Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

— Донесох ти нещо — каза Ют.

Сара вдигна поглед от ястреба, който хранеше. Някой от престъпниците в Спринг Каниън го беше използвал като мишена. За щастие, крилото му не беше счупено. Щеше да заздравее. Но дотогава птицата трябваше да бъде хранена, в противен случай щеше да умре от глад.

— Книги ли? — попита тя нетърпеливо.

Ястребът се опитваше да се освободи. Тя го притисна към себе си и му заговори успокоително.

— Да, и книги — отговори Ют.

— И какво още?

Той посочи с глава към предната част на къщата.

— По-добре да побързаш.

Тя го погледна учудено, но не каза нищо. Сложи мека кожена качулка на главата на ястреба, завърза единия му крак за едно клонче и излезе навън.

Първото, което видя, бе кръвта на ездача — засъхнала, прясна — целият мъж, приведен над седлото, беше в кръв.

После позна жребеца.

— Мили Боже! — възкликна тя. — Кейс!

— Намерих го и ти го доведох, както ти водя всички останали ранени създания.

— Свали го от коня — каза тя бързо.

После започна да дава заповеди на висок глас.

— Конър! Конър! Веднага ела да помогнеш на Ют! Лола, донеси целебните си билки!

Ют извади един нож, дълъг почти колкото ръката му и се зае с прерязването на въжетата, които прикрепяха Кейс към седлото.

Конър дойде тичешком откъм дефилето. Той беше слабо, кокалесто петнайсетгодишно момче.

— Какво има, сестричке? — попита той.

— Виж сам. — Тя махна към окървавения ездач. — Калпепърови сигурно са го намерили.

Кейс започна да се свлича от седлото. Конър помогна на Ют да свалят неподвижното тяло.

— По дяволите, много е голям — промърмори Конър.

— Недей да псуваш — каза Сара машинално. — И се казва „едър“, а не „голям“.

— Уроци ли ще ми преподаваш, или ще помогнеш на човека?

— Мога да правя и двете едновременно — скара се тя. — Донесете Кейс вътре и го сложете на леглото ми.

— Кейс, така ли? — обади се Конър.

Сграбчи големите окървавени ботуши и се приведе под тежестта. Ют направи същото с раменете на Кейс. Занесоха го в къщата.

— Този ли те доведе вкъщи миналата вечер? — попита Конър.

— Да — отговори разсеяно тя. После изведнъж се сепна. — Откъде знаеш?

— Видях го.

— Защо не си спал по това време на нощта?

— Когато Ют го няма, не спя много спокойно — отговори простичко Конър.

Сара се извърна, за да скрие внезапно почервенелите си бузи.

Дали Конър е видял, че Кейс я целуна?

— Лола — извика тя високо. — Къде си?

— Идвам, момиче. Някои от нас не са чак толкова пъргави.

Гласът идваше откъм малката постройка до къщата, където живееха Лола и Ют.

— Сложете го на леглото ми — каза Сара.

Конър погледна учудено първо окървавения мъж, после леглото на сестра си.

— Какво чакате? — викна тя.

— Боже! — промърмори Конър. — Кой пуска невестулка в кокошарника си?

Те положиха Кейс върху постелята.

— Донеси прясна вода от извора — каза Сара на Конър. — Ют, донеси онези чисти парцали, които са прострени отвън.

И двамата мъже побързаха да й се подчинят. Когато очите й блестяха по този начин, беше по-добре да приемеш заповедите й, без да спориш.

Тя коленичи до Кейс. Внимателно свали ботушите и чорапите му. Въпреки че той не издаваше никакъв звук, тя знаеше, че още е жив, защото от раните му течеше кръв. Когато сърцето на човек спре, спира и кървенето.

Твърде много кръв, помисли си тя със страх, когато усети влагата в ботушите му. Твърде много!

Махна шапката му и я хвърли на раклата, изплетена от върбови клонки. С бързи движения разкопча ризата и я свали от вцепененото му тяло.

Когато свърши, разгледа тялото му. По космите от дясната му страна имаше съсирена кръв.

Внимателно прокара пръстите си по гърдите му. Търсеше рани. Не откри нищо, освен раната, която вече беше видяла от вътрешната страна на дясната му ръка.

„Плитка е“ — помисли си тя с облекчение. Тече много кръв, но иначе не е опасна.

Разкопча колана му. После дръпна панталоните и бельото му надолу, изпълнена с ужас от това, което щеше да открие.

„Моля те, Господи, нека не е ранен в слабините“ — молеше се тя безмълвно.

Но единствената кръв по слабините му беше от раната на дясната ръка.

Тя въздъхна и продължи да смъква панталоните надолу по краката му.

Раните на бедрото му накараха стомаха й да се свие.

— Мили Боже, това е мъж първо качество — обади се Лола зад гърба й.

— Мили Боже, но в момента той прилича повече на задушено, отколкото на мъж — беше отговорът на Сара. — Донеси ми лекарската чанта на чичо ми, ако обичаш.

Смеейки се, Лола отиде до плетената ракла, отвори я и извади отвътре една стара черна кожена чанта.

— Какво ще ти трябва? — попита тя.

— Чудо — отговори Сара.

— Не знаех, че държиш чудесата в тази чанта.

— Нито пък аз.

Сара се зае да измие раните. Започна с тази на ръката му. Както си бе помислила преди, тази рана не беше сериозна, като се изключи силното кървене.

— Няма да има нужда от шиене — обади се Лола.

Единственият отговор на Сара беше:

— Топла вода, моля. И още парцали.

— Ют! — извика Лола.

— Чувам те — отговори той. — Но не ми е ясно защо е всичкото това търкане, когато…

— Престани да мърмориш — прекъсна го Лола. — Тя спаси нещастната ти кожа веднъж, нали?

Мърморейки, Ют разрови огъня и провери водата в тенджерата, която висеше над него.

— Водата ще е готова след малко — каза той.

— Благодаря — отговори Сара, без да го поглежда.

Той я наблюдаваше почтително как работи. Някъде дълбоко в себе си беше убеден, че тя е ангел, изпратен на земята, за да помага на създанията, които не могат да си помогнат сами.

Сара продължаваше да чисти кръвта от тялото на Кейс. Когато свърши, огледа работата си. Лола бе права. Този мъж наистина е първо качество.

Тази мисъл я изненада. След всичко онова, което беше понесла в съпружеското легло, мъжете не я привличаха физически.

С бързо движение покри Кейс, запазвайки поне малко благоприличието.

Но не можеше да забрави какво е видяла.

По-голям е от Хал.

Отвсякъде.

Тази мисъл я накара да потрепери. Беше понесла достатъчно болка от доста по-малко надарения си съпруг. Не би могла и да си помисли да лежи със стиснати зъби, докато мъж с размерите на Кейс върши работата си между краката й.

— Ето ти водата — каза Ют.

— Благодаря — Тя взе тенджерата и погледна в малките черни очи на Ют. — Чичо Уилям — каза тя тихо — ми е казвал, че чистата рана заздравява по-лесно от мръсната, а всяка жена знае, че топлата вода и сапунът измиват по-добре от студената вода.

Ют кимна.

— Не искам да кажа, че те подценявам. — Тя докосна покритата му с белези ръка. — Просто исках да го знаеш, за да знаеш какво да правиш, ако някой ден се нараня.

— Господ няма да го позволи.

— Господ е зает.

— Никога не е твърде зает за ангелите си.

С тъжна усмивка, Сара се обърна отново към Кейс. Бавно, внимателно, тя почистваше раните му и не спря, докато не започна да вижда само разкъсана плът и прясна кръв. Една от раните на крака беше високо от вътрешната страна на бедрото. Опипа внимателно мястото и не откри никаква подутина. Вътре нямаше олово. Куршумът просто бе отнесъл част от месото, без да остава в плътта.

Другата рана на крака му беше по-дълбока, по-сериозна. Кървеше обилно, но не на тласъци. Не беше от тези рани, за които чичо й й беше казвал, че означават неминуема смърт.

— Куршумът излязъл ли е? — попита Лола.

— Не — въздъхна Сара. — Ако съдя по ъгъла, по който е влязъл, трябва да е някъде дълбоко от задната страна на бедрото му. Ако не е засегнал костта…

Лола пъхна ръката си под бедрото Пръстите й напипаха незасегната кожа и мускул. Търсеше куршума. Не трепна, когато Кейс изстена.

Но Сара трепна.

— Имал е късмет — каза по-възрастната жена. — Не е засегнал костта.

— Сигурна ли си?

— Да Напипвам го. Ют, подай ми ножа си. Ще го извадя много бързо.

— Чакай! — каза Сара.

Лола я погледна учудено.

— Ще заздравее по-добре, ако няма олово.

— Знам. Просто…

Гласът на Сара заглъхна. Не знаеше как да обясни на Лола, че мисълта да разреже гладката, мускулеста плът на Кейс предизвиква у нея тревога, тъга и гняв едновременно.

— Добре ли си, сестричке? — попита Конър. — Изглеждаш малко бледа. Може би ще е по-добре, ако оставиш това на нас.

— Добре съм — рязко отговори Сара. — Ют беше прострелян доста по-лошо, когато го намерихме. А аз го разрязах и заших доста добре, не помниш ли?

— Помня, че след това повръща — промърмори брат й.

— Е? — обади се Лола, преди още Сара да е отворила уста. — Първо е направила каквото трябва, а това е всичко, което има значение в такива случаи. Ти вече доста повръща, момче, а ми се струва, че си забравил.

Конър присви зелените си очи и преглътна думата, която със сигурност щеше да му докара още мърморене от страна на по-голямата му сестра.

— Ют — обади се Сара, — обърни Кейс на една страна. — Ще извадя куршума със скалпел.

— Аз ще го обърна — каза Конър.

Тя го погледна изненадана. Все още продължаваше да мисли за него като за онова деветгодишно момче, което плачеше на гроба на родителите си. Но малкото й братче вече почти беше станало мъж. Едър, по-висок от нея с една глава и два пъти по-силен.

Той расте твърде бързо, осъзна тя с внезапен страх.

„Ако не намеря скоро това испанско съкровище, ще стане твърде късно. Конър ще напусне това място и ще изчезне, за да намери смъртта си някъде. Той заслужава повече. Умен е. Може да стане лекар, съдия или учител като баща ни.“

Кейс изстена отново, когато Конър го обръщаше.

— Внимателно! — веднага извика Сара.

— Той е в безсъзнание.

— А какво искаш, да ти пее химни ли? Боли го, въпреки че не е съвсем буден.

— Можеш да се обзаложиш — каза Ют. — Защото ако беше буден, нямаше да издаде и звук.

— Откъде знаеш — попита Конър.

— Видях го в „Испанската църква“. Той е спокоен и уравновесен човек. Не мисля, че обича да изглежда слаб.

Конър продължи да го обръща, този път по-внимателно.

Куршумът образуваше бучка точно под кожата на бедрото му.

— Нали ти казах — каза Лола.

Сара не отговори. Просто взе скалпела, пое си тайно въздух и си каза наум, че ще реже просто едно парче телешко.

Беше нужен само един бърз разрез. Куршумът изскочи и се търкулна по утъпканата глина, която представляваше подът на къщата.

Конър се наведе бързо и взе оловото. Движението му беше някак тромаво. Той все още не беше свикнал с тялото си, което се променяше толкова бързо.

— Ето го — каза той и подхвърли куршума към Ют. — Можем да го стопим и да излеем друг куршум.

Ют хвана парчето олово, изръмжа нещо и го пъхна в джоба си.

— Жалко, че я няма гилзата — добави Конър.