— Нищо няма да ги нарани. — Той отново сложи длан върху корема й. — Нищо и никой. Заклевам се.

— Трябва да се закълнеш, защото, когато настъпи мигът, ще трябва да ги оставя, за да се изправя срещу Кеван с брат ми и сестра ми.

— И с мен. — Стисна здраво раменете й, а в погледа му грееха огън и ярост. — Каквото и да те очаква, ще го посрещнем заедно.

— Трябва да се закълнеш. — Нежно смъкна ръцете му обратно върху корема си, където синът им риташе лекичко.

— Децата ни, Оуен, трябва да се закълнеш да пазиш преди всичко тях. Ти и мъжът на Тийгън трябва да ги пазите от Кеван. Не бих могла да направя онова, което съм длъжна да направя, ако не съм сигурна, че баща им и чичо им ще ги защитават и пазят. Ако ме обичаш, Оуен, закълни се.

— Бих дал живота си за теб. — Той опря чело в нейното и тя почувства борбата вътре в него между мъжа, съпруга, бащата. — Заклевам ти се, ще дам живота си за децата ни. Заклевам се да ги опазя.

— Благословена съм, че те имам. — Вдигна ръцете му от корема към устните си. — Благословена. Няма ли да ме помолиш да остана?

— Приемам всичко, което си — напомни й той. — Дала си клетва и тя е и моя. С теб съм, сърце мое.

— Ти си светлината ми. — С въздишка тя облегна глава на рамото му. — Светлината, която грее в децата ни.

Щеше да използва всичките си сили, за да защити тази светлина и всичко, което идваше от нея, и най-сетне, след толкова време, да унищожи мрака.

Чакаше да дойде времето, посрещаше всеки ден и му се наслаждаваше с цялото си сърце. А когато децата й си почиваха, когато онова вътре в нея настояваше и тя да си почине, сядаше до огъня с книгата с магии на майка си. Проучваше я внимателно, добавяше своите заклинания, своите впечатления и мисли. Знаеше, че ще я предаде като наследство заедно с амулета си. На децата си и на онова от тях, което щеше да продължи делото на Тъмната вещица, в случай че тя, Иймън и Тийгън се провалят.

Майка им се бе заклела, че те — или наследниците им — ще унищожат Кеван. Тя сама бе видяла, със собствените си очи, един от наследниците на рода им от друго време, бе разговаряла с него. А в сънищата си виждаше жена, която носеше нейното име и амулета, който сега бе неин, и която бе също като нея една от тримата.

Тримата на Сърха щяха да имат деца, които на свой ред да имат деца. И наследството щеше да се предава през поколенията, както и предопределението им, докато целта не бъде изпълнена. Тя нямаше и не можеше да изневери на съдбата си.

Нямаше и не можеше да пренебрегне повика на кръвта си, докато лятото наближаваше своя край.

Но имаше деца, за които да се грижи, както и дом, животни, които да храни и пои, градина, от която трябваше да прибере реколтата, козичка, която да дои. Имаше съседи и пътници, които се нуждаеха от изцеление и помощ.

Имаше и своите светли и ярки заклинания, които да запази.

Докато децата подремваха — о, Брин се беше възпротивил категорично срещу това да затвори очички — тя излезе за миг навън, на въздух.

Видя сестра си — светлата й коса бе сплетена — да върви нагоре по пътеката с кошница в ръка.

— Сигурно си ме чула как си мечтая за компанията ти, понеже ми се иска да поговоря с някой на повече от две години.

— Нося черен хляб, изпекох повече, отколкото ни трябва. И на мен ми се прииска да си поговорим.

— Ще хапнем още сега, защото непрекъснато съм гладна. — Брана се разсмя и разтвори ръце да прегърне сестра си.

Тийгън беше толкова хубава, с коса като слънчеви лъчи и очи като зюмбюлите, които майка им обожаваше.

Брана я стисна в прегръдките си, а после моментално се дръпна назад.

— Бременна си!

— Не можа ли да ме оставиш сама да ти кажа? — Грейнала, сияеща, Тийгън я сграбчи в здрава прегръдка. — Едва тази сутрин разбрах със сигурност. Събудих се и усетих, че вътре в мен има нов живот. Не съм казала на Гелуън, защото трябваше да кажа първо на теб. И да съм сигурна, напълно сигурна. Сега съм. Бърборя като кречетало. Не мога да спра.

— Тийгън. — От очите на Брана бликнаха сълзи, докато целуваше страните на сестра си и си спомняше малкото момиче, което бе плакало в онази мрачна утрин преди толкова години. — Благословена да си, сестричке. Влез. Ще ти направя чай, нещо полезно за теб и за живота в теб.

— Искам да кажа на Гелуън — каза тя, докато влизаше с Брана и сваляше шала си, — край потока, където ме целуна за пръв път. И после ще кажа на Иймън, че отново ще става вуйчо. Искам да има музика и весели песни. Ще дойдете ли довечера у нас с Оуен и децата?

— Ще дойдем, разбира се, ще дойдем. Ще има музика и весели песни.

— Липсва ми мама. Глупаво е, знам, но искам да й кажа и на нея. На татко. В себе си нося живот, който е част и от тях. Така ли беше и с теб?

— Да, всеки път. Когато се роди Брин, а после и моята Сърха, я видях за миг, само за един миг. Почувствах присъствието й и това на татко. Усетих ги, когато бебчетата ми изплакаха за първи път. Имаше толкова радост в това, Тийгън, а също и тъга. А после...

— Кажи ми...

Сивите й очи бяха пълни с радост и тъга, когато Брана скръсти ръце върху детето вътре в нея.

— Любовта е толкова силна, всепоглъщаща. Животът, който държиш, но вече не в утробата си, а в ръцете си! Любовта, която те изпълва! Мислиш си, че познаваш любовта, а после я познаваш наистина и онова, което си си представяла, е толкова бледо и слабо на фона на това, което е в действителност. Сега знам какво е изпитвала към нас. Какво са изпитвали двамата с татко. И ти ще го разбереш.

— Може ли да е по-силно от това? — Тийгън притисна ръка до корема си. — Вече ми се струва толкова огромно.

— Може. И ще стане. — Брана се загледа в дърветата, в пъстрите градини. И очите й се замъглиха.

— Синът, който носиш, няма да бъде този, който ще наследи силата ти, макар че ще бъде силен и смел. Нито другият, който ще родиш след него. Дъщерята, третото дете, тя ще бъде следващата. Тя ще бъде твоята част от следващите трима. Красива като теб, с добро сърце и пъргав ум. Ще я наречеш Кийра. Един ден ще носи знака, който майка ни направи за теб.

Внезапно усетила замайване, Брана седна. Тийгън се спусна към нея.

— Добре съм, нищо ми няма. Дойде толкова бързо, че не бях готова. Малко съм бавна напоследък. — Потупа ръката на сестра си.

— Не съм поглеждала напред. Не ми хрумна.

— Защо да го правиш? Имаш право просто да си щастлива. Не бих искала да помрача деня ти за нищо на света.

— Не си. Как би могла да ми развалиш деня, като ми кажеш, че ще имам син, после и още един, и дъщеря? Не, остани на мястото си. Аз ще довърша приготвянето на чая.

И двете едновременно погледнаха към вратата, която се отвори в този миг.

— Разбира се, веднага е надушил прясно опечения хляб, такъв си е нашият Иймън — отбеляза Тийгън, когато брат им влезе с разрошена кестенява коса, както винаги, обрамчваща поразително красивото му лице.

Той се ухили и подуши въздуха като хрътка.

— Определено имам добър нюх, но не ми беше нужен, за да дойда насам. Толкова светлина струи от това място, че направо може да запали луната. Ако сте решили да правите толкова ярка магия, можеше да ми кажете.

— Не правим магии. Само си говорим. Ще имаме малко празненство с музика и песни в къщата тази вечер. А ти можеш да правиш компания на Брана, когато си тръгна, за да кажа на Гелуън, че ще става баща.

— След като има пресен хляб, бих могъл да... Баща ли каза? — Ясносините очи на Иймън грейнаха от удоволствие. — Това се казва хубава новина. — Вдигна Тийгън във въздуха и я завъртя, а после отново, след като тя се разсмя. Остави я на стола й, целуна я и се ухили на Брана. — Бих направил същото с теб, но сигурно ще си счупя гръбнака, понеже си голяма като планина.

— Не се надявай да хапнеш конфитюр с хляба.

— Красива планина. Която вече ме е дарила с прекрасен племенник и очарователна племенничка.

— Това може да ти донесе малко конфитюр.

— Гелуън ще полудее от радост. — Нежно, както винаги се отнасяше с Тийгън, той я погали по бузата. — Добре ли си, Тийгън?

— Чувствам се прекрасно. Сигурно ще сготвя за цяла армия, което идеално те устройва, нали?

— О, да, така си е.

— И ти трябва да си намериш жена, която ти подхожда — добави Тийгън, — защото от теб ще излезе чудесен баща.

— Напълно доволен съм вие двете да раждате децата, а аз да съм щастливият вуйчо.

— Има огнена коса и очи като бурно море и също притежава частица от магията. — Брана се облегна назад и погали с длан огромния си корем. — Напоследък ме връхлита на вълни. Отчасти се дължи на него, така си мисля — вече е нетърпелив. — После се усмихна. — Хубаво е да видя жената, която ще се хване с теб, Иймън. Не само за кратка закачка, а за дългия път.

— Не съм тръгнал да си търся жена. Не и единствената.

Тийгън се пресегна и улови ръката му.

— Мислиш си, както винаги си го правил, че не можеш да имаш жена, съпруга, защото трябва да пазиш сестрите си. Грешиш и винаги си грешал. Ние сме тримата, Иймън, двете с Брана сме също толкова силни, колкото и ти. Когато се влюбиш, няма да имаш избор.

— Недей да спориш с жена, която носи дете, особено ако е вещица — подхвърли бодро Брана. — Аз изобщо не търсех любовта, но тя ме намери. Тийгън я чакаше и тя дойде при нея. Ти може да бягаш от нея, братко мой, но въпреки това ще те настигне. Когато се върнем у дома. — Очите й отново се насълзиха. — О, за бога, разплаквам се от най-малкото нещо. Това те чака, Тийгън. Настроенията се променят безпричинно и често.

— И ти си го усетила. — Сега Иймън хвана ръката на Брана и тримата останаха съединени. — Ще се върнем у дома, и то скоро.

— При следващата пълна луна. Трябва да тръгнем, щом настъпи пълнолунието.

— Надявах се да изчака — прошепна Тийгън, — поне докато родиш, но в ума и сърцето си усещах, че няма да чака.

— Бебето ще се роди у дома, в Мейо. И все пак... Това също е нашият дом. Не за теб — обърна се тя към Иймън. — Ти чакаше, беше търпелив и остана тук, но в сърцето си, в мислите и душата си винаги си бил там.

— Беше ни казано, че пак ще се върнем у дома. Затова чаках. Тримата, онези трима, които са дошли след нас. Те също чакат. — Иймън погали с пръсти синия камък, който носеше на врата си. — Ще ги видим отново.

— Сънувам ги — каза Брана. — Виждам в съня си жената, която носи моето име, както и другите. Биха се и загубиха битката.

— Ще се бият отново — обади се Тийгън.

— Причиниха му голяма болка. — В очите на Иймън блесна жесток пламък. — Той изгуби много кръв, както когато онази, която наричат Мийра и която дойде с Конър от тримата, го прониза с меча си.

— Проляха кръвта му — съгласи се Брана. — И той се изцели. Събира сили. Черпи ги от мрака. Не мога да видя къде и как, само го усещам. Не мога да видя дали ще променим онова, което предстои, дали ще можем да го унищожим. Но виждам тях и знам, че ако ние не успеем, те ще се сражават с него.

— Затова ще се върнем у дома и ще намерим начин. Така че онези, които ще ни наследят, да не са сами в битката.

Брана се замисли за децата си, които спяха горе. В безопасност и невинни. И за децата на децата на нейните деца, в друго време, в Мейо. Които не бяха нито в безопасност, каза си тя, нито толкова невинни.

— Ще намерим начин. Ще се върнем. Но не тази вечер, защото тази вечер ще празнуваме. Ще има музика. И тримата ще благодарим на онези, които са били преди нас, за светлината. За живота — каза тя и леко сложи ръка върху корема на сестра си, както и върху своя.

— Утре. — Иймън се изправи. — Утре ще започнем да кроим планове за края на онзи, който отне живота на родителите ни.

— Ще останеш ли при Брана? Искам сега да кажа на Гелуън.

— Кажи му само радостната вест днес. — Брана стана заедно със сестра си. — Утре ще има достатъчно време за другото. Нека днешният ден бъде посветен единствено на радостта.

— Така ще направя. — Целуна сестра си, брат си. — Нека Оуен си донесе арфата.

— Непременно. Ще огласим цялата гора с музиката си и ще полети над хълмовете.

Седна пак, когато Тийгън излезе, и Иймън побутна чашата с чай към нея.

— Изпий го. Бледа си.

— Малко съм уморена. Оуен знае. Говорих с него и е готов да тръгне — да остави всичко, което е построил тук. Никога не съм мислила, че ще ми е трудно да се върна. Не знаех, че ще се разкъсвам на две.

— Братята на Гелуън ще се грижат за земята заради двете ви с Тийгън.

— Да, това е известна утеха. Не и за теб, земята тук никога не те е теглила. — И отново я връхлетяха смесени чувства на радост и тъга. — Ти ще останеш в Мейо, каквото и да стане. Не мога да видя какво ще направим ние — Оуен, аз и децата. Но Тийгън ще се върне тук, това го виждам ясно. Сега нейното място е тук.

— Така е — съгласи се той. — Тя винаги ще се остане тъмна вещица от Мейо, но домът й, сърцето й са в Клеър.