— Можем ли да стигнем дотам?

— Няма да е лесно.

— Но можем да го направим?

Той въздъхна.

— Да.

Тя нетърпеливо се втурна към едно от товарните животни и развърза лопатата.

— Какво чакаш? — обърна се към Кейс тя.

— Не мислиш ли, че е по-добре…

— Не — прекъсна го гневно. — Не мисля.

— Проклятие!

Той отиде до коня си и развърза двете навити одеяла. С няколко бързи движения на ножа направи от тях по едно пончо за себе си и за Сара.

— Сложи това върху жилетката си.

— Но…

— Направи го, без да спориш. Просто така. Само веднъж.

Той й нахлузи пончото, преди отново да си е отворила устата. Лицата им се оказаха съвсем наблизо едно до друго, когато той се наведе, за да придърпа пончото на мястото му. То увисна до под коленете й.

И беше топло.

— Благодаря — промърмори тя.

— Няма защо — отвърна подигравателно той. После навлече и своето пончо, грабна лопатата и отново се отправи нагоре.

Сара го следваше по петите.

Започна да вали сняг. Първите снежинки бяха леки и прозрачни и се носеха от вятъра като ябълков цвят. После вятърът се усили. Снегът ставаше все по-силен, покривайки бързо камъните.

— Трябва да се връщаме — каза Кейс, когато се изкачи на върха.

— Защо? В тези каньони само дъждовете са опасни.

— А какво ще кажеш за лавини?

Тя поклати глава.

— Тук няма такава опасност. Може би на по-високите места.

— А ако измръзнем до смърт? — попита той иронично.

— Сега е по-топло, отколкото преди да започне да вали.

— По дяволите — измърмори той.

— Поне няма да се притесняваме за засада — каза тя делово. — Не можеш да видиш по-далеч от няколко метра пред себе си.

— Да сме благодарни поне за дребните неща на Бога.

Кейс се обърна и отново погледна към южната стена на каньона. Въпреки че снегът вече бе покрил повечето от ориентирите му, той не бе забравил как изглеждаше околността през далекогледа.

— Недей да стоиш точно зад мен — каза той. — Ако падна, не искам да повлека и теб.

— Боли ли те кракът? — попита тя с тревога в гласа.

— Просто не стой толкова близо до мен — процеди през зъби.

Двайсет минути по-късно той се покатери на една скална издатина, висока около метър и половина. Скалната тераса не беше по-широка от два метра. Надвисналата отгоре скала не му позволяваше да се изправи в целия си ръст.

В скалния отвор бяха построени няколко стени.

— Пристигнахме ли вече? — извика Сара някъде под него.

— Нещо такова.

Той коленичи, остави лопатата настрана, обърна се и се пресегна да й помогне да се покатери. В същия момент забеляза нещо, което приличаше на усукано парче дърво. Обърна глава и го разгледа по-внимателно.

И видя останки от кофа.

Подсвирна леко.

— Давай — каза той на Сара. — Тук е по-топло, отколкото отвън на вятъра.

— Това наистина ли са развалини? — попита Сара нетърпеливо — Понякога отдалеч е трудно да се каже.

— Прецени сама.

Без да казва нищо повече, той й помогна да се качи. Тя се огледа наоколо.

— Внимавай, ниско е — предупреди я той.

Първото нещо, което Сара видя, беше някакъв предмет, който се показваше иззад една от стените. Посегна към него толкова бързо, че си удари главата в ниския таван.

Но дори не усети. В ръката си държеше стара ивица кожа. Резките температурни промени в каменната пустиня й бяха придали формата и вида на дърво.

— Дали е толкова стара, колкото си мисля? — В гласа й прозвуча страхопочитание.

— Не знам. Знам само, че не е оставено тук от индианци. Те не са познавали метала.

Тя се обърна и го погледна. Очите й бяха широко отворени и блестяха.

— Но испанците са го познавали.

— Както и доста други хора след тях. Има известна разлика между една стара кофа и триста паунда сребро.

Но блясъкът в очите му подсказваше на Сара, че той също е развълнуван.

Тя тръгна напред, за да види какво още има зад стената. После се поколеба.

„Нека да е тук! — помоли се наум тя. — Заради Конър. Той заслужава повече, отколкото му е дал животът досега.“

— Сара? — Кейс докосна ръката й. — Какво има?

— Толкова много надежди — каза тя просто.

Прониза го остра болка.

— Не се оставяй на надеждите да те заблуждават. Те само ти причиняват болка.

— Не. Спомените причиняват болка Надеждата я лекува. Ако нямаше надежда, животът щеше да е само болка.

Без да казва нищо, Кейс пусна ръката й. Сара пропълзя покрай стената и надникна в тъмнината зад нея.

Не видя нищо.

Тя бръкна в джоба на панталоните си и извади кутия кибрит. Запали една клечка.

Зад порутената стена нямаше нищо, освен купчина камъни.

Разочарованието й беше огромно. Пламъкът потрепери и клечката изгасна, изгаряйки ръкавицата й. Тя не забеляза. Остана неподвижна доста време. Изведнъж усети Кейс зад себе си.

Обърна се към него.

— Има и други каньони — каза той тихо.

Тя кимна, но не се обърна, за да си тръгне.

— Имаше ли и други развалини в този каньон? — попита го тя.

— Не забелязах.

— Значи няма.

Той не каза нищо.

— Това беше изстрел в тъмното — обади се тя след известно време. — Наоколо няма червени колони. Мислех, че е възможно наводнението преди няколко години да ги е отнесло.

— Когато умря съпругът ти ли?

— Да — прошепна тя. — Хал казал на Конър, че никога няма да открие среброто.

— Хал често ли говореше за съкровището с Конър?

— Само веднъж — преди да умре. Той непрекъснато тормозеше Конър.

„И си е получил заслуженото“ — помисли си Кейс. Но не го каза на глас, защото беше дал дума на Конър.

— В този каньон ли се е случило? — попита той след малко.

— Така мисля. От това, което видях, когато събирах дърва… — Гласът й заглъхна.

Кейс я погледна, но тя не забеляза. Взираше се в снега с очи, които виждаха само миналото. Изведнъж потрепери.

— Съкровище на мъртвец — прошепна тя. — Това бяха думите ти. Никога не бих се докоснала до него, ако не беше брат ми.

— Колко навътре продължават развалините? — попита я той, взирайки се в тъмнината.

— Не знам. Точно пред мен има голяма купчина камъни.

— Може ли да погледна?

Тя се притисна към стената, за да му направи място. Той остави лопатата и се промъкна покрай нея. Пончото му закачи един камък, той се търкулна и излезе от пещерата, изчезвайки в пелената от сняг.

Кейс запали една клечка кибрит и се взря в тъмнината. Някога подът е бил заравнен от хора, отдавна преселили се в отвъдното. Сега отново беше засипан с каменни отломки.

Той огледа височината на стените, дълбочината на пещерата и камарата камъни, които препречваха пътя напред. Нещо не беше съвсем наред, но той не можеше да разбере какво точно.

Клечката изгасна.

Той продължи напред, докато се оказа притиснат между естествената каменна стена и зида. Пред него беше само купчината камъни.

Твърде много отломки, помисли си той, осъзнал какво не е наред.

Порутената стена не беше достатъчно висока, нито пък широка, за да е възможно отломките да са от нея. Дори и да се е заблудил от слабата светлина на кибритената клечка, все пак по-голямата част от камъните, които падат от стената, би трябвало да се изтърколят в каньона, както камъка, който той случайно бе бутнал.

Той запали още една клечка и разгледа камарата. Не стигаше до тавана. Може би имаше достатъчно място, за да се погледне над нея и да се види какво има отзад.

И втората клечка изгасна.

— Виждаш ли нещо? — попита Сара, но в гласа й не прозвуча особена надежда.

— Камъни.

Тя не попита нищо повече.

Кейс свали шапката си и се наведе към върха на купчината. Запали още една клечка и надникна в тъмнината.

Не видя нищо. Просто нямаше достатъчно място, за да погледне по-добре. Духна клечката.

— Дръпни се назад — каза той на Сара. — Ще се опитам да съборя част от камъните, за да погледна отзад.

— Внимавай! Развалините могат да бъдат много опасни.

— Чак сега ли го разбираш? — промърмори той.

— Знам го още откакто видях първите — каза тя с безразличен тон.

— Но не си се отказала.

Дори и да му отговори, думите й бяха заглушени от грохота на падащите камъни, които той буташе назад. Изведнъж се чу странен звук.

— Това лопатата ли беше? — попита Сара.

— Оставих я зад теб.

— Но нещо звънна като метал!

— Стой там.

Той продължи да бута камъните назад, свали едната си ръкавица и прокара пръстите си по отломките, които се появиха отдолу.

Камък. После още камъни — груби и студени. После нещо много по-студено.

И гладко.

Той запали една клечка и се взря в камарата.

Видя само отломки и няколко правоъгълни камъка, които бяха толкова тъмни, че сякаш поглъщаха светлината.

Черни камъни? Никога не бе виждал черни камъни в тези каньони, освен въглищата. Да не би това да са въглища?

Той бързо пъхна ръката си в купчината Пръстите му се сключиха около един от черните камъни. Студен. Гладък. Тежък. Твърде тежък за въглища.

— Кейс? Добре ли си?

Той внезапно осъзна, че Сара не го вика за първи път.

— Добре съм.

— Какво правиш?

— Разглеждам отломките.

— Изведнъж стана толкова тихо.

Клечката изгасна.

Кейс не забеляза. Не му беше необходима светлина, за да си спомни как изглеждаше черният камък с правоъгълна форма.

Върху него имаше издълбан кръст.

С известно усилие той измъкна ножа си от канията. Започна да човърка в камъка с върха на ножа. Запали още една клечка. Под черната повърхност блестеше сребро.

— Проклет да съм! — промълви той.

— Какво?

— Тук е. Среброто е тук.

Сара възкликна изненадано и пропълзя към него.

— Премести се — каза му тя.

Не можеше да се премести, но можеше да се извърти на една страна.

— Нищо не виждам. — В гласа й прозвуча раздразнение. — Сигурен ли си, че е сребро?

Тя бръкна в джоба на жилетката си за клечка кибрит. Така притисната към него, това беше почти невъзможно.

— Не си прави труда — каза й той.

— Но…

— Свали си ръкавицата.

Тя го направи без да спори.

— Подпри се с другата ръка.

В дланта й натежа нещо тежко и гладко. Както и Кейс, тя веднага разбра, че това не е камък. Камъните не тежаха толкова.

Нито пък реалите.

— Кюлче. — Тя се задъхваше. — Мили Боже! Това е кюлче сребро!

Възбудата й нарастваше. Пръстите й се вкопчиха в сребърното кюлче.

— Има още — обади се Кейс.

— Още — повтори тя замаяна. Страхуваше се, че това може да е само сън. — Не мога да повярвам.

— Направи ми място, за да копая. Тогава ще повярваш.

— Ще ти помогна.

— Скъпа, тук няма място да запалим клечка кибрит, камо ли да копаем заедно.

— Но… О, по дяволите, прав си.

Стискайки тежкото сребърно кюлче, тя се запромъква назад. Отстъпи настрани от камарата, държейки кюлчето с двете си ръце.

— Ще ти подавам кюлчетата.

— Колко са?

— Не знам. — Той изсумтя и й подаде едно. — Започвай да броиш.

— Уф!

— Уф ли? Мислех, че са две. Ето ти и третото.

— Чакай!

Сара остави първите две кюлчета до стената на пещерата. Чу се тих звън. Тя сложи ръкавицата си и посегна към него.

— Готова съм.

Още едно тежко сребърно кюлче се стовари върху дланта й.

— Три — каза тя и остави и него до стената. — Готово. След петото кюлче вече си бяха създали ритъм на работа, забавян само когато Кейс се затрудняваше да извади следващото от камарата. Тогава тя си почиваше, докато той проклинаше под носа си, запалваше клечка кибрит и избутваше камъните назад, за да си направи място.

Сара трепереше от студ, но не го осъзнаваше. Чакаше среброто да дойде в ръцете й, слагаше го до стената и протягаше ръце за още.

— Колко станаха? — попита Кейс.

— Четирийсет.

— Това е повече, отколкото можем да натоварим на конете. Особено ако прибавим и това.

Той се дръпна назад към нея и се обърна. От ръцете му се посипаха черни монети и звъннаха по пода на пещерата.

— Това е достатъчно, за да напълним дисагите. Ще трябва да оставим кюлчетата за друг път.

— А товарните коне?

— Нямаме време.

— Не можем просто да оставим кюлчетата тук.

— Защо не?

— Някой друг може да ги намери — каза тя неспокойно.

— Досега никой не го е направил.

— Аз ще ги пазя. Ти се върни за…

— Не — прекъсна я той.

— Не можем и двамата да останем тук.

— Аха. Това означава, че ще се върнем и двамата.

— Но останалото сребро…

— По-добре да побързаме — прекъсна я Кейс и се обърна към кожените торби с реали. — Хич няма да ни е лесно да влачим тези торби надолу по заснежените скали.