— Има още време.

— Времето си минава, а той чака, както изчакваме и ние.

— Омръзнало ти е да чакаш, това е ясно. Но връщането там не е отговор на проблема, а и не можеш да си сигурен, че ще научиш името, ако се върнеш.

Конър извади от джоба си белия камък, който Иймън от първите трима му бе дал.

— Всички чакаме, Фин. Тримата и тримата, и трима още, защото вече не мога да видя Иймън в сънищата си. Не го намирам, но все пак знам, че е там. И той чака като нас.

Фин се възхищаваше на самообладанието на Конър. И го проклинаше.

— Без името какво да чакаме?

— Каквото е писано да стане, а това винаги е било по-лесно за мен, отколкото за теб. Кажи ми нещо. Когато свършим, когато всичко приключи, а аз вярвам, че ще победим, какво ще правиш?

— Има много места по света, където не съм бил.

Гняв проблесна в очите на Конър, а той рядко се гневеше.

— Мястото ти е тук, при Брана, при нас.

— Домът ми е тук, не мога да го отрека. Но двамата с Брана не можем да имаме живота, за който си мечтахме, затова вземаме това, което можем, докато можем. Няма да имаме онова, което ти ще имаш с Мийра или Бойл с Айона. Не е писано.

— О, глупости. Тя мисли прекалено много, а ти обвиняваш себе си за неща, които не си направил. Миналото може да е написано, но не и бъдещето, а двама толкова умни хора би трябвало да измислят как да създадат общо бъдеще за себе си.

— Това, че кръвта на Дайхи тече във вените ми, не променя факта, че имам и от кръвта на Кеван или че нося белега му. Ако спечелим и го унищожим, както и демона, леговището му, каква е гаранцията, че няма да бъда привлечен от мрака, както е бил той, може би след година или десет? Знам колко силно и сладостно е това притегляне, а Брана знае, че то е вътре в мен. Никога не бихме могли да имаме деца, които да носят същото бреме.

— Ако не може, не бива. — Конър махна с ръка и отхвърли всички аргументи. — Все същите глупости. И двамата сте се вторачили в проблемите.

— Клетвата на умиращата вещица е нещо, за което тя сега съжалява, но силата й остава. Може би в някое от местата, които не съм обиколил, ще намеря начина да разваля проклятието. Няма да спра да го търся.

— Значи, когато всичко тук свърши, ще търсим заедно с теб. Помисли само колко свободно време ще имаме, след като се отървем от Кеван.

Фин се усмихна, но си помисли, че те трябваше да живеят своя живот.

— Нека се съсредоточим върху унищожаването му. Кажи ми каква къща мислиш да построиш за себе си и за своята съпруга. Нещо такова...

Фин завъртя пръст във въздуха и му показа бляскав вълшебен замък над сребърно езеро.

Конър се засмя и също завъртя пръст.

— Като начало по-скоро такова. — И превърна двореца в къщурка със сламен покрив сред зелено поле.

— На теб повече ти подхожда. А какво мисли Мийра по въпроса?

— Че не иска да мисли за това, докато Айона и Бойл не се оженят и не завършат тяхната къща. Тогава, понеже и бездруго трябва да напусне апартамента си в началото на месеца, мислехме, че след като Бойл и Айона се настанят в новата си къща, може да оставим Брана на спокойствие и да се преместим в апартамента над твоя гараж.

— Бихте могли. Колкото дълго пожелаете, но си мисля, че теб ще те засърбят пръстите да построиш нещо свое.

— Е, може и да съм нахвърлил някои идеи. Мисля...

Той замлъкна, когато чу сигнала за съобщение на телефона си.

— Брана е. Не, нищо не е станало — понеже Фин скочи на крака. — Просто иска да се върнем, пише, че има нещо, което иска да обсъди с нас и с Айона. Хм. — Конър върна отговор на съобщението. — Явно ще бъдем само вещери, което ме озадачава.

— Нещо се върти напоследък в главата й — допълни Фин. — Може най-после да го е измислила.

Двамата с Конър повикаха соколите си.

Брана продължаваше да работи, докато чакаше. Наистина бе измислила всичко и сметна, че е време да сподели с другите, за да види дали са съгласни и дали изобщо им допада идеята.

Беше проучила начините как може да се направи и бе огледала под лупа нужния ритуал, защото наистина щеше да поиска много от останалите.

Дали това бе верният отговор, питаше се тя. Още една стъпка по пътя към крайната цел?

Не беше импулсивно решение, повтаряше си тя, докато пълнеше и последните бутилчици с ароматно масло за магазина. Беше мислила много върху идеята, огледала я бе от всички страни и много задълбочено, така че нямаше как да се нарече импулсивна.

Не, беше решение, избор, който трябваше да бъде подкрепен изцяло от всички.

Изми си ръцете, избърса плота, после отиде и надникна в кристала.

Пещерата беше празна и се виждаше само червеното зарево на огъня и тъмният пушек, който се надигаше от котлето. Значи, Кеван се скиташе на воля. И ако сега гледаше към тях, нямаше да види нищо, което би могъл да използва срещу тях. Беше се погрижила за това.

Стана да посрещне Айона и се зае с обичайното си занимание. Сложи чайника на котлона.

— Каза да не се тревожим, но...

— Няма причина — увери я Брана. — Просто трябва да обсъдя нещо с теб, Конър и Фин.

— Но не и с Бойл или Мийра.

— Още не. Не е нещо, което бихме направили без тях, давам ти думата си, но трябва първо да го обсъдим помежду си. Е, избра ли си вече какви цветя искаш за сватбата?

— Да. — Айона окачи палтото и шала си и се опита да смени темата, както искаше Брана. — Беше права за дизайнерката, прекрасна жена. С нея избрахме всичко необходимо и съм почти готова — все това си повтарям — с избора на меню за сватбеното тържество. Много се радвам, че оставих музиката на теб и Мийра, иначе щях съвсем да полудея.

— С радост ти помагаме, а и Мийра си води бележки за това какво правиш ти и как би искала тя да го промени. Макар да твърди, че изобщо не мисли още за сватбата.

Брана запари чая.

— Ето ги и Фин и Конър. Ще използваме ниската масичка, за да сме близо един до друг.

— Нещо важно е, нали?

— Всеки сам ще реши. Би ли сложила чашите?

Брана донесе чайника, захарта, сметаната и курабийките, които брат й със сигурност очакваше да получи.

Още с влизането си Конър повдигна вежди.

— Чаено парти?

— Не точно парти, но има чай. Ако всички седнете, съм готова да споделя какво ми се върти в главата.

— И то от доста време. — Фин се приближи и седна.

— Трябваше да съм сигурна какво мисля и изпитвам, преди да поискам вашето мнение.

— Но не и на целия ни кръг — изтъкна Конър.

— Още не и ще видите защо е нужно да сме само ние засега.

— Добре. — Айона издиша дълбоко. — Напрежението ме съсипва. Давай направо.

— Мислех за онова, което изрекох, без да е само мое, в деня, когато двамата с Фин направихме отровата за демона. За всичко и за всяка дума в момента, когато работата ни се увенча с успех. Имаме средството, нужно ни да унищожим Кеван и онова, което е вътре в него, или поне ще го имаме, когато научим името му. Знаем и как да унищожим камъка, да затворим портала.

— Това много ми харесва — отбеляза Айона. — Толкова много светлина и огън има в ритуала.

— Ще ни е нужна цялата, за да затворим мрака в отвъдното. Но и още нещо се прокрадна в мен, освен отровите и оръжията. Всичко е голям риск, въпрос на дълг, а кръвта и смъртта може да са и наши, на всеки от нас. И все пак дори и когато се съвзех напълно, едно нещо продължи да отеква в мен. Трима и трима, и трима.

— Точно така е — съгласи се Конър. — Ако си намерила начин да ни събереш отново с тримата на Сърха, много искам да го чуя, защото усещам и знам с цялото си сърце, че те трябва да са част от битката. Трябва да са там.

— И вярвам, че ще бъдат, така както сенките им дойдоха в деня на Самхейн. Да се появяват от плът и кръв, може да е сложно. Трима и трима, и трима — повтори Брана. — Но има двама, които са въоръжени само със смелост и меч или юмрук. Нямат магически сили. Тримата на Сърха, ние тримата и Фин — част от нас и част от Кеван. Остават Бойл и Мийра. Няма истински баланс.

— Ти сама каза, че няма да ги изолираме — подхвана Айона.

— И аз дадох дума на Мийра, че никога няма да я държа настрани, както и Бойл, независимо от желанието си да ги предпазя. — Конър пренебрегна бисквитите и се намръщи на сестра си. — Ако си мислиш да се обърнеш към други от нашата кръв, към баща ни или...

— Не. Ние сме кръг и нищо не може да го промени. Ще бъдем трима и трима, и трима, както е писано. Но баланс може да бъде постигнат, стига да го искаме. И на свой ред Бойл и Мийра да го пожелаят.

— Би им дала магия. — Фин се облегна назад, започнал да схваща. — Би им дала, както е направила Сърха с децата си, от нашата сила.

— Бих — не всичко, както е направила тя, никога. Нуждаем се от силата си, а и никога не бих обременила с такъв товар двамата, които толкова обичам. Но някаква сила — от всички нас за тях. Може да бъде направено. Проучих как го е сторила Сърха, помислих как да предадем — възможно най-внимателно — част от своята магия. Рискът при грешка е голям, затова трябва да бъде избор на всеки един.

— Децата на Сърха вече са имали магия, наследена от нея — изтъкна Айона — чрез кръвта й. Аз съм най-нова в тази област, но никога не съм чувала за прехвърляне на магически сили върху, ами, да кажем, простосмъртни.

— Те са свързани. Не само с нас, но и с кръвта си. Със или без силата, тази връзка е истинска. И именно тя би позволила да се получи, ако е писано да се случи.

— Ще имат по-добра защита — замислено отбеляза Конър.

— Така е, макар че колкото и да ги обичам, целта ми тук е балансът. Така ще се изпълни пророчеството, което ми се разкри. Но трябва да бъде наша цел. Наша и тяхна. И не можем да знаем, не и със сигурност, какви сили ще получат.

— Но след като ги имат — подхвана Фин, — те двамата и аз ставаме истинска тройка.

Тъй като точно това си мислеше и тя, Брана издиша сдържана досега въздишка.

— Да, още една тройка. Стигнах до това заключение. Сега всеки от вас трябва да го обмисли внимателно и да реши дали иска да им даде онова, което е едновременно дар и бреме. Аз ще ви покажа как може да бъде направено според мен, така че никой от нас да не остане без сили и да не натоварим някого от тях с повече, отколкото е в състояние да поеме. Ако някой от нас не е сигурен, не е склонен на това, тогава оставяме идеята настрани. Такъв дар трябва да бъде даден доброволно и от все сърце, а също и да се приеме така.

— Разумно ли е част от силата да дойде от мен? Ако всички са съгласни — продължи Фин, — дали е добре да дойде и от мен, след като моята е опетнена.

— Не ми харесва, когато говориш така — отвърна Айона.

— Това е прекалено важна стъпка, за да не назоваваме нещата с истинските им имена.

— Истината е, че сама си задавах този въпрос, докато всичко се въртеше в главата ми. — След като огледа другите край масата, Брана впери очи във Фин. — Още преди да научим, че си потомък на Дайхи, аз вече вярвах — от цялото си сърце — че трябва да вземат и от теб. Те са и твои — продължи Брана, — както са наши. И ти си един от тримата. Онова, което имаш, не е чисто, но това според мен прави светлината в силата ти още по-силна.

— Ще се съглася, ако и те са съгласни. Трябва да са убедени, че искат да приемат онова, което е в мен.

— Нужно ви е време да го обмислите напълно — каза Брана, а Конър само изсумтя и грабна курабийка.

— Не ти ли казах, че тя мисли прекалено много? Нима не си ровичкала в ума си достатъчно и за петима ни? Огледала си под всеки препъникамък, проиграла си всяка възможна стъпка, претеглила си аргументите „за“ и „против“, и Господ още знае колко детайли, нали така? Ако те приемат, силата е тяхна. — Той погледна Айона.

— Абсолютно. Не съм сигурна как ще реагира Бойл на идеята. Приема всичко досега, както всички знаем. И ще се бие редом с нас. Но дълбоко в себе си...

— Той е мъж, здраво стъпил на земята — довърши Фин. — Това е вярно. Можем само да го попитаме, както попита Брана, и да оставим решението на него и на Мийра.

— Е, явно съм си изгубила времето да направя подробни обяснителни бележки за вас тримата.

Конър се ухили на сестра си.

— Мислиш прекалено — отсече той и хапна курабийка.

— Кога ще ги питаме? — зачуди се Айона.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — реши Фин. — Когато свърши работният ден?

— Значи, ще готвя за шестима. — Брана зарови пръсти в косата си.

— Случайно вече съм купил кокошката, която беше включила в списъка за пазаруване — обади се Фин. — И всичко необходимо за картофено пюре и зеле.

— Добре тогава. Вечеря у Фин. Ще ида и ще започна с готвенето, но мисля, че е най-добре и най-честно да им кажем какво обмисляме, преди да седнем да хапваме. Ще имат нужда да... смелят всичко, да кажем.

— Да приемем, че са съгласни. Кога можем да извършим ритуала?