

Полази я студена тръпка. Премига веднъж и още веднъж, но не виждаше нищо. Наистина беше изчезнал.

И в този момент разбра как бе оцелял през онази нощ, когато тримата бандити не успяха.

Но въпреки че бе толкова добър в преследването, през тази нощ той за малко не бе загинал. Някои от мъжете, с които си имаше работа, бяха добри почти колкото него.

По гърба й потече студена пот. Страхуваше се както за Кейс, така и за себе си. Не й харесваше мисълта, че някаква сянка се движи към нея и може да бъде убита, преди дори да е успяла да извика.

Започна бавно да премества ръката с револвера, докато най-после той застана пред очите й. Оръжието беше твърде тежко за нея. Без да поглежда, тя опипа земята покрай себе си, търсейки камъни. Когато намери достатъчно, направи малка купчинка пред себе си и подпря револвера на нея.

Чакаше.

Изстрел на карабина наруши тишината. Почти в същия момент се чу ответен изстрел от посоката, в която изчезна Кейс. Куршумите пищяха и рикошираха в тесния каньон.

Сара трепереше, но насочи револвера към долната част на каньона и се помоли Кейс да не е ранен.

Чу се тропот на копита. Каменните стени караха всеки звук да отеква многократно, така че тя въобще не можеше да се ориентира къде точно се намира конят.

Изведнъж главата на Кейс и карабината му се показаха над храсталака. Той стреля, сложи нов патрон, стреля, отново зареди и отново стреля. Изстрелите бяха толкова бързи, че прозвучаха като грохот на гръмотевица.

Тропотът на копитата се забави и постепенно заглъхна.

Засвириха куршуми от съвсем различна посока.

Сара чакаше, но Кейс не стреля отново.

Беше същото като през онази нощ, когато бандитите нападнаха ранчото. Тя чакаше и се ослушваше, а сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. В стомаха й ужасът се беше свил на топка.

Дали е ранен?

Да лежи, да чака и да се чуди, беше противно на природата й. Реши да се промъкне към Кейс и да провери какво е станало. Конър не беше тук, за да я държи и да не й позволява да разбере нищо.

Но въпреки това не помръдна.

Беше дала дума на Кейс, че ще остане на мястото си.

Той нямаше да очаква тя да се промъква към него. Ако е жив, по-добре да не му отвлича излишно вниманието. Ако е мъртъв, по-добре да не издава местоположението си. Ако беше ранен…

Тази мисъл беше непоносима.

Стиснала здраво револвера, тя прехапа устни и се помоли Кейс да се върне отново при нея.

След известно време се чу крясък на ястреб.

Тя отговори с треперещи устни.

Само след няколко секунди Кейс пролази през храсталака и се върна под прикритието на колоните. Беше потен, мръсен и издраскан.

Карабината в ръката му беше чиста и готова за стрелба.

— Колко? — попита Сара тихо.

— Трима.

— Къде?

— Двама идват нагоре към каньона.

— А къде е третият?

— На път за ада.

Сара въздъхна.

— Недей да го съжаляваш — продължи Кейс тихо. — Когато го уцелих, той стреляше в жилетката ти.

Устата й внезапно пресъхна.

— Дали е мислил, че това съм аз?

— Не го е било грижа дали си ти, аз или Конър.

Мисълта, че брат й може да бъде убит, промени изражението й.

— Надявам се, че на този бандит адът ще му хареса.

— А аз се надявам да не му хареса.

Спокойният му тон предизвика още една студена тръпка по тялото й.

— А сега какво? — прошепна тя.

— Ще чакаме.

— Какво?

— Каквото и да се случи.

— А ако Ют и Конър са чули изстрелите? Понякога звукът се чува надалеч в тези каньони.

— Ют знае, че не бива да се хвърля като сляп, когато има стрелба.

— Конър — беше единственото, което успя да каже. Кейс не отговори. Вместо това присви очи над карабината, издиша и съвсем леко натисна спусъка.

Звукът от изстрела сякаш разцепи главата на Сара. В долната част на каньона един мъж се претърколи. Тялото му се плъзна по склона и се спря в една скала. Човекът или беше в безсъзнание, или беше мъртъв.

— Калпепър — прошепна тя. В гласа й се четеше надежда.

— Не. Много е нисък и твърде мургав.

Отново настана тишина. Не се чуваше нищо друго, освен вятърът, който свиреше между скалите.

След около четвърт час през тялото на Сара започнаха да преминават тръпки. Ризата и панталоните й бяха достатъчни, за да я предпазват от студа, докато влачеше тежките дървета. Но лежането върху голата земя в северната част на скалист каньон посред зима, беше съвсем друго нещо. Топлината се изцеждаше от тялото й с всеки удар на сърцето.

С крайчеца на окото си погледна към Кейс, който беше гол до кръста. Очите му бяха присвити, нащрек. Дори и да усещаше студа, това не му личеше.

Тя се опита да спре да трепери, но не можеше. Стисна зъби, за да спре тракането им, което сигурно го разсейваше.

След още десет минути ръцете й затрепериха толкова силно, че тя вече едва държеше револвера Кейс взе оръжието от ръцете й и го пъхна в кобура.

— Притисни се към мен — прошепна той. — Аз съм по-топъл от камъка.

Тя се прилепи към тялото му. Той се обърна на една страна и после се претърколи така, че тялото й остана под неговото.

— А сега се сгуши като котка.

— Щ-ще ти п-преча.

— Ако направя внезапно движение, запуши си ушите. Чакаха.

След известно време отново се чу тропот на копита. Конят очевидно си отиваше. Беше само едно животно и се движеше много бързо.

— Подкован е — прошепна Кейс.

— Не ме интересува, дори да има крила — промълви Сара под него, — стига само ездачът да го няма.

— Престани да мърдаш.

Тя въздъхна и спря да се движи.

Без да й обръща повече внимание, той продължи да чака и да се ослушва. Всичките му сетива бяха нащрек.

Дълго време единственият звук, който чуваха, беше свиренето на вятъра.

Отишли са си, реши Кейс.

Беше сигурен в това. Бавно и дълбоко си пое дъх. И заедно с въздуха вдиша и присъствието на Сара. Точно в този момент тя миришеше повече на прах, отколкото на рози, но това нямаше значение. Тялото му се напрегна.

— Кейс — прошепна тя.

— Какво?

— Отидоха ли си?

— Така мисля.

Тя понечи да стане.

Преди Кейс да е осъзнал какво прави, се оказа, че я притиска здраво към мястото й.

Като си спомни за жилетката й, надупчена от куршумите, го пронизаха студени тръпки. Можеше и тя да бъде на мястото на дрехата.

Не знаеше какво би направил, ако това се бе случило. Дори не искаше да мисли затова. Всичко, което знаеше, бе, че все още не е готов да пусне Сара.

— Само за да се уверим, че сме в безопасност — каза той, — ще почакаме тук още известно време.

— Струваше си да опитам.

Думите й бяха приглушени от гърдите му, затова той не разбра нищо.

— Какво?

Тя въздъхна.

— Нищо. Просто много ми харесва да се чувствам като парче месо в каменен сандвич.

— Аз не съм от камък.

— И аз така си мислех, но си твърд като скала.

Левият ъгъл на устата му се надигна леко под брадата, която още не й бе позволил да избръсне.

— Една дама не би го забелязала — прошепна той в ухото й.

— Колко е твърдо тялото ти ли?

И в същия момент осъзна, че говорят за различни неща.

Точно в този момент тялото му отговаряше и на неговото, и на нейното описание.