Докато говореше, той извади своя револвер. Обърна го и го подаде откъм дръжката на Конър.

— Разгледай и двата — каза му той.

— Дулото на твоя е по-дълго с почти два сантиметра — каза той.

Кейс кимна.

— Затова се вади малко по-бавно, но пък по каквото стрелям — улучвам го.

— Може ли да стрелям с него?

— Първо го сложи в кобура. После опитай пак с камъка.

На пръв поглед Конър извади пистолета толкова бързо, колкото и първия път, но Кейс знаеше, че не е точно така. Не съвсем.

От скалата се откърти едно парче.

— Пак не улучих — каза Конър разочарован.

— Остават ти само десетина сантиметра. А това е достатъчно, за да спреш човек.

Момчето само поклати глава и прибра пистолета в кобура.

— Да спреш човек е почти същото, като да го убиеш — продължи Кейс делово. — Така имаш малко повече време за втория изстрел, освен ако неприятелят не е само един.

— Това ли се случи в „Испанската църква“?

— Горе-долу. Обикновено тези Калпепърови са много бързи. Но стрелят твърде рано, точно като теб и поради същата причина.

— И не получиха втора възможност?

Кейс го изгледа косо със студените си зелени очи.

— Ако им бях дал втора възможност, аз щях да остана там завинаги, а не те.

— Колко близо бяха до теб?

— Близо шест метра. Ако бяха пет, щяха да ме убият.

— Въобще не звучиш така, сякаш тази мисъл те притеснява — промърмори Конър.

— Комарджиите имат една поговорка — „Ако те е страх да заложиш, никога няма да спечелиш“. Същото се отнася и за стрелбата. В деня, в който почувстваш страх, просто трябва да свалиш колана с пистолета и никога повече да не посягаш към него.

— Искаш да кажеш, че никога не се страхуваш?

— Не и точно в момента. Преди и след това — да. Конър отново погледна към двата пистолета.

— Дай ми да опитам с пистолета на бандита — каза Кейс и протегна ръка.

Конър му го подаде с дръжката напред.

— Виждам, че Ют те е научил на добри маниери — каза сухо Кейс.

— Когато държиш оръжие, добрите маниери имат смисъл — отвърна момчето. — Но когато ядеш, те само ти отвличат излишно вниманието.

Кейс сложи пистолета в кобура, свали ръцете си, после го извади с движение, което бе толкова бързо, че Конър едва успя да го проследи. Стреля три пъти.

Навсякъде се разхвърчаха парчета скала. Конър отново подсвирна.

— Наистина беше страхотен. Защо не скъсиш цевта и на твоя пистолет?

— Един от три не е достатъчно добре.

— Какво?

— Само един куршум уцели малкия камък. Ако се бях изправил срещу трима мъже, сега щях да съм на решето.

— О! — възкликна Конър.

— Виждаш ли онова парче дърво?

Момчето кимна.

— Сложи револвера ми в кобура си и стреляй, когато ти кажа.

Конър направи това, което му каза Кейс.

— Кога за първи път Ют започна да те учи да стреляш? — попита Кейс.

Конър премига.

— Веднага щом раните му заздравяха. И шестте. Ют е много жилав човек.

— Ти ли принуди Ют да започне да те учи?

— Не, той казва, че мъж, който не може да използва оръжие, много бързо умира. А като знае колко много ме обича Сара, Ют реши…

— Давай!

Заповедта дойде неочаквано, но Конър не се поколеба. Извади пистолета и стреля.

— Добре е — каза Кейс.

— Твърде бавно. — Конър беше ядосан на себе си.

Кейс сви рамене.

— Достатъчно си голям, за да можеш да поемеш малко олово, ако се наложи. По-добре е да стреляш последен, отколкото пръв.

— Най-добре е да стрелям пръв и последен.

Очите на Кейс леко се присвиха.

— Всеки би искал да е така. Но независимо колко си добър, винаги има някой друг, който е по-добър от теб. Най-добрата битка е тази, която си избегнал.

— Звучиш като Сара.

— Тя е жена със здрав разум.

— Продължава да се отнася с мен като с дете.

— Тя те е отгледала. А е нужно време, за да свикнеш с това. И за двете страни.

Конър направи кисела физиономия. Устните му бяха стиснати точно като тези на Сара. Кейс едва понасяше гледката.

„Не биваше да я докосвам — отново си помисли той. — Сега, след като я имах, наистина ще ми е много трудно да го забравя. Не знаех, че на света съществува нещо толкова сладко. И толкова горещо. Господи, дори и да умирам, пак ще си спомням изненадата и страстта и. Вкуса й.“

Звукът от зареждането на револвера напомни на Кейс, че се е заел да обучава любимия по-малък брат на Сара как да оцелява в този див свят.

— Ют е прав — каза Кейс. — Сестра ти смята, че светът започва и свършва с теб.

Конър рязко вдигна глава. Слънцето се отрази в очите му и те станаха изумруденозелени.

— Бих умрял за нея — каза той спокойно.

Кейс не се и съмняваше.

— Тя би предпочела да останеш жив — наблегна той.

— И точно това е намерението ми.

— Добре. Това означава, че няма да спориш, когато ти кажа да се върнеш в къщата и да донесеш третия револвер. Онзи, чиято цев не е скъсена.

За миг момчето изглеждаше така, сякаш ще започне да спори. Но после се усмихна.

— Ют ми каза, че ако успея да те убедя да ме учиш, ще трябва да те слушам.

Едната вежда на Кейс се повдигна въпросително.

— Той казва, че си единственият човек, успял да се измъкне жив от стрелба с Калпепърови — обясни Конър.

— За малко да не успея. Затова смятам да те науча на нещо повече от стрелбата. Ще те науча как да се бориш с Калпепърови. Ще ти разкажа за отвратителния им навик да нападат из засада, да вземат заложници и да ги продават на команчите.

— Сигурно доста често си се сблъсквал с Калпепърови?

— Аз и брат ми ги преследваме, откакто войната свърши.

Конър щеше да попита защо, но видя изражението в очите на Кейс и се отказа.

— Колко убихте? — попита той вместо това.

— Недостатъчно.

Конър не зададе повече въпроси.

Глава 17

— Ще му занесеш ли храната? — попита Лола.

Сара погледна към хляба и задушеното еленско, които й подаваше Лола. Опита се да измисли някакво извинение да не занесе вечерята на Кейс.

Той стоеше на пост на билото. Сам.

През изминалите три дни тя бе положила доста усилия да не остава насаме с него. Преди два дни дори се беше измъкнала тайно, за да търси съкровището сама.

Ушите й още пламваха, като си спомнеше укорите му.

„Да се инатиш е едно, но да се държиш като глупачка е съвсем различно. Следващия път, когато излезеш да търсиш среброто сама, ще те проследя и ще те върна тук, привързана за седлото ми.“

Сара повече не излезе да търси съкровището сама. Нито пък с Кейс. Само от мисълта какво се бе случило последния път, когато беше сама с него, по тялото й пробягваха горещи и студени вълни едновременно.

Казваше си, че е от притеснение. Но не беше съвсем сигурна.

— Едната ми коза се е изгубила — обясни Лола. — Онази на белите и черни петна.

Сара веднага забрави собствените си тревоги.

— От колко време я няма?

— Нямаше я в стадото, когато Гост го докара преди малко.

Сара взе чинията.

— Ще занеса вечерята на Кейс, а ти иди да търсиш козата. Тя е най-хубавото животно от цялото стадо.

Лола й се усмихна и побърза да се отдалечи.

— Но ако Кейс ми се развика, че съм отишла там сама, ще му кажа да се обърне към теб — извика Сара след нея.

Лола се изсмя в отговор.

Когато стигна до билото, слънцето вече се скриваше зад планините. Както винаги, спокойствието на заобикалящата я земя я плени. Тя спря и се загледа в безкрайната мрежа от каньони.

Грубите линии на скалите бяха по-красиви за нея от всеки зелен хълм.

Над скалите, които заобикаляха долината Лост Ривър, се издигна ястреб. Полетът на птицата беше волен, а дивият му крясък прозвуча като песен в тишината на душата й.

Сара се усмихна, притвори очи и се наслади на момента.

С присвити очи Кейс я наблюдаваше, прикрит зад един близък храст. Трябваше да използва цялото си самообладание, придобито по време на войната, за да не се втурне към нея и отново да я люби.

Защо бе дошла тук? През последните дни правеше всичко възможно, за да го избягва.

— Какво правиш тук? — попита той. Гласът му прозвуча дрезгаво.

Тя се обърна рязко и се втренчи в него, сякаш беше някой див звяр. Или Калпепър.

— Лола търси една от козите си — каза тя отчетливо. — Помоли ме да ти донеса вечерята. Конър и Ют спят.

Е, значи е дошла, защото никой друг не може да дойде.

— Благодаря — каза той.

— Няма защо.

Той се намръщи.

— Не е нужно да се отнасяш с мен като с непознат — каза той рязко. — Определено за теб не съм такъв.

Тя се изчерви, но после внезапно пребледня.

— Къде искаш да оставя вечерята ти? — попита тя глухо.

— Най-добре да не ми я запращаш в лицето.

Сара осъзна, че наистина държи чинията така, сякаш има намерение да я хвърли към него веднага щом той се приближи достатъчно.

— Съжалявам — промърмори тя. — Стресна ме. Мислех, че съм сама.

— Бременна ли си?

Въпросът му беше толкова неочакван, че челюстта й увисна.

— Моля?

— Чу ме добре.

— От всички лошо възпитани…

— Просто ми отговори на въпроса — прекъсна я той. — Запази лекциите си за Конър.

— Не знам.

— Какво?

— Не знам. Доволен ли си?

— Бях — в продължение на десет минути — смутолеви той, — но това беше преди няколко дни.

— Ако очакваш да водя разговор с теб — каза тя сладко, — престани да говориш на брадата си.

— Мислех, че брадата ми ти харесва, особено когато е между бедрата ти.

Тя потрепери, сякаш я удариха.

— Проклятие! — извика гневно той. — Съжалявам. Нямам право. Но само като си помисля как…

Каквото и да имаше намерение да каже, беше прекъснато от звука на приближаващи се копита.

Кейс се промени на момента — стана студен, далечен, овладян.

— Идвай тук! Бързо и тихо.

Преди още да е свършил, Сара се вмъкна в храсталака при него.

— Носиш ли пушка? — прошепна той.

Сара поклати глава.

— Съжалявам. Не мислех, че ще имам нужда… — започна тя.

— Просто не си помислила. Точка — прекъсна я той. Тя не си направи труда да спори. Беше прав и двамата прекрасно го знаеха. Никой, никой не биваше да се отдалечава на повече от три метра от къщата без оръжие. Но тя беше толкова разтревожена от мисълта, че ще трябва да остане насаме с него, че не бе помислила за нищо друго. Просто се беше втурнала нагоре, за да свърши задължението си възможно най-бързо.

— Иди зад мен — каза той тихо. — На няколко метра по-нататък има пукнатина в скалата, където можеш да се скриеш. Стой там, докато не те повикам.

Сара се втурна натам, грабвайки револвера, който той й подаваше.

Кейс не се обърна да я погледне. Тихите звуци, които се чуваха, когато храстите се жулеха в кожените й дрехи му подсказваха, че тя прави точно това, което й каза.

За първи път!

Тропотът на копита спря.

Надолу по билото имаше само една пътека и карабината на Кейс беше насочена право към нея.

Той се отдръпна по-навътре в храсталака. Докато се движеше, погледът му нито за миг не изпусна мястото, откъдето трябваше да се появят ездачите.

Отляво се чу песен на чучулига. Отдясно долетя отговор.

Той си пое дъх с облекчение и също изсвири като чучулига.

Настъпи тишина.

— Който и да се крие в храсталака — обади се най-накрая един глас, — ние не си търсим неприятности.

— Тогава не си дошъл на подходящото място, Хънтър — извика Кейс. — Тук няма нищо друго, освен неприятности.

Миг по-късно се появи един висок, силен мъж. В ръката му имаше карабина.

— Кейс? — В гласа му звучеше недоверие.

— Самият той. — Кейс излезе на открито. — Този, който се крие в храстите зад теб Морган ли е?

— Боже Господи! — възкликна Хънтър.

Той сграбчи Кейс и го стисна толкова силно, че би счупил ребрата на по-дребен мъж с подобна мечешка прегръдка.

Кейс изглеждаше изненадан После прегърна брат си също толкова силно.

— Слава Богу — започна да повтаря Хънтър. — Морган, излизай. Кейс е жив!

— Разбира се, че съм жив — каза Кейс. — Да не би да си пиян, че да не виждаш?

Вместо да отговори, Хънтър потупа брат си по гърба, отдръпна го от себе си, за да го разгледа, отново го прегърна и най-накрая го пусна.

Морган излезе от храстите. През рамото му беше преметната пушка.

— Здравей, Кейс — каза той. — Радвам се да те видя в тази част на ада. Много, много се радвам.

Кейс стисна ръката на мъжа и го потупа по рамото.

— Вие самите изглеждате доста добре — каза той, — за две толкова грозни същества.

Морган се засмя и поглади ситните черни къдрици на брадата си.

— Кого наричаш грозен, момче? — провлече той. — И ти си същият като мен. Криеш се като гризли, а?