Крикег издаде някакъв звук, после отпусна главата си на гърдите й, доволен като куче.

Кейс, без да иска, се зачуди как ли би се почувствал, ако тези ръце погалят косата му, тялото му.

„Проклятие — изруга той наум. — Какво ми става? Ако продължавам да си мисля за такива неща, язденето с нея няма да е много приятно.“

— Да ти помогнали да се качиш? — попита той рязко.

— Това е твоят кон, все пак.

Движението, което направи Кейс беше толкова бързо, че Сара дори не успя да разбере какво става. В един миг галеше Крикет, а в следващия вече беше на седлото със смътния спомен, че Кейс я е вдигнал, сякаш не е по-тежка от перце.

Преди да се е усетила, той направи още едно светкавично движение и се озова зад нея на седлото.

Тя се вцепени.

Крикет усети страха й и изпръхтя.

— Спокойно — обади се Кейс тихо. А после добави по-грубо: — Мислех си, че можеш да яздиш.

— Мога — отговори тя през зъби.

— Тогава се отпусни, плашиш Крикет.

Сара въздъхна дълбоко, разбрала, че той е протегнал ръце към юздите, а не към нея.

— Умееш да изненадваш хората — промълви тя.

— И други са ми го казвали.

Той обърна коня и се насочи към изхода на долината.

Сара постепенно започна да се отпуска. Крикет вървеше доста бързо, без очевидно да полага усилия.

— Добър кон — обади се тя след известно време. — Наистина добър.

— Той и Багъл Бой са последните.

— Последните от какво?

— От конете, които отглеждахме аз и брат ми. Войната и набезите на престъпниците довършиха останалите, включително семейството на брат ми.

Гласът му беше спокоен, безизразен, като че ли говореше за неща, случили се с някой непознат.

— Все пак ти е останало нещо — каза Сара. — Аз имах само една парцалива рокля на гърба си и по-малък брат, за който да се грижа.

— Войната?

— Ураган. Преди шест години.

Кейс се размърда на седлото. Ароматът, топлината и близостта на Сара Кенеди подлагаха тялото му на адски мъки.

— В Луизиана — попита той, опитвайки се гласът му да звучи нормално.

— В Източен Тексас.

Той си пое дълбоко въздух. Ароматът на рози го накара да съжалява, че го е направил.

— Преди шест години? Сигурно си била съвсем малка.

— Карах четиринайсетата си година. Бях достатъчно голяма.

— За какво?

— За брак.

Тонът й подсказваше, че не бива да задава повече въпроси.

И това го устройваше чудесно. Леко дрезгавият й глас никак не помагаше на кръвта му да се успокои.

Вече наближаваха дома на Сара. Тя не му беше казала къде се намира ранчото. А и той не попита.

Знаеше точно къде отива.

Тя чак сега го осъзна. Но вместо да се изплаши, че един непознат знае точно къде се намира изолираният й дом, тя се заинтригува.

Интересно, какво ли прави той тук, чудеше се тя.

Но не изрази любопитството си гласно. Въпреки че би могла да се държи невъзпитано и да попита Кейс какво прави в тази пустош, Сара не беше глупачка. Само хора извън закона, индианци, търсачи на съкровища каубои и луди артисти идваха в отдалечената каменна пустиня, която беше нейният дом.

Съмняваше се, че може да е каубой. Крикет не беше обикновен кон. Нито пък за седлото му бяха привързани златотърсачески инструменти.

От това, което успяваше да види, въобще не приличаше на индианец Така оставаха само две възможности — да е човек извън закона или луд артист.

Но какъвто и да беше Кейс, не беше луд.

Той насочи коня към стръмната пътека, която водеше надолу към широката долина на Лост Ривър Каниън. Луната грееше ярко и той внимаваше да не излиза от сянката.

На няколко десетки метра под ръба на платото, през цепнатините на дъските на една непохватно построена къщурка блестеше фенер. Дървена ограда и изплетен от ракита навес от едната й страна служеха като обор. Отпред имаше подредена зеленчукова градинка и няколко плодни дръвчета. От другата страна имаше навес и ниска колиба.

— Кой е на пост? — попита Кейс.

— Никой.

Той присви очи. Инстинктът му казваше две неща. Първото беше, че тя не лъже. А второто — че някой пази къщата.

С бързо движение той слезе от коня, като тялото на Крикет остана между него и малкото ранчо.

— Не е необходимо да тревожа хората ти — каза Кейс. — Ще изчакам тук, докато се прибереш.

Този път Сара не се изненада, когато ръцете му я повдигнаха от едрия кон и я сложиха на земята. Това, което я изненадваше, беше, че започва да й харесва чувството от допира на силните му ръце, както й харесваше дъхът му, ухаещ на ябълки.

Как ли изглежда без тази огромна шапка? Очите му са светли, а косата — тъмна, не се е бръснал от седмица-две, но иначе е чист.

Дали и на вкус е като ябълка, затоплена от слънцето?

Тази мисъл я шокира повече от всичко друго, което се беше случило тази нощ.

Кейс чу учестеното й дишане и видя как очите й внезапно се разшириха. Знаеше със сигурност, че огънят, който гори в него, е докоснал и нея.

— Друг път не излизай сама — каза равно той. — Следващия път няма да съм наблизо, за да те измъкна от неприятностите.

— Не бях застрашена от нищо, докато ти не ме сплеска под себе си като риза за гладене — отвърна тя.

— Съжалявам. Не съм искал дати причиня болка.

— Не си ми причинил. Просто си… много едър.

И отново дрезгавата жилка на гласа й го опари.

— Престани да ме гледаш така — каза той.

— Как?

— Като момиче, което си мисли за любов. В мен не е останала никаква любов. Всичко, което имам, е това.

Той се наведе и устните му се допряха до нейните. Искаше целувката да е груба и бърза, като предупреждение да не си въобразява разни неща.

Но когато се наведе, вдъхна аромата на рози.

И разбра, че не би могъл да го направи по този начин, както не би могъл да откъсне една розова пъпка. Върхът на езика му се плъзна по устните й в нежна, изгаряща милувка.

После си тръгна и остави Сара сама в нощта, с вкуса на един непознат върху устните си и с чудото на първата целувка която накара тялото й да потрепери.

Глава 2

На следващата сутрин Кейс се събуди доста преди изгрева. Нощта в каменната пустиня беше много студена, но това не беше причината да се събуди толкова рано.

Не беше спал много. Вкусът от устните на Сара дълго не му даваше да заспи.

Седна в постелята си и заговори на коня си.

— Е, Крикет. Бях прав. Тя има вкус на рози и може да накара всеки мъж да почувства женствеността й.

Едрият жребец мръдна едното си ухо в посоката в която се намираше Кейс, но не спря да пасе.

— И аз съм един проклет глупак заради това, че се постарах да го разбера.

Крикет изпръхтя и продължи да пасе.

— Не е нужно да ми го натякваш.

Конят не му обърна внимание.

— Това, което Сара не знае, е, че Аб въобще не е търпелив човек. Още преди да е паднал първият сняг, ще му омръзне да живее в онази колиба. Ще започне да мисли за малката къщурка и топлото момиче в нея.

Крикет вдигна глава, сви уши и погледна някъде зад Кейс.

Той се претърколи и в лявата му ръка се появи револверът. Зачака спокойно това, което конят беше усетил. От билото на дефилето се чу вой на койот. След малко Крикет отново продължи да пасе.

— Само един койот, а?

Върна револвера в кобура му. Тъй като нямаше намерение да следи никого тази сутрин, обу ботушите си за езда вместо мокасините.

Закуската му беше бедна — твърди бисквити и малко вода от изворчето при скалата, където бе намерил Сара Кенеди.

Аб знаеше за нея. Знае къде живее. Знае, че единствените хора, които могат да я защитят, са един стар престъпник, една курва и едно момче.

— Може би трябва да спра да душа следите на Аб и да изчакам удобен случай да избия всичките Калпепърови наведнъж — каза той на Крикет.

Конят продължаваше да пасе безучастно.

— Може би трябва да отида в онова свърталище до реката. Там момчетата ще напуснат течението. Как мислиш, Крикет?

Каквото и да си мислеше жребецът, просто продължи да пасе.

— Мога да поиграя малко покер — продължи Кейс. — Рано или късно, някой от Калпепърови ще ме предизвика, точно както направиха Джеремая и Икабод преди време.

Не спомена, че Икабод беше извадил пистолета си почти толкова бързо, колкото самият той. Беше съвсем близо до смъртта онази нощ.

Тогава това не му беше направило особено впечатление.

Но сега го тревожеше малко. Не страхът, че може да умре. Войната беше изкоренила това чувство от него заедно с всички останали.

Но някак си се чувстваше отговорен за Сара.

Знаеше прекрасно колко жесток може да бъде Аб с жените. Беше виждал последствията от деянията му — неговите и на роднините му — в много ферми от Тексас до Невада. Колкото е по-беззащитна жертвата толкова по-привлекателна беше за Калпепърови.

Не щадяха дори и децата.

„Тед и малката Ем — помисли си Кейс — Щяха да са още живи, ако не бях придумал Хънтър да дойде с мен да се бие за едната чест. На петнайсет години не съм бил по-умен от задника на кон.“

Но това бяха фактите и той ги приемаше такива каквито са. Той беше накарал Хънтър да напусне семейството си, за да отидат да се бият, оставяйки невръстните деца само на грижите на майка им.

Никой не е бил там, когато Калпепърови са нападнали Тед и малката Емили.

„Всичко е минало — каза си той. — Или поне ще бъде, когато хвърля пръст на гроба на последния Калпепър.“

— Колкото по-скоро започна, толкова по-скоро ще свърша — каза той на глас. — Тогава ще престана да се занимавам с боклуци и ще се заема с това което наистина е важно — намирането на идеалното място за ранчо.

Той изпи остатъка от водата в канчето, завърза го на кръста си и се изправи.

Сякаш пробуден от първите слънчеви лъчи, се изви силен вятър. Студеният въздух разроши тъмната коса на Кейс и погали лицето му.

Койотът се обади отново.

Вятърът му отговори.

— Ще построя ранчото си на някое място като това — каза той тихо. — Тази каменна крепост е била тук много преди Адам да се появи на земята. И ще бъде тук много след като последният човек се превърне в пепел.

Той остана още известно време така, наблюдавайки как земята се ражда от утробата на нощта. Суровата извивка на устата му се смекчи.

— Земята остава — каза той. — Колкото и глупави и жестоки да са хората, земята се ражда чиста всеки нов ден.

Койотът излая още веднъж и млъкна.

— Амин, братко. Амин.

Кейс се захвана за работа. С пестеливи движения, които говореха за много време, прекарано на открито, той нагъна постелята си, завърза я и я остави настрани.

Седлото беше сложено, обърнато наопаки, върху една скала, за да може да изсъхне вътрешната му част от овча кожа. Там беше и другото одеяло, което му служеше, когато времето беше лошо.

Веднага щом посегна към седлото, Крикет започна да пасе по-бързо. Жребецът разбираше, че скоро ще тръгнат, а тревата не беше нещо често срещано в каменната пустош.

Конят не спря да пасе дори когато Кейс го оседла набързо, почисти копитата му и затегна седлото.

Както винаги Кейс провери двуцевната си карабина и другия пистолет, преди да се качи на коня. И както винаги установи, че са в бойна готовност. Пъхна ги в кобурите им, привързани към седлото.

Нямаше нужда да проверява револвера си. Беше свършил тази работа веднага щом се събуди.

Бързо привърза самара и завивките, хвана юздата на Крикет и се огледа за нещо, което би могъл да забрави.

По земята нямаше нищо друго, освен следи. Кейс не беше от хората, които забравят.

Жребецът вдигна глава, за да му сложат юздата. От двете страни на муцуната му висяха зелени снопчета трева.

Кейс изръмжа с отвращение.

— Знам, че ми се присмиваш, дяволе.

Въпреки грубите си думи, той сложи юздата внимателно. Беше научен да цени хубавите коне така, както разумните мъже ценят доброто оръжие. Грижи се за тях и те ще ти отвърнат със същото. За нещастие, хората не са като конете и оръжията. Така щеше да има по-малко войни.

Метна се на седлото с бързо движение. Крикет не сви уши и не трепна, както правеха много от конете на Запад. Той приемаше да бъде язден по същия начин, по който приемаше утрото — просто като още една част от живота.

— Хайде, Крикет. Трябва да проверим онзи мръсен бар. Да видим дали онова еднооко падре този път ще бележи картите по-добре.

Късно следобед Кейс стигна до мястото, което всички присмехулно наричаха „Испанската църква“.

Отчасти името идваше от факта, че огромната скала, която представляваше задната стена на сградата, приличаше на испанска църква. Но само ако си пиян. Името дължеше произхода си главно на първия собственик на бара, Падер Гюнтер. Падер бързо бе преиначено в „падре“. Оттогава на всеки, който работеше на това място, му викаха „падре“.