— Какво ще стане с нас, Иймън, когато вече не сме заедно както е било винаги?

Очите му, непокорно сини като на баща им, се вгледаха дълбоко в нейните.

— Разстоянието не значи нищо. Винаги сме заедно.

— Постоянно плача и се държа глупаво и това никак не ми харесва. Надявам се, че този период няма да продължи дълго, защото иначе сама ще се прокълна.

— Е, към края на бременността си. С малката Сърха постоянно беше в лошо настроение и се караше с всички, така че май предпочитам сълзите.

— Аз не ги предпочитам, това е сигурно. — Изпи чая си, защото знаеше, че ще я успокои. — Ще добавя още нещичко в тоника, който давам на Кател и Аластар, за да издържат пътуването. Ройбиър се справя добре и без него засега. Силен е.

— Сега ловува — каза Иймън за сокола си. — Всеки път отива по-далеч. Сега лети на север всеки ден. И той знае също като нас, че скоро ще тръгнем на път.

— Ще предупредим за идването си. Ще ни посрещнат добре в замъка Ашфорд. Децата на Сърха и Дайхи. Тъмните вещери ще бъдат добре дошли.

— Аз ще се погрижа. — Той се облегна назад, настани се удобно с чая си и се усмихна. — С огнени коси, значи?

Както и бе очаквал, тя се разсмя.

— О, да, и ти обещавам, че направо ще онемееш, заслепен от красотата й.

— Не и аз, скъпа сестричке. Не и аз.

ВТОРА ГЛАВА

За децата бе приключение. Мисълта за дългото пътуване, за заминаването на ново място, при това с очакването за замък в края на пътя, правеше Брин особено нетърпелив.

Докато Брана опаковаше всичко, което щеше да им трябва, отново се сети за онова отдавна отминало утро, когато бързаше да изпълни заръките на майка си, да събере всичко, което й беше казано да вземе. Толкова набързо, мислеше си сега, толкова окончателно. Спомни си и онзи последен поглед към майка й, която грееше с останалата в нея сила, застанала пред хижата в гората.

Сега събираше багажа, за да се върне, което бе неин дълг, съдба, която бе приела. И която чакаше с копнеж — до раждането на първото й дете, до онази всепоглъщаща любов, която бе изпитала към момчето, което и в момента тичаше напред-назад, силно развълнувано.

Но й предстоеше да свърши още нещо тук.

Събра необходимото, купата, свещта, книгата, билки и камъни. И погледът, който хвърли към малкото момче, бе изпълнен едновременно с гордост и съжаление.

— Време му е — каза тя на Оуен.

Разбрал какво има предвид, той целуна челото й.

— Ще кача Сърха горе. Вече трябва да си ляга.

Тя кимна и се обърна към Брин. Повика го.

— Не съм уморен. Защо не тръгнем още сега и не спим под звездите?

— Ще тръгнем на заранта, но първо има нещо, което трябва да направим двамата с теб.

Тя седна и разтвори ръце.

— Първо ела, седни при мен. Момчето ми — прошепна тя, когато той се покатери в скута й. — Сърце мое. Ти знаеш каква съм аз.

— Мама — отвърна той и се сгуши в нея.

— Така е, но понеже никога не съм го крила от теб, знаеш и какво друго съм. Тъмна вещица, пазител на заклинания, дъщеря на Сърха и Дайхи. Това е в кръвта ми. И в твоята кръв също. Виждаш ли свещта?

— Ти я направи. Мама прави свещи и пече питки, а татко язди кон.

— Така ли било? — Тя се засмя и реши, че ще го остави още малко да запази тази илюзия. — Вярно е, че аз направих свещта. Виждаш ли фитила, Брин? Той е студен и без никаква светлина. Погледни свещта, Брин, виж фитила. Виж светлината и огъня, мъничък пламък, топлина, светлината, която ще се появи. Ти носиш светлината, пламъка в себе си. Виж фитила, Брин.

Тя му го повтаряше нежно отново и отново, усети как енергията му се уталожва, как мислите му се сливат с нейните.

— Светлината е сила. Силата е светлина. Вътре в теб, навън от теб, през теб. Твоята кръв, моята кръв, нашата кръв, твоята светлина, моята светлина, нашата светлина. Почувствай какво живее в теб, какво се таи вътре в теб. Виж фитила, той чака твоята светлина. Твоята сила. Извади я. Остави я да се надигне, бавно, бавно, нежно и чисто. Пресегни се към нея, тя е твоя. Пресегни се, докосни я, вдигни я. Донеси светлината.

Фитилът заискри, угасна, отново заискри, после се запали наистина.

Брана го целуна по главата. „Ето, помисли си тя, това е първото, което научи.“ И момчето й никога повече нямаше да е просто дете.

Радост и тъга, завинаги преплетени.

— Много добре се справи.

Той извърна лице към нея с усмивка.

— Може ли още една?

— Да — отвърна тя и отново го целуна. — Но ме чуй сега, чуй ме добре, защото има още много да учиш и видиш. Но първото нещо, което трябва да научиш, което трябва да спазваш, в което трябва да се закълнеш, е да не вредиш никому с това, което си, което имаш в себе си. Твоят дар, Брин? Да не носи вреда никому. Закълни ми се, закълни се пред себе си, пред онези, които са били преди и които ще дойдат след теб.

Тя вдигна ритуалната си кама, драсна с нея дланта си.

— Ще дадем кръвна клетва. Майка на син, син на майка, вещица на вещер.

Със сериозни очи той протегна ръка и само примигна от острата болка, когато тя го поряза.

— Да не вреди никому — каза Брин, когато тя стисна ръката му и смеси кръвта си с неговата.

— Да не вреди никому — повтори тя, после го прегърна здраво, целуна раничката, излекува я. — Сега можеш да запалиш още една свещ. А после заедно ще направим амулети за защита. За теб, сестра ти и баща ти.

— Ами за теб, мамо?

Тя докосна фигурката, окачена на врата й.

— Аз имам каквото ми е нужно.

В мъгливото утро Брана се качи на каруцата, а малкото й момиченце бе сгушено в одеялата до нея. Погледна към момчето си, зачервено от удоволствие, настанено на седлото пред баща си. Обърна се към сестра си, красива и притихнала върху гърба на Аластар, към брат си, сложил меча на дядо им на кръста си, висок и строен, върху гърба на коня, който бе нарекъл Митра. И накрая Гелуън, спокоен и уравновесен, върху красивата кобила, на която Аластар бе станал баща преди три години.

Брана цъкна с език да подкани стария впрегатен кон на Гелуън и след веселия вик на Брин потеглиха. Само веднъж погледна назад към къщата, която бе заобичала, и се запита дали някога ще я види отново.

После впери поглед напред.

Лечителят винаги бе добре приет, където и да отидеше, а същото важеше и за музикант с арфа. Макар бебето в корема й често да бе неспокойно, Брана и семейството й намираха подслон и гостоприемство по пътя си.

Оуен свиреше, тя, Тийгън или Иймън предлагаха мехлеми и отвари за различни болежки и рани. Гелуън разчиташе на здравия си гръб и мазолестите ръце.

Прекараха една топла вечер под звездите, както толкова искаше Брин, а Брана бе спокойна, като знаеше, че кучето, соколът и конят пазят онова, което й принадлежеше.

Не срещаха никакви неприятности по пътя си, но това бе, защото вестта се бе разнесла. Тъмните вещери, тримата, пътуват през Клеър към Голуей.

— И Кеван ще чуе накрая — обади се Иймън, когато поспряха за малко, за да отпочинат конете и децата да потичат наоколо.

Брана седеше между него и Тийгън, докато Гелуън и Оуен даваха вода на конете, а Иймън хвърли въдицата си в потока.

— По-силни сме отпреди — напомни му Тийгън. — Дойдохме на юг като деца. Връщаме се на север като големи хора.

— Той се тревожи. — Брана погали корема си. — Понеже сега двете с теб носим повече отпреди.

— Не се съмнявам в силата и волята ви.

— И все пак се тревожиш.

— Питам се дали трябва да е точно сега — призна Иймън, — макар и да знам, че така е редно. Усещам го, както и вие двете, но все пак щеше да е по-лесно, ако имаше време и да родите, както си му е редът, преди да се изправим пред онова, което ни чака.

— Каквото е писано, ще стане, но истината е, че се радвам, че ще спрем за няколко дни при братовчедите си. Боговете ми са свидетели, че ще се радвам поне ден-два да не съм в тази проклета каруца.

— Аз си мечтая за медените питки на Ейлиш.

— Пак мечтаеш с корема си — отбеляза Тийгън.

— Човек трябва да се храни. Ха! — Изтегли въдицата и вдигна пляскащата риба, която се бе хванала на кукичката. — Ще хапнем.

— Ще ти трябва повече от една — отбеляза Брана и припомни на всички думите, казани от майка им в един чудесен и радостен ден на реката край дома им.

Минаха през каменистите хълмове на Клеър, брулени от силни ветрове, внезапни и бурни дъждовни пориви. Яздеха през зелените долини на Голуей, покрай поля с блеещи овце, край къщички, над които се издигаше дим от торфените огнища. Ройбиър летеше нависоко под и между пластовете облаци, които превръщаха небето в пухкаво сиво море.

Децата дремеха в каруцата, сгушени между багажа, затова Кател седеше редом с Брана, нащрек както винаги.

— Има повече къщи, отколкото си спомням. — Тийгън се приближи на гърба на неуморния Аластар.

— Годините минават.

— Земята тук е добра — направо чувам мислите на Гелуън.

— Бихте ли се преселили тук? Тегли ли те тази земя?

— Да. Но същото е и с нашата хижата в гората на Клеър. И все пак, колкото повече се приближаваме към дома, толкова повече ме тегли към него. Наложи се да го оставим далеч, всички ние, но сега... Усещаш ли го, Брана? Този зов на дома?

— Да.

— Страхуваш ли се?

— Да. От онова, което предстои, но повече от това да не се провалим.

— Няма. — Брана рязко вдигна поглед, но Тийгън само поклати глава. — Не, не съм имала видение, но съм убедена. И увереността ми нараства, колкото повече се приближаваме до дома. Няма да се провалим, защото светлината винаги побеждава мрака, макар и да са нужни хиляда години.

— Звучиш като нея — прошепна Брана. — Като майка ни.

— Тя е във всички нас, затова няма да се провалим. О, виж, Брана! Погледни онова дърво с кривите клони. Същото, за което Иймън каза на братовчедка ни Маб, че оживява на всяко пълнолуние, за да я уплаши. Почти стигнахме до фермата на Ейлиш. Съвсем близо сме.

— Хайде, бързай напред.

Лицето й светна, сякаш отново бе дете, и Тийгън отметна глава, преди да се разсмее.

— Така и ще направя.

Тя отиде първо при мъжа си, отново се разсмя весело и препусна в галоп. Кател, който седеше до Брана, излая тихичко и потрепери.

— Добре, върви и ти. — Брана го погали.

Кучето скочи от каруцата, хукна след коня, а соколът се носеше в небето над тях.

Беше като завръщане у дома, защото бяха живели тук цели пет години. Брана забеляза, че е подредено и чисто, както винаги — с нови навеси и пристройки, както и нова ливада, където тичаха млади кончета.

Видя едно малко момче със светла коса, което бе прегърнало здраво Кател. И когато то й се усмихна, разбра, че това е Лоик, най-малкото и последно дете на Ейлиш.

Самата Ейлиш изтича пъргаво до каруцата. Беше се позакръглила и в светлата й коса имаше сиви нишки. Но очите й бяха ведри и младежки усмихнати, както винаги.

— Брана! О, виж се само, Брана! Шеймъс, ела тук и помогни на братовчедка си да слезе от каруцата.

— Добре съм. — Брана се смъкна тромаво, прегърна братовчедката на майка си. — О, колко се радвам, че те виждам.

— И аз, и аз. О, каква си ми красавица. Толкова приличаш на майка си. Ето го и нашия Иймън, какъв хубавец. Близките ми, и тримата, върнахте се, както казахте. Изпратих близнаците да доведат Бардан от полето, а, Шеймъс, ти изтичай и кажи на Маб, че братовчедите са тук.

С просълзени очи тя отново прегърна Брана.

— Маб и мъжът й си имат собствена къщичка от другата страна на пътя. Скоро ще роди първото си дете. Ще ставам баба! О, не мога да спра да бърборя. Това е Оуен, нали? И мъжът на Тийгън — Гелуън. Добре сте дошли. Но къде са ви децата?

— Спят в каруцата.

Нямаше как Ейлиш да не ги вдигне на ръце и да не ги почерпи с медените питки, които Иймън си спомняше. А после Конъл, който бе съвсем малко бебе, когато го бе видяла за последен път, сега поведе нейните деца при новото котило малки кученца.

— Всичко ще е наред, давам ви дума — каза Ейлиш, докато сипваше чая. — Добро момче е нашият Конъл, комуто ти помогна да се появи на бял свят. Да оставим мъжете да се погрижат за конете и останалото, а вие двете си починете.

— Благодаря ти много. — Брана отпи от чая, седна до огъня, за да се стопли, да се отпусне тялото й.

— Яж. В себе си носиш и друг, който има нужда от храна.

— Гладна съм по цял ден и през половината нощ. Тийгън не е толкова гладна — поне засега. Но скоро ще бъде.

— О, бременна ли си? — Лицето на Ейлиш грейна от удоволствие и тя спря да се суети с чая, за да притисна ръце към сърцето си. — Моята малка сладка Тийгън ще става майка. Къде отлетяха годините? Ти беше съвсем мъничка. Ще останете ли? Докато дойде време да родиш? — попита тя Брана. — До Мейо има още доста път, а времето ти наближава. Виждам, че не е далеч.