— Как се чувстваш?

— Мисля, че… ми харесва.

Тя отново се раздвижи. И после отново. Той изстена дрезгаво Сара замръзна.

— Боли ли те? — попита тя.

— Сякаш пее чучулига.

Тя се поколеба, после се усмихна, разбрала.

— И на теб ти харесва — промълви тя.

— Не съм сигурен — излъга той — Опитай още няколко пъти.

Тя бавно се плъзна нагоре, после надолу, после пак нагоре.

Ръцете му се раздвижиха. Пръстите му се плъзнаха през червеникавите косъмчета, докато открият подутия център на страстта й. Погали го.

Стиснала очи, трепереща, Сара се опитваше да се приближи колкото е възможно повече към подлудяващите я пръсти. Хълбоците й се движеха все по-уверено върху възбудената мъжка плът между краката й. Той въобще не й причиняваше болка. Вече не.

Кейс се чувстваше прекрасно.

Наблюдаваше Сара с притворени очи и я галеше, докато удоволствието й ги намокри и двамата. После отдръпна ръката си.

Нещо диво и красиво се разстла върху горещите им, съединени тела. Очите на Сара се разшириха. В тях нямаше цвят — само черни зеници Тялото й се разтресе. Искаше още от Кейс, искаше да го почувства целия в себе си. Изведнъж тялото му се изпъна. С къси, дрезгави викове той свърши в нея. Когато виковете му продължиха, тя се вцепени. Страхуваше се, че някак си му е причинила болка. С очи, изпълнени с тревога, тя се взря в лицето му.

То беше така изпънато, сякаш нещо го болеше. По челото му блестяха капчици пот.

— Да не би раната ти…?

Той не разбра значението на думите й. Знаеше само, че тя се надига от него, а не искаше. Искаше да остане още малко в стегнатото й, топло тяло.

— Не мърдай — каза той глухо.

— Раната ти е. — Тя се надигна от него.

С дрезгав стон той хвана бедрата й и отново проникна в нея. После надигна хълбоците си нагоре. Силно. Удоволствието избухна в нея. Не можеше вече да движи хълбоците си, но откри, че може да се движи скрито, галейки го, докато той пулсираше дълбоко вътре в нея.

Треперенето й се усили. Тялото й се сви около него, тя застена от увеличаващото се удоволствие. Сякаш тялото й бе обхванато от пламъци. Тя пулсираше, отпускаше се, отново пулсираше.

Извика и се притисна към него, опитвайки се да се приближи още повече, отчаяна от нещо, което не можеше да назове. Но както всеки ястреб с качулка, тя знаеше, че свободата е там, наблизо и я вика.

Имаше нужда от свободата.

Кейс сложи ръцете си на хълбоците й и отново започна да се движи.

Заля я гореща, дива вълна, трептяща като крилете на освободен ястреб.

И тогава и тя се освободи.

Всеки дъх, който си поемаше, беше вик на удоволствие, който едновременно беше и неговото име. Той усещаше удоволствието й, пулсирането на тялото й, освобождаването й. Тялото му отново се изпъна. Той направи още едно бързо, рязко движение и забрави всичко останало, освен Сара и разтърсващите, безкрайни тласъци на удоволствието си, което тя бе предизвикала отново.

Чак когато и последните капки на страстта му се изляха в нея, той осъзна какво е направил.

Ами ако забременее?

Тази мисъл му подейства като гмуркане в леденостудена вода.

Бързо я надигна от тялото си.

— Кейс? — обади се тя, изненадана.

— Облечи се, преди да си настинала.

Тя потрепери, но това не беше от студ. Очите му бяха студени като зимна луна.

Глава 16

— Чудя се какво ги е накарало да променят намеренията си — обади се Конър. Гласът му прозвуча неестествено високо. Може би защото вечеряха в необичайно мълчание.

Всъщност, мълчанието беше неестествено още откакто Сара и Кейс се върнаха преди няколко часа. И двамата бяха някак напрегнати и въобще не говореха. Конър реши, че това има нещо общо със засадата на бандитите.

— Сара? — настоя той.

— Съжалявам. На мен ли говореше?

— По дяволите, ъъъ… говорех на задушеното. Какво мислиш, ги е накарало да променят намеренията си?

Тя премига, очевидно объркана.

— Защо бандитите са ви нападнали? — попита брат й бавно. — Напоследък не са се появявали.

— Предполагам, че им е станало студено в Спринг Кениън — обади се Кейс.

— Това достатъчна причина ли е да убиеш жена из засада? — Конър звучеше учудено.

— По-добра е от някои други.

Гласът му беше студен и малко груб. Явно искаше да сменят темата. Очите му казваха същото. Конър не обърна внимание на сигнала.

— Изглежда, Аб има проблеми и с роднините си, освен с Муди — продължи момчето.

Кейс дъвчеше бавно и не каза нищо.

— Какво имаш предвид? — попита Сара.

— Казахте ми, че Аб е казал на Муди да прави набезите си не по-близо от три дни път с кон от Спринг Кениън.

Тя кимна.

— Каньонът, в който сте били, не е толкова далеч, нито пък къщата ни, а и в двете нападения е замесен поне един Калпепър.

— Е? — Това беше Сара.

Конър я изгледа.

— Е, ясно е като бял ден, че Аб не може да контролира роднините си, още по-малко пък „Пасмината па Муди“.

Докато говореше, Конър посегна покрай Кейс за хляба. Столът на момчето изскърца.

— Можеш да помолиш да ти подадат хляба — каза остро Сара.

— Защо? Дори не ми беше необходимо да се протягам кой знае колко.

— Става въпрос за добри маниери.

— Изглежда, въпрос на добри маниери е също да не притесняваш човек, който си е глътнал езика — отвърна момчето.

— Подай ми хляба, когато свършиш — каза тя през зъби.

— Моля?

— Моля.

Кейс погледна към момчето.

— Престани да се заяждаш със сестра си. Вече достатъчно й се струпа на главата за днес.

Сара се надяваше, че никой няма да забележи, че се изчервява.

Конър изглежда се разкая.

— Съжалявам, сестричке. Не е много забавно да прекараш целия следобед, прегръщайки скалите, докато…

— Подай ми хляба — прекъсна го Сара. — Ако обичаш.

Не погледна към Кейс. Не го беше поглеждала, откакто разбра, че по някакъв начин го е отвратила този следобед. Но не знаеше какво лошо е направила.

И нямаше намерение да попита. Беше й достатъчно да знае, че той също не иска да я погледне.

— Благодаря — каза тя отчетливо, поемайки хляба от Конър.

— Няма защо. Мислиш ли, че Аб и Муди ще продължат?

Тя сви рамене.

— А ти, Кейс? — обърна се Конър към мъжа.

— Мисля, че Аб ще укроти момчетата си, като им доведе жени. Тогава няма да са толкова неспокойни.

Сара усети, че кръвта се отдръпва от лицето й.

Какво й бе казал Кейс? Нещо за това, колко отдавна не е бил с жена.

Сигурно трябва да му е благодарна, че беше нежен с нея.

Тя въздъхна и разрови храната си. Искаше й се да бе направила правилно това, в което бе сбъркала. Прехапа долната си устна.

— Жени? — обади се Конър в настъпилата тишина. — Няма ли само да причинят повече неприятности?

— Това умеят да правят най-добре — каза Кейс саркастично. — Но понякога човек има нужда точно от тях и от нищо друго.

— Ха! — възкликна момчето и се обърна към сестра си. — Ти как мислиш?

— Мисля — каза тя и стана от масата, — че това ми стига.

Конър погледна към чинията на сестра си.

— Стига ти? — Беше изненадан. — Залък хляб и малко задушено ти стигат?

— Да.

Сара грабна жилетката си и се отправи към вратата.

— Къде отиваш? — попита я Конър.

— Навън.

— И кога ще се върнеш? — настоя брат й. Единственият отговор беше трясъкът на вратата. Конър се намръщи и погледна към Кейс. По-възрастният мъж гледаше към вратата с безизразно лице.

— Какво й става? — попита Конър.

— Доста й се събра напоследък.

— Обикновено е така, но никога преди не се е държала по този начин.

— Търсенето на съкровище, което все го няма, може да разстрои човек — отговори Кейс.

— По дяволите, на нея й харесва да го търси. Мисля дори, че това е само извинение, за да излиза и да се скита навън.

Кейс ровеше в чинията си. После изведнъж остави вилицата и стана.

— И ти ли? — попита Конър.

— Какво?

— Нямаш апетит. Честно, това е заек, а не змия. Сам го сготвих.

— Ял съм змии неведнъж. Не е лошо, след като свикнеш с тази мисъл.

Конър направи гримаса.

С бързи движения Кейс препаса кобура на пистолета си. Отправи се към вратата. Когато я затвори след себе си, се зачуди какво да каже на Сара, за да я накара да разбере, че не бива да са любовници.

Това просто не биваше да се случва! Негова беше вината. За всичко.

Не биваше въобще да я докосва.

Все още не можеше да разбере как бе успяла да го накара да загуби самообладанието си. Винаги бе успявал да контролира желанията си дори и в по-младите си години.

Господи, тя може би носеше вече негово дете.

От тази мисъл го полазиха студени тръпки. Не искаше да се чувства отговорен за още един детски живот.

Никога повече.

— Кейс?

Той се извърна рязко и извади револвера. Но веднага бързо го прибра в кобура, защото на вратата стоеше Конър.

Момчето подсвирна.

— Бърз си!

— Съжалявам — каза Кейс. Гласът му беше дрезгав. — Не чух, че си отворил вратата. Малко съм напрегнат след това, което се случи днес.

— Можеш ли да ме научиш да го правя?

— Не и с твоето оръжие.

— А какво ще кажеш за пистолетите на бандитите?

Кейс се огледа наоколо. Сара не се виждаше никъде.

— Сигурно е отишла в Каньона на елените — каза брат й. — Това е второто й любимо място.

— А кое й е първото?

— Онази скала, на която си я намерил първия път.

— И защо ходи там?

— Казва, че това я успокоява.

Клепачите на Кейс трепнаха.

— Но откакто се появиха бандитите — добави Конър, — тя ходи да се успокоява в Каньона на елените. Ако и сега е отишла там, явно засадата я е разтревожила повече, отколкото показва.

„Засадата, или това, което се случи след това — помисли си Кейс горчиво. — Боже Господи, защо го направих? Можех да й доставя удоволствие, без да рискувам да забременее.“

Но не получи отговор, освен болката дълбоко вътре в него, която се появяваше винаги, когато си спомнеше за топлия, страстен отговор на Сара.

Той просто я беше имал, но продължаваше да я желае. А трябваше да се отърве от това.

— Донеси един от пистолетите на бандитите — каза той рязко.

Тонът му накара Конър да се поколебае, но това трая само миг. Вече почти се беше примирил, че някога ще успее да убеди Кейс да го научи как се борави с револвер.

— Връщам се веднага — каза той нетърпеливо.

Кейс не отговори. Взираше се в посоката, в която се намираше Каньонът на елените. Видя силуета на Сара, която се катереше по склона.

Продължаваше да я наблюдава, когато Конър се върна.

— Не се тревожи — каза момчето, докато затваряше вратата след себе си. — Няма друг път към този каньон, освен оттук. Тя е в пълна безопасност.

Кейс кимна, но не свали погледа си от нея, докато тя не изчезна в сенките. После с нежелание се обърна към момчето, чиято усмивка му напомняше твърде много за Сара.

— Кой си избра? — попита го той.

— Този. Много лесно се вади.

Кейс не беше изненадан, че Конър се е опитвал да си служи с револверите на бандитите. Нито пък се изненада, че момчето бе избрало най-бързия пистолет от всичките.

— Наистина се вади много лесно — каза той безстрастно, — но затова пък не стреля точно.

Конър се намръщи към пистолета в ръката си.

— Какво имаш предвид? — попита той.

— Стрелял ли си с него?

— Ют ще ми вземе скалпа, ако разбере, че прахосвам патрони.

— Ученето не е прахосване — отговори Кейс. — Последвай ме. Не е нужно да плашим пилетата.

— Нямам нищо против да използвам за мишена петела — промърмори Конър.

Ъгълчето на устата на Кейс се надигна леко. Харесваше му чувството за хумор на Конър. Сякаш слушаше ехо от думите на Сара.

— Бягай при Ют и го предупреди, че ще има малко стрелба — каза той, — а аз ще поставя мишени.

Конър се втурна към навеса и се върна със същата бърза крачка.

Хубаво е да си толкова млад, помисли си Кейс, докато се връщаше от мястото, където бе поставил мишените. Толкова запален и въодушевен, само защото ще постреляш малко.

Надяваше се, че Конър ще живее достатъчно дълго, за да се научи да се отнася с оръжието хладнокръвно.

— Готов съм — каза момчето и намести шапката на главата си. — По какво да стрелям първо?

— По малкия камък върху онази скала.

Конър извади оръжието и стреля с изненадващо гладко движение.

Не уцели нито камъка, нито скалата. Всъщност за малко да простреля пръстите на краката си.

— По дяволите! — възкликна Конър и се загледа в пистолета. — Този спусък е като змийски език.

— Има и почти същия обсег — каза сухо Кейс. — Това парче желязо не става за нищо..