Вместо това се върна обратно в спалнята си и разтри гърба на кучето, което го накара да размаха доволно опашка.

— И ти не спа спокойно, нали? Чух те да говориш насън. Чу ли гласовете, момчето ми?

Слязоха заедно на долния етаж тихо, понеже къщата й беше пълна, както се случваше често напоследък. Брат й делеше постелята си с Мийра, а братовчедка й Айона — с Бойл.

Приятели и роднини. Обичаше ги всички и се нуждаеше от тях. Но Бог й бе свидетел, че малко усамотение щеше да й се отрази добре.

— Тук са заради мен — каза тя на Кател, докато слизаха по стълбите на красивата й къща. — Сякаш не мога да се грижа за себе си. Нима не съм направила достатъчно добра защита около всичко мое и тяхно, нима не би удържала срещу силата на дузина като Кеван?

Това трябваше да престане, наистина, заключи тя, докато крачеше решително към хубавата си, прекрасна кафе-машина. Едър мъж като Бойл Макграт едва ли се чувстваше удобно в тясното легло на братовчедка й Айона. Трябваше да ги подкани да си вървят. Във всеки случай нямаше никакъв знак от Кеван от нощта на Вси светии.

„Измъкна се на косъм. По дяволите, за малко да го довършим. Заклинанието, отварата, и двете бяха толкова силни“ — мислеше си тя, докато слагаше кафето. Нима не бяха работили и върху двете достатъчно упорито? Ами силата, мили боже, силата се бе надигнала като могъща река в онази нощ край старата колиба на Сърха.

Бяха го наранили, проляха кръвта му и го накараха да вие от болка — вълка и човека едновременно. Но въпреки това...

Не бяха приключили. Беше се измъкнал от хватката им и сега лекуваше раните си някъде, събираше сили.

Нищо не бе свършило и понякога тя се питаше дали изобщо някога ще свърши.

Отвори вратата и Кател изтича навън. Дъжд или не, кучето се нуждаеше от сутрешната си разходка. Тя остана на прага в студеното, хапещо декемврийско утро, загледана в гората.

Той чакаше, усещаше го, отвъд гората. Дали в тяхното време, или в друго, не можеше да каже. Щеше да се появи отново и те трябваше да са готови.

Но нямаше да е тази сутрин.

Затвори вратата и студът остана навън, а вътре подкладе огъня в кухнята, добави още торф, така че ароматът му да внесе уют. Наля си кафе и се наслади на първата глътка, както и на краткия миг на тишина и спокойствие. А магията на кафето проясни ума й, повдигна настроението й.

Ще победим.

Гласовете, спомни си сега. Толкова много гласове се бяха надигнали, отекваха отвсякъде. Имаше светлина, сила и решимост. Почувствала го бе в съня си. И онзи единствен глас, толкова ясен, толкова уверен.

Ще победим.

— Ще се молим да си права.

Тя се обърна.

Жената стоеше с ръка, положена закрилнически върху големия й корем, загърната с дебел шал над тъмносинята рокля.

Сякаш гледаше в огледало, помисли си Брана. Косата, очите, формата на лицето.

— Ти си Брана, дъщерята на Сърха. Познавам те от сънищата.

— Да, както и аз теб, Брана от рода O’Дуайър. Ти си от моята кръв.

— Така е. Аз съм една от тримата. — Брана докосна амулета с образа на кучето, който никога не сваляше от шията си, точно както и далечната й прародителка докосна своя.

— Брат ти дойде при нас със своята любима една нощ в Клеър.

— Конър и Мийра. Тя ми е като сестра. — Сега Брана докосна сърцето си. — Ето тук. Разбираш ме, нали?

— Тя спаси живота на моя брат, проля кръвта си за него. И за мен е като сестра. — С голямо учудване на лицето си дъщерята на Сърха се огледа наоколо. — Какво е това място?

— Моят дом. Както и твой, добре си дошла. Ще поседнеш ли? Ще ти направя чай. Кафето, което пия, не е полезно за бебето.

— Мирише хубаво. Но само поседни при мен. Седни за миг. Това място е чудесно.

Брана се озърна в кухнята — спретната, приятна, точно каквато я бе проектирала. И вероятно изглеждаше чудновата за жена от тринайсети век.

— Това е прогресът — каза тя, докато присядаше до кухненската маса с родственицата си. — Улеснява и спестява часове работа в кухнята. Добре ли се чувстваш?

— Добре, много добре даже. Синът ми ще се роди скоро. Третото ми дете.

Тя се пресегна и Брана улови дланта й.

Топлина и светлина, сливането на сила, мощна и истинска.

— Ще го наречеш Руарк, защото ще стане победител.

Това накара родственицата й да се усмихне.

— Така ще бъде.

— В нощта на Вси светии, ние — тримата и още трима, които са с нас — излязохме на битка с Кеван. Макар че го ранихме жестоко, изгорихме го и проляхме кръвта му, не го довършихме. Видях ви там. Брат ти с неговия меч, сестра ти с жезъла и теб с лъка. Не беше бременна.

— Самхейн ще настъпи чак след две седмици в моето време. Значи, сме дошли при вас?

— Да, при колибата на Сърха, където го подмамихме в капан, при това във вашето време, защото се пренесохме там с намерение да го впримчим здраво. Бяхме много близо до целта, но не достатъчно. Моята книга — книгата на Сърха — бих могла да ти покажа заклинанието, отровата, която направихме. Ти може би ще...

Брана вдигна ръка и притисна другата към корема си.

— Синът ми идва. И ме тегли назад. Но чуй ме, има едно място, свещено място. Абатство. Намира се насред полето на един ден път на юг.

— Балинтъбър. Айона ще се омъжи за Бойл там през пролетта. Наистина е свято място с голяма сила.

— Той не може да отиде там, да вижда какво се случва там. Свещено място е и онези, които са го създали, бдят над него. Те ни дадоха на нас, на тримата на Сърха, своята светлина и надежда, своята сила. Следващия път, когато се изправите срещу Кеван, ние ще бъдем с вас. Ще намерим начин. Ще победим. Ако не е писано да сте вие, то ще дойдат други трима. Вярвай, Брана от рода O’Дуайър. Намери начин.

— Нищо друго не ми остава.

— Обичай. — Жената стисна здраво ръката й. — Любовта, както научих, също е водач в живота. Вярвайте на водачите си. О, вече е нетърпелив. Синът ми ще се роди днес. Радвай се, защото той е още една ярка светлинка срещу мрака. Вярвай — повтори тя и изчезна.

Брана стана и с мисълта си запали свещица за новата светлинка, за новия живот.

И с въздишка прие факта, че с усамотението й е свършено.

Зае се да приготвя закуската. Имаше да разказва много, а никой нямаше да иска да чуе историята й на празен стомах. Да вярва, помисли си тя... Е, определено вярваше, че участта й е да готви за цяла армия почти всекидневно.

Даде клетва, че когато пратят Кеван в преизподнята, ще си даде почивка и ще замине някъде на топло и слънчево място, където няма да докосне тенджера или тиган дни наред.

Започна да бърка тестото за палачинки — нова рецепта, която искаше да опита от известно време, и тогава се появи Мийра.

Приятелката й бе облечена за работния си ден в конюшнята — дебел панталон, топъл пуловер, здрави ботуши. Беше сплела на плитка тъмната си кестенява коса и изгледа предпазливо Брана с тъмните си цигански очи.

— Обещах да се погрижа за закуската тази сутрин.

— Събудих се рано след тревожни сънища. И вече си имах компания заранта.

— Някой е тук?

— Беше. Накарай останалите да се довлекат, ако обичаш, за да разкажа историята само веднъж. — Поколеба се само за миг. — Най-добре Конър или Бойл да се обади на Фин и да го попита дали не може и той да дойде насам.

— Кеван. Върнал ли се е?

— Ще се върне със сигурност, но не още.

— Ще повикам останалите. Всички вече са будни, така че няма да се бавим.

Брана кимна и сложи бекон в нагорещения тиган.

Пръв слезе Конър и подуши въздуха, както би направило и кучето й.

— Помогни с нещо — подкани го тя. — Сложи масата.

— Веднага. Мийра каза, че се е случило нещо, но не е бил Кеван.

— Мислиш ли, че щях да пробвам тези нови палачинки, ако съм имала вземане-даване с Кеван?

— Не мисля. — Той извади чинии от шкафа. — Крие се в сенките. По-силен е, отколкото беше, но не е напълно изцелен. Едва го усещам засега, но Фин казва, че не е оздравял напълно.

А Финбар Бърк щеше да го знае, каза си Брана, тъй като беше от кръвта на Кеван и съответно носеше клеймото на проклятието на Сърха.

— Идва насам — добави Конър.

Тя само кимна и той отиде до вратата, за да я отвори за Кател.

— Виж се само, мокър като кокошка.

— Подсуши го — подхвана Брана и въздъхна, когато брат й изпълни задачата, като само прокара ръце над мократа козина. — Имаме кърпи в пералното помещение за тази цел.

Конър само се ухили, красивото му лице грейна, а зелените му като мъх очи проблеснаха весело.

— Сега е подсушен набързо, а и нямаш мокра кърпа за пране.

Айона и Бойл се появиха, хванати за ръце. Като две влюбени гълъбчета, помисли си Брана. Ако някой й бе подхвърлил преди година, че сериозният, често рязък бивш боксьор и луда глава може да заприлича на влюбена птичка, тя щеше да се смее, докато я заболи коремът. Но виж го сега, широкоплещест, едър, с разрошена коса, жълто-кафявите му очи, леко унесени, застанал до грейналата и нежна като фея американска братовчедка.

— Мийра ей сега ще слезе — обясни Айона. — Обади се сестра й.

— Всичко наред ли е? — попита Конър. — С майка й?

— Няма проблеми — просто някакви уточнения за Коледа. — Без да я молят, Айона извади още чинии и прибори, за да довърши започнатото от Конър, а Бойл сложи чайника на печката.

И кухнята на Брана се изпълни с гласове, с движение — и след като бе пийнала кафе, вече можеше да признае — с топлината и уюта на семейството. А после и с вълнение, когато Мийра се втурна вътре, сграбчи Конър и го завъртя в лудешки танц.

— Трябва да събера и останалите вещи на майка ми. — Набързо направи няколко сложни стъпки, включващи тропане с пети, после отново се хвърли към Конър и го целуна страстно. — Остава за постоянно при сестра ми Морийн. Слава на Господ и на бебето Исус в яслите!

Макар Конър да се засмя, тя се сепна и притисна ръце към лицето си.

— О, боже, аз съм ужасна дъщеря и изобщо лош човек. Танцувам от щастие, задето майка ми отива да живее при сестра ми в Голуей и няма да се налага да се занимавам с нея всеки ден.

— Не си нито лоша дъщеря, нито лош човек — поправи я Конър. — Радваш ли се, че майка ти е щастлива?

— Разбира се, но...

— И защо да не си щастлива и ти? Тя е намерила място, където е доволна и е заобиколена от внуци, които да глези. Защо да не си поне малко зарадвана, че вече няма да ти звъни по два пъти на ден, понеже не знае как да си изключи осветлението?

— Или когато изгори някое друго агнешко бутче — добави Бойл.

— Самата истина, нали? — И Мийра подхвана друг весел танц. — Радвам се за нея, наистина. И направо не мога да повярвам на късмета си.

Когато Фин влезе, Мийра се хвърли да го прегръща, с което даде на Брана миг да се опомни, както правеше всеки път, щом той прекрачеше прага й.

— Изгуби наемател, Финбар. Майка ми е решила да остане завинаги при сестра ми. — Целуна и него и го разсмя. — Това е от благодарност — и не казвай, че няма нужда — за годините на нисък наем, както и за това, че пазеше малката й къща, в случай че реши да се върне обратно в Конг.

— Тя беше прекрасен наемател. Поддържаше къщата в идеален вид.

— Сега изглежда просто чудесно, след ремонта и подобренията, които направихме. — Тъй като Айона се бе заела с подреждането на масата, Конър си сипа чаша кафе. — Сигурен съм, че Фин ще си намери нов наемател много бързо.

— Ще се погрижа. — Но сега гледаше загрижено към Брана. Без да каже нищо, грабна кафето, което Конър бе сипал за себе си.

Тя гледаше ръцете й да са заети с нещо и адски съжаляваше, че не бе направила онова заклинание за разкрасяване. По неговото лице не личеше да е прекарал тежка нощ, нямаше и следа от умора по красивите черти на лицето му, нито в дръзките му зелени очи.

Изглеждаше перфектно — и като мъж, и като вещер — с гарвановочерната си коса, мокра от дъжда, с високото си и стройно тяло, докато сваляше черното си кожено яке и го окачваше на закачалката.

Бе го обичала през целия си живот, знаеше и приемаше като факт, че ще го обича завинаги. Но първия и единствен път, когато се бяха отдали един на друг — толкова млади и все още невинни — белегът се бе появил върху него.

Клеймото на Кеван.

Една тъмна вещица от Мейо не можеше да бъде с някого от кръвта на Кеван.

Тя можеше да работи заедно с него, беше го правила и щеше да продължи, защото неведнъж бе доказвал, че желае края на Кеван колкото и тя самата. Но никога не би могло да има нещо повече.

Дали знанието, че това го измъчваше толкова, колкото и нея, й помагаше да го понесе по-леко? Може би донякъде, призна си тя. Само малко.

Извади от топлата фурна подноса с палачинки, които вече бе приготвила в тигана, и добави и последните към купчината.