Тя много внимателно разкопча брошката на Дайхи, която сама бе направила за него с образите на коня, кучето и сокола, за да му напомня за трите им деца.

— Това е твое, защото ти си негов. Прости ми.

— Тя има твоето лице и чувам гласа й във всяка твоя дума. — Той сведе поглед към брошката. — Но аз още нося и кръвта на Кеван.

Сърха тръсна глава и затвори пръстите на Фин около медната брошка.

— Светлината покрива мрака. Кълна ти се във всичко свято, ако можех да разваля проклятието, което хвърлих върху теб, бих го направила. Но не е по силите ми.

Тя стана, без да изпуска ръката му от своята, и двамата останаха редом над тялото на Дайхи.

— Кръв и смърт има тук, кръв и смърт следват. Не мога да го променя. А вярвам в теб, така както дадох силата си на децата си, на тримата, които са дошли от тях, и на двамата, които са до тях, вярвам в теб, Финбар от Дайхи, който носиш едновременно и светлината, и мрака. Времето на Кеван трябва да свърши, онова, което живее в него, трябва да умре.

— Знаеш ли името му?

— Това също не е по силите ми да узная. Сложете край, но не за да отмъстите, защото това само ще доведе до нови кръвопролития и смърт, както сама се убедих, за жалост. Сложете край заради светлината, заради любовта и всички, които ще дойдат след вас.

Тя го целуна по бузата, отстъпи крачка назад.

— Помни, любовта има сила, по-голяма от всички магии. Върни се при нея.

Той се събуди трудно, дезориентиран и с Брана, която отчаяно повтаряше името му.

Беше се привела над него в сумрака на утрото и притискаше с длани ранената му ръка. Тя плачеше, докато говореше, докато вливаше топлина в раната. Донякъде унесен все още, той я зяпна, озадачен.

Брана никога не плачеше.

— Върни се, върни се. Не мога да излекувам тази рана. Не мога да спра кръвта. Върни се.

— Тук съм.

Тя издиша, хлипайки, и вдигна поглед от раната към лицето му, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Остани при мен. Не можех да те стигна. Не мога да спра кървенето. Не мога... О, слава на бога, слава на всички богове. Вече зараства. Само остани, остани. Погледни ме. Фин, погледни ме. Погледни вътре в мен.

— Не можах да го изцеля. Той умря в ръцете ми. Кръвта е негова. Неговата кръв е по ръцете ми и вътре в мен.

— Тихо, замълчи. Остави ме да работя. Раните са дълбоки и лоши. Изгубил си много кръв.

— Ти плачеш.

— Не плача. — Но сълзите й капеха върху раната и я изцеляваха по-бързо, отколкото ръцете й. — Тихо, просто замълчи и ме остави да довърша. Сега се затваря добре. Ще ти е нужен тоник, но раната заздравява.

— Не ми трябва нищо. — Чувстваше се по-уверен, по-силен и като цяло, по-бодър. — Вече съм добре. Ти си тази, която трепери. — Той се надигна и седна, погали с пръсти мокрите й бузи. — Може би на теб ти трябва тоник.

— Сега има ли болка? Изпробвай ръката си. Раздвижи я, свий я, за да сме сигурни, че всичко е наред.

Той направи както тя поиска.

— Всичко е наред и не, няма повече болка. — Но когато погледна надолу, видя напоените с кръв чаршафи. — От мен ли е?

Макар все още да трепереше леко, тя стана и само с мисъл смени чаршафите. Но отиде до банята, за да си измие ръцете, защото имаше нужда от време и малко пространство, за да се успокои.

Върна се и се наметна с халат.

— Ето. — Фин й подаде едната от двете чаши уиски. — Мисля, че ти имаш по-голяма нужда от него, отколкото аз.

Тя само поклати глава и приседна внимателно на ръба на леглото.

— Какво стана?

— Първо ти разкажи какво видя.

Брана за миг затвори очи.

— Добре. Ти започна да се мяташ насън. Жестоко. Опитах се да те събудя, но не можах. Пробвах да вляза в съня, да те изтегля, но не можах. Беше като стена, която не можех да изкатеря, независимо колко се опитвам. После на ръката ти се появиха прорезните рани, кръвта бликна оттам.

Спря за миг, притисна лице с длани, отново се постара да се овладее.

— Знаех, че си някъде, докъдето не мога да стигна. Опитах се да те изтегля обратно. Исках да изцеля раните, но нищо не можеше да спре кръвта. Мислех, че ще умреш в съня си, впримчен в сън, в който той те е подмамил, изолирал те е от мен. Че ще умреш, защото не мога да стигна до теб. Беше те отнел от мен, след като едва сега те намерих отново. Щеше да умреш, защото не съм достатъчно силна, за да те изцеля.

— Но ти направи точно това и аз не умрях, нали? — Той се премести зад нея, целуна я по рамото. — Плачеше за мен.

— Сълзи на страх и безсилие.

Но когато той отново целуна рамото й, тя се извъртя, обви ръце около него, залюля го в прегръдките си.

— Къде беше? Къде те отведе той?

— Не ме отведе той, в това съм убеден. Върнах се в миналото до нощта, в която Кеван е убил Дайхи. Видях Сърха. Говорих с нея.

Брана се дръпна рязко.

— Говорил си с нея?

— Както сега с теб. Много приличаш на нея. — Отметна косата й назад. — Толкова много си приличате и макар очите й да са тъмни, имаш същия поглед като нея. Заради силата в него. И магията.

— Какво ти каза?

— Ще ти кажа, но мисля, че е най-добре да го кажа пред всички. А и истината е, че ми е нужно малко време, за да си изясня сам някои неща.

— Тогава ще ги повикам.

Тя се облече и повече не попита нищо. Всъщност на нея също й трябваше време да се успокои, да надене отново защитната си броня. От деня, в който бе видяла белега му, не бе изпитвала такъв страх и мъка, както тази сутрин. Питаше се дали силните й чувства не са блокирали целебните й сили, способността й да го измъкне от съня. И не знаеше какъв е отговорът.

Когато слезе долу, забеляза, че той вече е сложил чайника и е приготвил кафе.

— Сигурно ще искаш да приготвиш закуска за всички — подхвана той. — Но можем и сами да се оправим.

— Така ще съм заета с нещо. Ако искаш да се включиш, обели и нарежи малко картофи. Това поне го можеш.

Двамата се заеха със задачите си мълчаливо, а скоро и останалите започнаха да пристигат.

— Изглежда, ще хапнем солидна закуска — отбеляза Конър. — Но часът е адски ранен. Май си имал приключение? — обърна се той към Фин.

— Може да се каже.

— Но си добре. — Айона го докосна по ръката, сякаш искаше сама да се убеди.

— Добре съм, а също съм и хитър, затова предавам задълженията си в кухнята на Бойл, който е много по-сръчен от мен.

— Всеки е по-сръчен от теб. — Бойл запретна ръкави и се зае да помага на Брана.

В напрегната тишина всички помогнаха за подреждането на масата, сервирането на чая, кафето, хляба.

И когато седнаха, очите им се впериха във Фин.

— Историята е странна, макар отчасти да я знаем от книгите. Озовах се на гърба на Бару, препускащ в яростен галоп по черен път, който още беше заледен от зимата.

Той продължи да разказва подробно, като се стараеше да не пропусне нищо.

— Чакай малко. — Бойл вдигна ръка. — Откъде си толкова сигурен, че не Кеван те е подмамил в съня? Вълкът те е нападнал, хвърлил се е към гърлото ти, а нашата Брана не е можела да стигне до теб, за да ти помогне или да те върне обратно. Звучи ми като дело на Кеван.

— Появата ми го изненада, мога да се закълна в това. Вълкът ме нападна само защото бях там и можеше да попреча на убийството. Ако Кеван е искал да ме убие, защо да не ме изчака в засада и тогава да ми се нахвърли? Не, целта му беше Дайхи, а моята намеса бе неочаквана за него. Не можах да го спася, а като премислям всичко, ми става ясно, че изобщо не е имало шанс да го спася.

— Той е бил жертвата — тихо каза Айона. — Неговата смърт, както и на Сърха са дали живот на тримата.

— Очите му бяха като твоите — блеснали и сини. Виждах, когато можех да зърна през мъглата, колко смел и силен воин е. Но независимо от силата му, независимо от помощта ми, нищо не можеше да промени стореното. Кеван имаше огромна сила, много повече, отколкото сега. Сърха е отнела от силата му, макар после да се е изцелил. Мисля, че част от жаждата, която го движи сега, е стремежът му да си я върне цялата. А за да я получи, трябва да я вземе от тримата.

— Това никога няма да стане — отсече Брана. — Разкажи им и останалото. Знам само част от него.

— Дайхи падна. Мислех, че мога да излекувам раната му, но беше прекалено късно. Той пое последния си дъх, докато държах ръцете си върху него. А после се появи тя. Сърха.

— Сърха? — Мийра остави чашата с кафе, която тъкмо бе взела. — Била е там с теб?

— Говорихме. Стори ми, че мина доста време там, на окървавения път, но сега мисля, че не е било дълго.

Той описа всичко, дума по дума, мъката й, разкаянието, силата й. А после и думите, които бяха променили всичко в него.

— Дайхи? Ти си негов потомък, кръвта ти е смесена с неговата и тази на Кеван? — Разтърсена, Брана бавно се изправи на крака. — Как не съм разбрала? Как може никой от нас да не го е разбрал? Ти носиш него в себе си и затова винаги побеждаваш Кеван и отбиваш атаките му всеки път. Но аз не го видях. Или не исках. Защото виждах само клеймото.

— Как би могла да видиш нещо, което сам не виждам в себе си? Видях белега и му отдадох значението, което и ти. Мисля дори, че за мен беше по-тежко. Тя е знаела, както сама каза, но не е имала доверие, не е вярвала. Затова мисля, че тя ме отведе там, за да види какво ще направя. Това е било последното изпитание, за да докажа кое гори по-силно в мен.

Той бръкна в джоба си.

— И накрая ми даде това. — Отвори длан и показа брошката. — Даде ми онова, което е направила за него.

— Амулетът на Дайхи. Мнозина са го търсили. — Брана отново седна, загледа се внимателно в медната брошка. — Мислехме, че е изчезнал.

— Тримата водачи ведно. — Конър протегна ръка и Фин му подаде амулета. — Защото ти си единственият между нас, който може да говори и с тримата. Винаги е бил твой. Чакал те е, трябвало е тя да ти го даде.

— Тя ми каза, че всяка нощ вижда как Дайхи умира. Нейното наказание за проклятието. Мисля, че наистина е жестоко от страна на боговете да накажат така една тъгуваща жена. Кръв и смърт, каза тя, както и ти, Брана. Кръв и смърт следват, затова ни дава — на всички нас тук и на децата си — своята вяра. Ние трябва да го унищожим, но не за отмъщение, а трябва да призная, че отмъщението беше голяма част от мотивацията ми до тази нощ. Трябва да сложим край заради светлината, любовта и всички, които ще дойдат след нас. Каза също, че любовта има сила, по-голяма от всички магии, а после ме прати обратно. Каза: „Върни се при нея“ и аз се събудих, за да те видя как плачеш за мен.

Без да каже нищо, Брана протегна ръка към Конър, после се зае да разглежда амулета.

— Направила е това от любов, както и онези, които тримата носят. Има силна магия в него. И както правим и ние, след като веднъж си го получил, не бива да го сваляш никога.

— Можем да му направим верижка — предложи Айона — като нашите.

— Да, добре. Отлична идея. Това изяснява защо винаги ми е необходимо толкова много от кръвта ти, за да направя някоя отрова. В нея няма достатъчно от Кеван.

Фин се разсмя задавено и реши да хапне яйцата, които бяха изстинали в чинията му.

— Практична, както винаги.

— Ти си един от нас — осъзна Айона. — Искам да кажа, че си ни братовчед. Много, много далечен, но все пак роднина.

— Добре дошъл в семейството. — Конър вдигна чашата си с чай за наздравица. — И нека бъдещите летописи отбележат, че братовчедите О’Дуайър и техните приятели и любими са пратили Кеван обратно в ада.

Както и Фин, и Бойл стисна ръката на Айона.

— Предлагам всички да вдигнем тост довечера в бара, а новият ни братовчед ще почерпи първи.

— Съгласен съм, но втората бира е от теб. — Фин вдигна чашата си и изпи кафето, което бе изстинало като яйцата.

А дълбоко в себе си продължаваше да усеща топлина.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Фин носеше брошката на верижка, усещаше тежестта й върху гърдите си. Но когато се погледнеше в огледалото, виждаше същия човек. Беше пак този, който винаги е бил.

И макар амулетът да бе близо до сърцето му, белегът оставаше върху рамото му. Това, че в кръвта му има и светлина, и мрак, не променяше стореното, не променяше него.

Нямаше да промени и онова, което предстоеше само след няколко седмици.

Той се грижеше за бизнеса си, работеше в конюшнята, в школата, прекарваше време в своето ателие, за да усъвършенства заклинания, които биха могли да са от полза за кръга му.

Разхождаше се или яздеше с Брана и с кучетата с надеждата да подмамят Кеван и да открият начин да изровят това последно парченце от мозайката.

Но името на демона продължаваше да му убягва, докато февруари плавно премина в март.

— Връщането в пещерата може би е единственото, което не сме опитали. — Фин подхвърли идеята небрежно, докато двамата с Конър наблюдаваха полета на два млади сокола над полето.