Зъбите на Сара изтракаха, когато затвори уста. Част от въодушевлението й изчезна, когато погледна към камарата кюлчета и кожените торби, които Кейс измъкваше изпод каменните отломки.

Среброто беше много тежко. Като олово.

— Какво чакаш? — обади се Кейс.

— Да ми поникнат криле.

— Първо ще умреш от студ. Размърдай се, скъпа. Вече трепериш.

Тя му помогна да смъкнат няколко кюлчета по стръмния склон на каньона. После върнаха празните дисаги горе.

Кейс искаше да спрат дотук.

Сара отказа.

Нямаше да тръгне, докато не натовареха и последното кюлче, което бяха открили. Беше търсила среброто твърде дълго, за да го остави сега.

Снегът беше почти спрял, когато Кейс най-после натовари тежкия самар върху Крикет. Малката кобилка на Сара също носеше своята част.

Товарните коне изпънаха уши. Металът беше най-тежкият товар, който някога бяха носили.

Беше станало много студено. Постепенно снегът спря съвсем. Изгря луната. Следите на конете ярко се очертаваха върху искрящия бял сняг.

В устието на каньона нямаше и следа от бандитите.

Сара въздъхна и започна да се отпуска. Когато въодушевлението й постепенно избледня, на негово място дойде горчиво-сладката истина.

Бъдещето на Конър беше осигурено.

Но нейната половина от ранчото „Лост Ривър“ принадлежеше на Кейс Максуел.

— Сигурен ли си, че не искаш да промениш сделката и да вземеш половината от среброто, вместо половината от ранчото? — попита тя след известно мълчание. — Среброто струва много повече.

— Не и за мен.

Тя не го попита отново.

Сара безмълвно яздеше към дома, който вече не беше неин. Обхождаше с поглед земята, за да запомни суровата й красота.

Съвсем скоро спомените щяха да са единственото нещо, което щеше да й остане от ранчото, което обичаше.

Глава 21

Бягай! Каньонът се е наводнил, а той е пиян и зъл и те търси! По-бързо, Конър! Вече си твърде голям, за да те нося!

Сара се стресна и се събуди. Сърцето й биеше бясно. Цялата беше в студена пот.

Пое си дълбоко въздух и се опита да се ориентира.

Над нея грееха звезди. Земята беше покрита със сняг.

Тя изведнъж си спомни къде се намира и защо. По предложение на Хънтър — всъщност това по-скоро беше заповед — тя не остана да нощува в къщата. Когато се стъмни достатъчно, за да не могат да я видят, ако някой наблюдаваше ранчото, тя взе завивките си и излезе навън.

Зад гърба й се издигаше стръмната стена на каньона. От двете й страни имаше храсти. Наоколо имаше доста спънати коне, а техните сетива щяха да усетят всеки натрапник много преди хората да го видят.

Кейс спеше някъде наблизо. Не се виждаше в тъмното, но беше там. Пазеше нея и испанското сребро.

Сара задиша по-спокойно. Въздухът беше студен и чист.

„Било е само кошмар — каза си тя. — Нищо, от което да се плаша. Хал е мъртъв. Конър е в безопасност. Аз съм в безопасност.“

Но въпреки че си го повтаряше непрекъснато, пак изпитваше някаква тревога. Не се беше чувствала така, откакто бе разбрала, че родителите й са мъртви, че братята и сестрите й са мъртви и че Конър може да разчита само на нея за оцеляването си.

Това сребро означаваше, че Конър никога вече няма да бъде гладен, нито пък тя.

Никога няма да й се наложи да се омъжи или да проституира само за да оцелее.

Защо тогава бе толкова изплашена?

Спомни си високата цена, която бе платила за испанското съкровище — ранчото „Лост Ривър“.

Преживявала бе и по-тежки загуби.

Ще преживее и тази.

Някак си.

— Сара?

Гласът на Кейс беше много тих и идваше от някъде съвсем наблизо.

— Будна съм — прошепна тя. — Какво има?

Той изникна от мрака и застана до нея.

— Това щях да те попитам и аз. Мяташе се като риба на сухо.

— Просто сънувах кошмари.

— Наводнението или съпруга си?

— И двете, мисля. Не си спомням много, като изключим страха.

Гласът на Сара още трепереше след преживения ужас.

Без да казва нищо, Кейс седна до постелята й. Нежно я вдигна и я положи в скута си, зави я с едно одеяло и я притисна към гърдите си.

— Понякога е необходимо известно време, за да забравиш кошмара — каза той.

Загубата на ранчото „Лост Ривър“ и смъртта на родителите й не можеха да бъдат забравени. Но тя не отказа утешението, което той й предлагаше. Въздъхна и се облегна на него.

— Погледни наоколо — прошепна той след известно време. — Земята е красива като песента на чучулига.

Не беше необходимо да поглежда. Земята изпълваше очите й, сърцето й, душата й.

— Утре снегът ще се стопи — каза тя тихо, — но дотогава всичко ще блести от белота като коледен ангел.

Спомените сграбчиха сърцето му.

— Вашето семейство също ли слагаше ангел на върха на коледната елха? — попита той.

Сара кимна.

— Това беше любимото ми украшение.

— Емили също най-много харесваше ангела.

От тъгата в гласа му я заболя. Без да казва нищо, тя обви ръце около него.

Снегът блестеше като криле на ангел и още повече подчертаваше красотата на тази земя.

Как би могла да напусне всичко това?

Дишането й отново се учести.

— Още ли те е страх? — попита тихо Кейс.

— Знам каква е разликата между кошмара и хубавия сън.

Той я придърпа по-близо и пъхна главата й под брадичката си. Вдиша аромата на косите й.

В него се бореха нежността и желанието. И двете спечелиха.

— За какво си мислиш? — попита той след малко.

— За земята, за среброто, за Конър.

— Беше толкова развълнуван, че сякаш щеше да затанцува.

— Докато не започнах да говоря, че ще го изпратя в някое училище на Изток.

— Конър иска да похарчи среброто за добитък, да изкопае кладенец и други такива неща.

— Може да го направи, след като завърши университет. Ако все още иска.

Кейс понечи да каже, че бъдещето на Конър си е негова работа, а не нейна.

В крайна сметка не каза нищо.

— Хънтър не беше особено въодушевен от среброто — каза тя.

— То означава неприятности.

— Бяхме бедни и имахме неприятности. Сега сме богати и пак имаме неприятности. Предпочитам да запазя среброто, отколкото бедността.

Кейс отново нищо не каза.

Но после размисли. Ако Сара разбереше колко голям бе станал рискът след откриването на испанското сребро, сигурно щеше да вземе Конър и да се махне оттук, докато те се справят с Калпепърови.

— Когато излязохме от онзи каньон, някой ни следеше — каза той равно.

— И преди са ни следили.

— Тогава носехме дърва.

— Е?

— Сега излязохме от каньона без дърва, но въпреки това копитата на конете се отпечатваха по-дълбоко, отколкото когато отивахме нататък.

Сара се вцепени.

— Аб Калпепър е добър следотърсач. Както и по-голямата част от роднините му. Те знаят, че търсиш испанското съкровище.

— А сега знаят, че съм го намерила — довърши мисълта му тя.

— И аз това бих си помислил, ако бях на мястото на тези, които ни следяха.

— Но сега никой, освен нас двамата, не знае къде е скрито среброто — каза тя яростно.

— Няма да издържиш дълго, ако Аб започне да те разпитва. Нито пък аз. Той е жесток човек.

— Тогава просто ще трябва да ме пазиш от него, докато занеса това сребро в някоя банка.

— Имам по-добра идея. Вземи Конър, четири кюлчета сребро и шест коня. Отиди в Санта Фе. Ют ще дойде с теб, за да те пази. Ще се върнеш, когато се погрижим за бандитите.

— Конър няма да тръгне — каза тя.

— Откъде знаеш?

— Не съм чак такава глупачка. Аз също искам брат ми да не се замесва в тази бъркотия. Но той няма да тръгне. Когато му казах, че няма да му дам никакво сребро, ако остане тук, той само сви рамене.

— Проклятие — процеди Кейс през зъби.

— Амин.

Сара въздъхна тежко.

Всичко пропада, всичките й планове за бъдещето. Защо Конър трябва да е такъв инат?

Звездите блестяха като замръзнали сълзи.

Сара затвори очи, забравяйки за всичко, освен за утехата, която й предлагаше силното тяло на Кейс. По тялото й премина тръпка, предизвикана едновременно от тъга и удоволствие.

— Не си мисли за кошмара — каза той тихо.

— Не мисля.

— Потрепери.

— Мислех си колко хубаво е да стоя тук с теб и да забравя всичко останало. Всичко — болезнените спомени и страха…

Той затвори очи. Копнежът в гласа й докосна и неговата душа.

— Да живееш само за момента?

— Да. Като хубав сън. От онези, след които се събуждаш усмихнат, а не облян в студена пот.

— Като сън — повтори той. — Няма нищо преди това и нищо след това. Просто един хубав сън…

Устните му шепнеха в косите й, до веждите й, до бузите й, до устните й.

— Кейс? — прошепна тя.

— Просто един хубав сън. Това е всичко. Просто един сън.

Връхчето на езика му погали горната й устна, после долната. Сърцето й спря да бие.

После изведнъж си спомни предупреждението му.

Не ме изкушавай да ти направя бебе. Ще намразя и двама ни, ако това се случи.

Кожената торбичка, която Лола й даде, беше в къщата. Знаеше, че ако отиде да я вземе, Кейс отново ще се скрие в черупката си.

Само сега, в този момент, той беше уязвим.

Както и тя.

Това няма значение. Ще е далеч от ранчото „Лост Ривър“ дълго преди дори да разбере, че е бременна.

А може би, може би ще може да проникне достатъчно дълбоко под бронята му, за да не я отблъсква повече.

Не го вярваше, но се надяваше…

Зъбите й стиснаха долната му устна. Изненаданото му възклицание беше пролуката, която тя търсеше. Езикът й се плъзна в устата му.

Без да го осъзнава, тя потрепери и издаде гърлен звук, когато усети вкуса му.

— Харесва ми вкусът ти — прошепна тя. — Зъбите ти са толкова хлъзгави и твърди, а езикът ти е като кадифе.

Кейс изстена леко Ръцете му я стиснаха силно.

— Не бива да казваш подобни неща — прошепна той.

— Защо?

— Защото ме карат да губя разсъдъка си.

— Само за малко. Това е само един сън. Това е всичко. Само сън.

Преди той да се е отдръпнал, тя се намести в скута му, опитвайки се още повече да се притисне към него. При движението хълбокът й се потри във възбудената му плът.

Беше голям, твърд, готов.

Тя отново се размърда. Женската й природа й подсказваше, че това е начинът да преодолее бариерите, които той си бе поставил, пък дори и само за един път.

Просто един сън.

Той се опита да каже нещо, но от устата му се чу само задавен стон, когато устните й се залепиха върху неговите. Движенията й в скута му, накъсаното й дишане му подсказваха, че тя го желае толкова, колкото и той нея.

Мисълта за това окончателно му отне самообладанието. Той се бореше със себе си, дори когато езикът му отново и отново влизаше в устата на Сара, проучвайки я така, както тя проучваше неговата.

Но колкото и дълбоко да се бяха слели устата им, това не беше достатъчно. Имаше нужда от още, от много повече. Искаше я цялата.

Името й прозвуча като дрезгав въпрос.

Отговорът й беше чувствено движение на тялото й, което го възпламени.

Кейс спря да се бори с това, от което имаше нужда, както от въздуха. Ръцете му намериха гърдите й под одеялото и ги погалиха нежно, но той копнееше за тялото й, не за дрехите й. Разкопча бързо плетената й блуза и развърза връзките на долната й риза.

Пръстите му бяха студени. Хванаха зърната й и тя изстена. Когато той се поколеба, тя хвана ръцете му и ги притисна към гърдите си.

— Не спирай — шепнеше тя.

— Ръцете ми са студени.

— Студени? — Тя се изсмя накъсано. — Като огън са. Като истински, прекрасен огън. Искам ги върху себе си. Но преди всичко, отново искам да те почувствам в себе си.

Той си пое дълбоко въздух и я положи на постелята. Известно време се бориха с дрехите й, докато тя не усети как той разтваря голите й бедра.

Ароматът от възбудата й му действаше като наркотик. Той я погали и усети течния огън върху пръстите си. Опита се да каже името й, но не можа. Тя му бе отнела дъха.

Дългите й крака обвиха хълбоците му. Той задърпа панталоните си, за да ги отвори, и едва успя да сподави стенанието си, когато тя надигна таза си към него.

Той потри горещата й влага. Тя потрепери от удоволствие. Той се насочи към нея, проверявайки дали е готова. Когато я докосна, още от интимната й влага се стече по него.

Сякаш поднасяше клечка кибрит към фенер.

Тялото му се изпъна. Влезе в нея възможно най-дълбоко. Хълбоците му се движеха все по-бързо и все по-дълбоко.

Сара стисна бедрата си и хълбоците й се раздвижиха в отговор. Това го възбуждаше още повече и той забрави всичко останало, освен живия огън, който го заобикаляше. Искаше му се да забави темпото, да възвърне самоконтрола си, но не можеше да го направи, така както не можеше да устои на кадифената мекота на страстта й.