— Добре е, че Калпепърови не се доверяват на Муди, — каза тя. — Обзалагам се, че Аб е останал, за да не го изпуска от погледа си.

Лола се изсмя, но звукът не беше приятен.

— Никой, който има мозък в главата, не би се доверил на Муди. Той би откраднал парите на баба си и би танцувал на гроба на майка си.

— Говориш така, сякаш го познаваш.

— Веднъж в Ню Мексико ме изигра и не ми плати за цяла нощ, прекарана с мен. Разбира се, тогава бях много по-млада и нямах представа колко измамни същества са мъжете.

Сара се усмихна леко. Не можеше да си представи, че някой може да измами Лола сега — независимо дали е мъж или жена.

Двете дорести мулета вече бяха на по-малко от сто метра от тях.

— Ти ще говориш — каза Лола. — Ако се наложи да се стреля, ще се прибереш в колибата и ще ги оставиш на мен.

— Няма да…

— Да бе, няма! — прекъсна я гневно Лола. — Аз и Ют знаем как стават тия работи. Няма да се застреляме един друг по погрешка.

Нямаше време за спор. Калпепърови бяха само на трийсетина метра.

От безоблачното небе над главите им отново се чу зовът на орела.

Сара завиждаше на волната птица така, както бе завиждала за малко неща в живота си.

— Аз съм Аб Калпепър — каза единият ездач. — А това е Кестър, мой роднина. Той не е много разговорлив.

Нито единият от двамата не гледаше към жените. Погледите им обикаляха къщата и постройките около нея.

— Добро утро и на двама ви — каза глухо Сара. — Аз съм мисис Кенеди.

Кестър се размърда на седлото, но продължаваше да не поглежда към жените. Бледите му сини очи не спираха да се въртят и явно не пропускаха нищо.

„Лола беше права — помисли си Сара със смесица от облекчение и гняв — Те просто искат да огледат мястото. Копелета.“

Изпъна гърба си. Въпреки че нито нейната пушка, нито тази на Лола бяха насочени право към ездачите, все пак дулата им не сочеха кой знае колко встрани от тях.

— Приятно ми е — обади се и Кестър и докосна ръба на избелялата си шапка.

— Добри маниери — промълви тихо Лола. — Не ги е използвал толкова отдавна, че чак са ръждясали.

Сара се усмихна леко.

През една дупка на зъбите си Лола метна струя кафява плюнка към краката на мулетата. Разстоянието беше почти два метра.

Кестър я погледна с възхищение.

— Можете ли да ни почерпите с глътка горещо кафе? — попита Аб.

„За да можеш да разгледаш и вътре, така ли? — помисли си Сара. — Не, Аб. Няма да ти е толкова лесно да преброиш оръжията ни.“

— Съжалявам — каза тя гласно — Нямаме кафе. Прекалено скъпо е.

— Ами чай тогава? — не се отказваше Аб. — Нещо топло.

— Тази сутрин запалихме огъня отвън — отговори тя. — Ден за пране, нали разбирате.

Изражението на Аб показваше, че не й вярва. Виждайки състоянието на дрехите им, Сара разбираше недоверието му. Панталоните му изглеждаха така, сякаш никога не са прани. Сигурно беше забравил колко работа означава един ден за пране. Или може би никога не е знаел.

— Нямаме и бисквити — продължи Сара спокойно, — нямаме боб, нямаме бекон, нямаме дори и сушено еленско месо. Не обичам да изглеждам негостоприемна, но не очаквах гости.

Аб се размърда на седлото, повдигна шапката и се взря в нея.

Тя направи огромно усилие да не отстъпи назад. В погледа му имаше нещо, което караше стомахът й да се свива.

Спомни си какво беше казала Лола за Аб и роднините му.

Продаваха деца на команчите, след като им правеха разни неща, които биха накарали и дяволът да се засрами.

— Ако мулетата ви са жадни — каза Сара дрезгаво, — можете да ги напоите в поточето.

— Не са жадни — отвърна Аб.

Дори крясъкът на орела не наруши тишината, която се възцари за известно време.

— Не сте много приятелски настроени, така ли? — обади се той най-накрая.

— Имам си приятели.

Тонът й подсказваше, че няма нужда от още — особено Калпепърови.

— Едно момиче, което живее само като теб, не може да има много приятели.

— Аз не съм сама.

Аб погледна към Лола, после отново към Сара.

— Имам предвид мъже.

— Не се интересувам от мъже, мистър Калпепър. Въобще.

— Ами, в такъв случай, мисис, предполагам, че няма да имаш нищо против да ми върнеш моя човек.

— Ако някой от твоите хора е тук, можеш да си го вземеш веднага. Но тъй като не е така, можеш да го потърсиш на друго място.

Лицето на Аб се изкриви. Воднистите му сини очи придобиха странен блясък.

— Не бързай толкова, миси. Не съм някой боклук, който ти и тази стара курва можете просто да изхвърлите.

Всичката му предишна вежливост изчезна. Гласът му отново придоби оня тон, който Сара си спомняше. Тонът, с който казваше, че всички жени са безполезни гадини.

Но очите му я шокираха още повече. Никога не беше виждала толкова омраза, събрана в едни човешки очи.

— Не ме интересува езикът ти, мистър Калпепър — каза тя равно. — Ако обичаш, напусни ранчото ми.

— Дошъл съм за онзи пор, който уби двама от хората ми — озъби се той. — Дай ми го.

— Не знам за какво говориш — отговори Сара хладно — В ранчото „Лост Ривър“ няма убийци.

Мулето на Кестър направи няколко крачки наляво.

Пушката на Лола се вдигна предупредително. Тя освободи предпазителя и изгледа Кестър, сякаш беше гърмяща змия.

— Той е тук — каза Аб. — Видяхме следите му от „Испанската църква“ и те водят тук.

— Твоите роднини имали ли са пистолети? — попита Сара.

— Разбира се, че имаха. Те са Калпепър!

— В гърдите ли са застреляни?

— Калпепърови не са страхливци. Били са с лице към него.

— В такъв случай не е имало никакво убийство. Твоите хора просто са предизвикали човек, който не е бивало да закачат. И са платили за това с живота си.

Лицето на Аб се зачерви, после изведнъж пребледня.

— Човекът, който уби роднините ми, е в тази къща — каза той студено. — Дай ми го.

— Не — отвърна тя. — Той самият е на крачка от смъртта.

— На кого му пука? Дай ми го!

— Ако той оживее, можеш да му отмъстиш, но не и тук. Дотогава този човек е мой гост.

Аб се взираше в нея, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

Въпреки че по гърба й се стичаше студена пот, Сара не мигваше. Насочи пушката си към корема му.

— Не сваляй очи от него — обади се Лола. — Независимо какво става.

— Няма. — Гласът на Сара беше изтънял. — Довиждане, мистър Калпепър. И, ако обичаш, не бързай да се връщаш. Не се отнасяме любезно с неканените гости.

От устата на Лола отново излетя струя кафява течност.

— Момичето иска да каже — отново се обади тя, — че ги застрелваме на място. Разбираш ли?

Аб разбираше. Това не му харесваше, както не му харесваше и насочената към него пушка.

От вътрешността на къщата се чу изстрел, последван от още два.

Сара трепна, но не свали погледа си — и пушката си — от Аб.

Лола дори не трепна.

Не се чу нищо повече.

— Вече започнахме да стреляме — каза Лола. — А вие, момчета, по-добре тръгвайте, ако не искате да получите малко олово.

Никой от двамата не посегна към пистолета си. Погледите им бяха в пушките, насочени към тях, заредени и готови за стрелба. Това, че ги държаха жени, не беше никакво успокоение.

Не беше необходима много сила, за да дръпнеш един спусък.

— Парнел! — извика Аб. Не получи отговор.

— Още някой от роднините ти? — попита любезно Лола. — Вие, момчета, наистина сте много невнимателни.

Аб не сваляше погледа си от Сара. Запомняше лицето й, тялото й, ръцете й, които държаха пушката.

— И твоят ред ще дойде — каза той. — И ще си го получиш лично от мен. Както и онова хлапе, което се е скрило в дърветата при потока. Дръж го под око, иначе няма да има с какво да се похвали пред момичетата.

Аб дръпна юздите Мулето му се обърна и тръгна. Мулето на Кестър го последва.

Никой от ездачите не се обърна.

Глава 6

— Продължавай да ги наблюдаваш — каза глухо Сара.

Лола се изплю още веднъж.

— Не съм вчерашна.

Без да отговори, Сара захвърли пушката си и се втурна към къщата. Хвърли един бърз поглед към ранения ястреб в ъгъла. Птицата явно беше изплашена от шума, но иначе й нямаше нищо.

Но същото не можеше да се каже за мъжа.

Кейс лежеше на пода в другия край на стаята. Главата му беше клюмнала. Стискаше револвера с двете си ръце Дулото му беше пъхнато в една цепнатина между дъските.

Във въздуха още се носеше миризмата на барут.

— Кейс?

Единственият отговор беше нечленоразделен звук. Не се обърна към нея.

Тя изтича през стаята и коленичи до него Ръцете й обхождаха гърба и краката му, проверявайки раните.

Нежното й докосване го опари като огън. От гърло то му излезе една сподавена ругатня. Той надигна глава и впери блестящите си сиво-зелени очи в нея.

— Добре ли си? — прошепна Сара.

— Не.

Тя възкликна уплашено и погали гърба му, сякаш беше изплашен ястреб.

— Къде те боли? — попита бързо тя. — На гърба ти няма нищо. Обърни се, за да те погледна и отпред.

Мисълта за нежните, бързи пръсти на Сара, които обхождат тялото му, отново предизвика чувствена реакция у него.

— Не ме изкушавай! — бяха единствените му думи.

— Какво?

Той каза нещо грубо през зъби. Докосването й беше превърнало страха, който изпита за нея, когато Калпепърови се приближиха, в страстно желание.

— Нищо не се е случило, като изключим това, че не улучих онзи кучи син.

— Кой?

— Парнел, ако се съди по това което извика Аб. Проклятие!

— Къде беше той?

— Виждаш ли онази камара камъни?

Сара се наведе и надникна през широката цепнатина. Единствената камара камъни, която виждаше, беше на повече от сто метра от колибата. Тя погледна към револвера на Кейс.

— Боже Господи! — възкликна тя. — Разбира се, че не си го улучил. Това е само един револвер.

— И той е точно това, от което имах нужда.

Тя понечи да спори, но изражението в очите му я накара да промени намерението си. Вместо това каза:

— Да ти помогна да се върнеш в леглото.

— Ти се върни да наблюдаваш онези Калпепърови. Аз съм си добре и тук.

— Лола ги наблюдава, Ют ги следи, а Конър се спотайва в сенките, за да ни уведоми, ако се появи още някой.

Кейс отново погледна през цепнатината. Отвън нямаше никакво движение. Дори птица не прехвръкваше.

— Предполагам, че сте правили това и друг път — обади се най-накрая той.

— Ют смята, че е по-добре да обмисляш предварително нещата, отколкото да умреш, съжалявайки, че не си го направил.

Кейс кимна.

— Сякаш това са думи на Хънтър.

— Хънтър?

— Брат ми. Той беше полковник, когато Югът беше пълен с униформи и глупаци, готови да ги облекат. Не че брат ми беше глупак. Аз бях единственият глупак в семейството.

— Съмнявам се.

— Аз не.

Глухият му глас предизвика неочаквана болка в гърдите на Сара. Без да се усеща, тя погали нежно гърба му.

— Ще ти помогна да се върнеш в леглото — каза тя след известно време.

— Мога да се върна и сам.

— Но ти си ранен!

Кейс почувства топлата й ръка на гърба си и едва се въздържа да не й закрещи. Или да я сграбчи.

— Кейс?

— Ако не престанеш да се отнасяш с мен като с някое разглезено коте — каза той равно, — ще те сграбча и ще ти покажа колко здрав се чувствам в момента.

— Разглезено коте? — Тя се засмя. — Приличаш повече на пума, отколкото на домашна котка.

Той се повлече на здравата си лява страна към леглото. Но острата болка, която изпита, го накара да спре веднага.

„Е, това би трябвало да ме излекува“ — помисли си той.

Със сурова решителност, изписана на лицето, и без да обръща внимание на възраженията на Сара, той запълзя по пода.

— Ето — каза той, когато се добра до леглото. — Доволна ли си?

Тя погледна пепелявата му кожа, потта на челото му и очите, в които личеше колко много го боли.

— Можеш да учиш на инат мулетата на Калпепърови — каза тя гневно.

— Без съмнение.

— Нима ти доставя удоволствие да ми създаваш допълнителна работа?

Той премига.

— Моля?

— Погледни се само колко си се изцапал! Ще трябва да те къпя.

Кейс щеше да спори, но беше много изтощен. Изненада се от собствената си слабост.

— Много съм… изморен.

— Аз не съм. Ще те изкъпя, преди да си се усетил.

Той се опита да й се противопостави, но се чувстваше толкова замаян. Думите, които успя да промълви, бяха само безсмислен шепот.

Сара видя как клепачите му затрептяха и най-накрая се затвориха. Тя въздъхна с облекчение. Дори и толкова изтощен от болката, тя се съмняваше, че би могла да се пребори с него и да направи това, което той не искаше.

— Голям инат си — промълви тя.