Той все пак я държеше под око, докато не се увери напълно, че е добре.

След като запечатаха заклинанието, тя взе две непрозрачни и черни тумбести бутилки от шкафа под работния си плот.

— Направихме достатъчно за две, тъй като сметнах, че е по-разумно да имаме резерва. Ако нещо се случи с първата бутилка — преди или по време на битката — ще имаме друга.

— Разумна, както винаги, и практична. — Когато тя понечи да извади фуния, той поклати глава. — Не мисля, че това е нещо, което се прави така. Разбирам практичната ти мисъл, както винаги, но смятам, че този път трябва да продължим със силата.

— Може би си прав. Една за теб тогава и една за мен. Трябва да се направи бързо, после да се затвори здраво и отново да се запечата със заклинание. — Тя докосна едната бутилка. — Твоята. — После другата. — Моята. — И заедно отдиха до котлето. — От котлето — в бутилката, без остатък във въздуха, без капчица на пода.

Стисна ръката му със своята, а другата протегна напред, както и той. Две тънки струйки от мазна чернилка се издигнаха от котлето, извиха се като дъга към бутилките, плъзнаха се леко вътре. Когато струйките прекъснаха, двамата прехвърлиха запушалките и ги притиснаха здраво.

— Далеч от светлината, здраво запечатана, отвори се само за правилния момент!

Облекчена, Брана запрати бял огън в котлето, за да изпепели всяка останала следа от отровата.

— По-добре да сме сигурни — каза тя, после взе бутилките, за да ги прибере дълбоко в шкафа, където съхраняваше стъклениците със съставките и отровата, която вече бяха приготвили за Кеван. — Макар че ще унищожа и самото котле. Не бива да бъде използвано никога повече. Жалко, понеже ми служеше добре. — После направи заклинание и на вратата на шкафа. — Може да бъде отворена само от някой от кръга ни.

Отиде до друг шкаф, извади бледозелена бутилка в поставка от филигранно сребро, после избра две чаши.

— А това какво е?

— Вино, което сама приготвих и прибрах за специален случай, без да знам какъв ще е той. Струва ми се, че точно това е случаят. Направихме каквото трябваше, а за да съм искрена, Фин, трябва да призная, че не бях сигурна дали ще можем. Всеки път, когато си мислех, че съм сигурна, се проваляхме. Но днес?

Тя сипа от бледозлатистото вино в двете чаши и му подаде едната.

— Днес не се провалихме. Затова...

Разбрал чувствата й, той чукна чаша в нейната.

— Да пием за днешния ден. — Той отпи глътка, наклони глава настрани. — Виж ти, ето че имаш и друг талант. Виното е разкошно. Едновременно леко и дръзко. Има вкус на звезди.

— Би могло да се каже, че съм добавила няколко. Хубаво е — съгласи се тя. — Заслужаваме нещо хубаво днес. Доколкото си спомням, заслужаваш курабийка.

— Предложи ми половин дузина — напомни й той, — но сега смятам, че и двамата заслужаваме нещо повече от курабийки. — Прегърна я през кръста. — Дръж здраво виното си — предупреди я той и полетяха.

Тя усети как главата й се замайва от изненадата и скоростта. Изпита жажда, когато устата му се впи в нейната, докато се носеха в пространството. Разсмя се безсилно, когато се озова просната под него върху огромно легло с балдахин от прозрачни бели завеси.

— Значи, това заслужаваме?

— И още как.

— Останах без вино.

— Нищо подобно. — Той махна с ръка и тя забеляза маса, върху която стояха чашите им. И тогава осъзна, че и леглото, и масата се носеха над синьото море.

— Сега кой е практичен? Но къде сме? О, колко е топло. Прекрасно е.

— В Южните морета, далеч от всичко, и сме скрити от погледи, така че дори и рибите не ни виждат.

— В Южните морета, на плаващо легло. В теб се крие някаква лудост.

— Когато става дума за теб. Час или два с теб, Брана, в нашия малък личен рай. Където е топло и безопасно, и си гола. — И наистина се оказа гола само с едно щракване на пръсти. Преди да може да се засмее отново, той плъзна длани нагоре и покри гърдите й. — Боговете само знаят колко обичам да си гола и под мен. Направихме каквото трябваше — напомни й той. — Сега е ред на онова, което искаме.

Устните му се спуснаха върху нейните, горещи и покоряващи, за да пробудят в нея пареща като пламък нужда. Тя отвърна, но не с покорство, а със също толкова горещ и буен огън.

Магията, слята в едно, още пулсираше в телата им, ярка и могъща, и сега всеки се откри за нея и един за друг.

Горещото препускане на устните му по тялото й разбуди буря от страст. Нетърпеливо бродещите й ръце превърнаха тази буря във вихър. Двамата се претърколиха в леглото, което се полюшваше над ширналото се, разлюляно море, докато вътре в тях се надигаха вълна след вълна на страстно желание, разбиваха се и отново се надигаха в безбрежен ритъм.

Ако това бе неговата лудост, тя я приемаше с желание и искаше да го залее със своята нужда. Любов отвъд разума превзе съзнанието й. Тук, в това кътче на усамотение, което той бе сътворил за тях, тя можеше да й се отдаде. Тук, където съществуваше само най-истинската магия, тя можеше да му я върне в замяна.

Тялото й се разтърси, сърцето й потръпна. Толкова много чувства и желания. Когато от устните й се откъсна вик на удоволствие, отекна над синьото безбрежие чак до вечността.

Да я има само за себе си, изцяло, където никой не можеше да ги докосне. Да й даде фантазията, която тя толкова рядко си позволяваше сама, и да усети как тя се пресяга да я вземе, да приеме всичко, което той изпитваше към нея и винаги щеше да изпитва. Дори и само това го изпълваше с много повече щастие, отколкото всякаква могъща сила, магия или тайни на Вселената.

Не бяха нужни думи. Всичко, което тя чувстваше, грееше в очите й и всички негови чувства бяха отразени в очите й.

Когато я изпълни, бе залят от истински порой от удоволствие, любов и страст. Когато тя го притисна здраво, дълбоко вътре в себе си, двамата станаха едно.

Препускаха заедно вихрено и мощно, в свят само за двамата, понесени на вълните на дълбокото синьо море. Тя лежеше, сгушена в него, унесена от тихото плискане на водата край леглото, от топлината на слънцето и мириса на море. И от усещането за тялото му до нейното, горещо, потна кожа до потна кожа.

— Защо точно това място — попита тя — от всички по света?

— Защото е отвъд всичко, което имаме и познаваме заедно. Ние носим зеленината и влагата в сърцата си, не бихме се отрекли от тях. Но това? Топлината и синевата? Малко късче фантазия за жена, която рядко си позволява подобни мечти. А и боговете са ни свидетели, Брана, че зимата беше студена и жестока.

— Да. Но в края й ще дойде не само пролетта. Ще изпълним дълга си, ще се насладим на светлината и свободата, които идват след това. Когато всичко свърши...

Той вдигна глава и се взря в очите й.

— Поискай всичко.

— Доведи ме отново тук заради двама ни, когато сме приключили с дълга. И преди да поемеш, накъдето си решил. Върни ме тук.

— Ще го направя. Сега сигурно искаш да си идеш у дома.

— Не. Нека останем още малко. — Тя се размърда, седна и се пресегна за чашите. — Да си допием виното, да се насладим на слънцето и на водата. Да се порадваме на фантазията още миг поне. Защото, когато се върнем, няма да имаме тази възможност.

Облегна глава на рамото му, отпи от виното със звезди и се загледа в морето, което се простираше до хоризонта.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато и шестимата успяха да се съберат, Брана реши да приготви тържествена вечеря от агнешки котлети с гарнитура от печена тиква и грах, задушен в масло и поръсен с мента.

— Не очаквах толкова изискано ястие — подхвърли Конър, заел се със задачата да нареже на порции котлетите. — Не че се оплаквам.

— За първи път се събираме заедно и шестимата от близо седмица насам — изтъкна Брана. — Всички сме разговаряли от време на време и всички знаят какво е направено и докъде сме стигнали. Отварата отлежава и изглежда много добре. Проверих я този следобед. — Тя си отсипа от тиквеното пюре и подаде купата на съседа си по маса. — Двамата с Конър направихме и още една бутилка с отрова за Кеван, така че, както с отровата за демона, ще имаме резервна, в случай че нещо се обърка.

— Няма да мисля за никакво объркване. — Мийра подаде чинията с грах на Бойл. — Вече близо година това проклето копеле ни тормози — и преди това тримата, но през изминалата година ни напада и предизвиква почти непрекъснато. Третият път е на късмет, нали така? Вярвам в това и си го повтарям всеки път, когато изляза на обиколка с клиенти и го зърна.

— Днес ли? — попита Брана.

— И днес, и всеки друг ден напоследък, промъква се в гората, върви редом с нас известно време. Струва ми се, че се приближава повече до маршрута ни. Достатъчно близо, че днес на два пъти Ройбиър се спусна да го нападне. Вълка. Или каквото е там, по дяволите.

— Прави го, за да ни тревожи — изтъкна Бойл. — Най-добре е да не го показваме.

— Вярно е. — След като наряза котлетите, Конър взе два за себе си. — Става по-силен или смел, или и двете. И аз го видях да се промъква крадешком, когато бях на разходка със соколи. Но днес нашият Браян спомена, че е забелязал вълк да пресича пътеката.

— Както го бе видяла и госпожа Бейкър — добави Брана.

— Да. В случая с Браян, който смята и случаен порив на вятъра за предвестник на апокалипсиса, беше лесно да го убедя, че е зърнал някое бездомно куче. Но е притеснително, че се показва и пред други хора.

— Дали би ги наранил? — зачуди се Айона. — Не можем да допуснем да нарани невинни.

— Би го направил. — Фин говореше спокойно. — По-вероятно е да си пази силите за нас, но би искал и може да нарани и други хора. Някой със сила би могъл да го изкуши, би го използвал за храна.

— Или някоя жена. — Бойл изчака за миг, но когато никой не проговори, само кимна. — Всички знаем, че има такива физически нужди. Затова питам дали би взел някоя жена, и ако смятаме, че може да се случи, как да го предотвратим?

— Можем да разширим периметъра на защитата си още повече — предложи Брана. — Ако реши да задоволи похотта си, ще потърси млада и привлекателна жена. Уязвима. Можем да помислим по въпроса.

— Аз не бих подходил по този начин. — Фин сряза месото от костта с голяма прецизност. — Той може да сменя епохите, в които се намира, може да иде където и когато си пожелае. Защо да привлича още повече внимание към сегашното си местоположение и онова, което смята да направи тук? На негово място аз бих се върнал в миналото, стотина години или повече, когато мога да взема каквото си поискам и да направя каквото пожелая, без да вдигам паника тук.

— Значи, не можем да направим нищо, не можем да помогнем на никого, ако е решил да нарани човек — каза Айона.

— Ще го унищожим — напомни й Брана. — И това е всичко, което можем да направим.

— Но остава още близо месец до годишнината от смъртта на Сърха.

— Той е имал на разположение осемстотин години да върши злините си. — Бойл сложи ръка върху тази на Айона. — Можем да се справим само с настоящето.

— Знам го. Знам, но все пак трябва да можем да направим нещо. Толкова много сила има събрана тук, но сме безпомощни да предпазим от беда останалите.

— Гледам през кристала всяка сутрин — сподели Брана. — И всяка нощ. Понякога и по-често. Виждала съм го да работи, както и някои от заклинанията, които прави. Използва кръв, винаги, но още не съм го видяла да доведе смъртен или вещица в пещерата си. Още не съм видяла или чула нещо, което може да ни е от полза.

— Само това можем да направим. — Конър огледа всички край масата. — Докато не сложим край. Има още месец и това ни се струва дълго време, но всъщност имаме да направим още много неща, преди да ни е свършило времето. Нужни са ни отвара и заклинание за котлето, в което ще унищожим камъка. Със светлина, както предсказа Брана.

— Имам подходящото заклинание подръка — увери го Брана. — И двамата с Айона сте ми нужни, за да го направим. Това е задача за тримата — обясни тя на останалите.

— Значи, ще се съберем — съгласи се Конър. — Но още не знаем името, а без него не можем да сложим край, независимо от отровата и светлината.

— Да подмамим вълка — замисли се Брана. — Да остане наблизо достатъчно дълго, за да мога аз или пък Фин да поровим в съзнанието му и да го открием.

— Не можем да сме сигурни, че в тази форма името изобщо е в съзнанието му — изтъкна Фин. — Кеван спи, по някое време все трябва да заспи.

— Мислиш да влезеш в сънищата му? — Конър поклати глава. — Това е прекалено голям риск, Фин. За теб повече, отколкото за всеки друг.

— Ако Брана наблюдава през кристала и знаем кога е заспал, бих могъл да вляза в съня му, докато останалите стоите нащрек, готови да ме изтеглите обратно.

— Няма да участвам в подобно нещо. Не, няма — повтори тя, когато Фин се обърна към нея. — Не можем и не искам да рискуваме живота ти и всичко останало заради това последно парченце от мозайката, което бездруго ще намерим през следващите седмици. Ти едва успя да се измъкнеш последния път.