— Значи, е време да седнем и да хапнем. Рецептата е на твоята баба, Айона. Ще видим дали съм я улучила.

Още докато допълваше подноса, Фин го пое от ръцете й. И докато го вземаше, очите му срещнаха нейните и ги приковаха.

— Имала си и история в добавка, така ми казаха.

— Вярно е. — Взе голямото блюдо с бекон и наденички и го занесе до масата. Седна. — Преди по-малко от час седях тук и си приказвах с Брана, дъщерята на Сърха.

— Дошла е тук? — Конър се спря насред движението, с което прехвърляше куп палачинки в чинията си. — В нашата кухня?

— Да. Имах неспокойна нощ, пълна със сънища и гласове. И нейният бе сред тях. Не съм сигурна за мястото, защото всичко беше замъглено и неясно, както често става в сънищата. — Взе си само една палачинка. — Бях тук и тъкмо си сипвах първото сутрешно кафе, когато се обърнах. Тя беше тук. Изглежда като мен — или аз като нея. Това доста ме стресна отначало, изненадах се колко много си приличаме — макар тя да беше в напреднала бременност. Синът й ще се роди днес — или не точно днес, тъй като в нейното време има още две седмици до Вси светии.

— Смяна на времето — промърмори Айона.

— Както каза ти, били са спрели в абатството на Балинтъбър, докато идвали насам. Там ме е отвел сънят.

— Балинтъбър. — Айона се обърна към Бойл. — Усетих ги там, помниш ли? Когато ме заведе да го видя, почувствах ги, знаех, че са били там. Това е много силно място.

— Да, такова е — потвърди Брана. — Но аз съм ходила неведнъж, както и Конър. Никога не съм ги усещала.

— Не си била там, откакто дойде Айона — изтъкна Фин. — Не си била, откакто и тримата са събрани в Мейо.

— Вярно е. — И много добър аргумент, принуди се да признае тя. — Но ще го направя, всички ще отидем. На сватбения ви ден, Айона, ако не преди това. Тя каза, че другите преди нас пазят мястото, така че Кеван не може да проникне вътре. Не може да влезе, да чуе. Истинско убежище, ако решим, че ни трябва такова. Онези, които са били по-рано, са дали светлина и сила на тримата. И се надявам — вярвам, че тя се е нуждаела най-вече от това.

— Както и ти — обади се Айона, — всички ние. Всички се нуждаем от надежда.

— Аз съм повече по действието, отколкото по надеждите, но това й е дало нужното в момента. Видях го ясно. Тя каза — в съня ми и после отново тук — че ще победим. Да вярвам в това и че ще бъдат с нас, когато отново се изправим срещу Кеван. Да намерим начин. И да помним, че ако не е съдено ние да го довършим, то ще дойдат други трима. Ние ще победим.

— Макар и да са нужни хиляда години — добави Конър. — Е, добре, аз съм „за“ надеждата, както и „за“ действието. Но проклет да съм, ако чакам хиляда години, за да видя края на Кеван.

— Тогава ще намерим начин тук и сега. Веднъж ядох палачинки, когато бях в Монтана, в Американския запад — отбеляза Фин. — Там ги наричат другояче...

— „Флапджак“, обзалагам се — обади се Айона.

— Точно така. Бяха страхотни. Тези са още по-вкусни.

— Скитал си надлъж и нашир — отбеляза Брана.

— Да. Но няма да ходя никъде, докато това не приключи. Защото също като Конър и мен не ме устройват хиляда години. Ще намерим начин.

„Толкова просто?“ помисли си Брана и потисна раздразнението си.

— Тя каза, че ще бъдат с нас следващия път, когато влезем в битка. Но те бяха тук на Вси светии и въпреки това се измъкна.

— Бяха тук само частично, едва-едва — спомни си Конър. — Като сенки. Може би като част от магията за сън, която направихме, вероятно заради нея. Как бихме могли да ги доведем в цялата им сила — може ли да се направи? Ако намерим начин за това, как бихме могли да не го довършим? Първите трима и ние тримата. И още трима с нас.

— Времето е проблем. — Фин се облегна на стола си с кафето в ръка. — Смените във времето. Ние бяхме там на Вси светии, но от думите ти, Брана, става ясно, че те не са били. Затова са били просто сенки, неспособни да вземат участие. Трябва да направим така, че времената ни да се срещнат в едно. Нашето или тяхното време, но да бъде едно и също за всички. Интересно е и доста сложна задача за решаване.

— Но кое време и кога? — попита Брана. — Бях избрала два различни момента и всеки един би трябвало да свърши работа. Лятното слънцестоене, после Вси светии. Времето тогава трябваше да е на страната на светлината. Заклинанията, които измислихме, отровата, която направихме, всичко бе съобразено с конкретните място и време.

— И в двата случая го ранихме — напомни й Бойл. — И двата пъти проляхме кръвта му и той побягна. Колкото до последния, би трябвало да е смъртоносна рана.

— Силата му е тъмна, както нашата е светла — изтъкна Айона. — И източникът й го лекува. По-дълго този път. Нужно му е повече време.

— Само да можехме да намерим леговището му. — Лицето на Конър стана сурово. — Ако можехме да го атакуваме, докато е слаб.

— Не мога да го открия. Дори и двамата заедно не можахме — напомни му Фин. — Има достатъчно сила или онова, което го захранва, има достатъчно, за да се крие. Докато не изпълзи отново навън и аз или някой от нас не го усетим, можем само да чакаме.

— Надявах се да е на Коледа, но тя почти дойде. — Брана поклати глава. — Щеше ми се да го победим по Коледа, но това е по-скоро от желание всичко да свърши, отколкото увереност, че тогава е точният момент. Не съм го открила още сред звездите. Поне засега.

— Струва ми се, че имаме план за действие. — Бойл вдигна рамене. — Да намерим начина и точния момент. Да измислим как да използваме и първите трима в битката, ако това е реална възможност.

— Вярвам, че е така. — Фин погледна към Брана.

— Ще проучим въпроса, ще поработим върху това.

— Имам време тази сутрин.

— Аз трябва да ида до магазина да заредя стока. Едва смогвам с търсенето за празниците.

— Аз мога да помогна утре, в почивния ми ден — предложи Айона.

— Съгласна съм.

— И аз трябва да напазарувам някои неща — добави Айона. — Първата ми Коледа в Ирландия. И баба ще дойде. Нямам търпение да я видя и да й покажа къщата — е, каквото има засега поне. — Сгуши се в Бойл. — Ще си построим къща в гората.

— Тя отново си промени мнението за плочките в голямата баня — сподели Бойл с всички присъстващи.

— Трудно е да решиш. Никога досега не съм обзавеждала къща. — Тя погледна към Брана. — Помогни ми.

— Казах ти, че за мен ще бъде огромно удоволствие. Ела да поработим заедно утре и в края на деня ще отделим час-два с чаша вино в разглеждане на мостри на плочки и бои.

— Двамата с Конър почнахме да обмисляме как бихме искали да изглежда нашата къща на хълма над твоята. И мозъкът ми моментално изпушва. — Мийра поля обилно палачинката си със сироп. — Не мога да си представя в детайли построяването на една къща и избирането на цвета на вътрешните стени.

— Ами, ела да пийнеш вино с нас и ще си поиграем и с твоята къща. И като стана дума — подхвана Брана, решила да се възползва от случая, за да сподели сутрешните си мисли, — всички си имате свои жилища, Бойл, Мийра. Няма защо всички да се тъпчете на тясно тук всяка нощ.

— По-добре ни е заедно — настоя Конър.

— И няма нищо общо с факта, че ако спите в апартамента на Мийра, ще закусвате овесена каша всяка сутрин?

Той се ухили.

— И това е сериозна причина.

— Правя страхотна овесена каша. — Мийра го смушка в ребрата.

— Така е, скъпа, но опита ли тези палачинки?

— Признавам, че дори прочутата ми овесена каша не може да се мери с тях. Искаш малко лично пространство — обърна се Мийра към Брана.

— Нямам нищо против да оставам сама понякога.

— Ще поработим и върху това.

— Изглежда, имаме много задачи за решаване. — Бойл се изправи. — Добре е да започнем с разтребването на кухнята на Брана и залавяне с работата, с която си изкарваме хляба.

— Кога ще приключиш ангажиментите си с магазина? — попита я Фин.

Бе се надявала разговорите да са го разсеяли от темата, но го познаваше добре. Още повече, призна неохотно тя, не можеше да избегне съвместната им работа. Не и предвид крайната цел.

— Ще се върна към два.

— Значи, и аз ще съм тук в два. — Той стана, взе чинията си и я занесе до мивката.

Всеки трябваше да изкарва някак прехраната си, а Брана всъщност обичаше своята работа. След като къщата се изпразни и утихна, тя се качи горе, за да се облече за работния ден, и остави само тлееща жарава в камината на спалнята си.

Слезе в ателието си, където прекара следващия час в опаковане на ароматните сапуни, които бе приготвила предния ден. После украси с панделки и сухи цветя шишенцата с лосиони, които вече бе напълнила.

Към специалните подаръчни кутии, които бе купила за празничните дни, добави свещи, ароматизирани с червени боровинки.

След проверка на списъка, направен за нея от управителката на магазина й, добави още мехлем, масло за вана, различни кремове и си отбеляза какво трябва да направи допълнително, след което се зае да пренася кашоните до колата си.

Бе планирала да остави кучето си у дома, но Кател явно бе на друго мнение, защото пъргаво скочи в колата.

— Явно искаш разходка, така ли? Ами, добре.

След една последна бърза проверка на багажа тя седна зад волана и пое по краткия път до градчето Конг.

Дъждът и студът обезсърчаваха всеки турист, дръзнал да посети региона през декември. Завари стръмните улички безлюдни, руините на абатството — пусти. Като място извън времето, помисли си тя с усмивка.

Харесваше градчето, както запустяло в дъжда, така и огласено от хора в хубав ден. Макар и да продаваше от стоката си и направо от ателието понякога — особено на онези, които се отбиваха с надеждата да им направи заклинание или специална отвара — тя бе предпочела да отвори магазин в градчето, където туристи и местни жители да могат спокойно да се отбият. И тъй като винаги бе настроена прагматично, това беше място, където те да разменят своите пари за направеното от нея.

Спря колата на малката уличка пред варосаната в бяло фасада на ъгловата сграда, в която се помещаваше „Тъмната вещица“.

Кател скочи веднага след нея и въпреки дъжда изчака търпеливо, докато извади първия от кашоните със стока. Брана отвори с лакът вратата под акомпанимента на весели камбанки и влезе вътре сред ароматите и красивите светлини, създадени от нея за самата нея.

Толкова много красиви шишенца, купички, кутии по рафтовете, свещички, запалени за атмосфера и заради приятния аромат. Пастелни цветове за отмора и утеха, ярки такива за повдигане на тонуса, кристали, скупчени един до друг за повече сила.

И разбира се, веселието на празничния сезон с малката елхичка, с гирляндите и клонките имел, няколко коледни играчки, които бе купила от една жена в Дъблин, както и украсени с камъни магически пръчки и висулки, които бе поръчала по каталог, защото хората очакваха подобни неща в магазин с име „Тъмната вещица“.

Айлийн, дребничка като момиче, се бе покатерила на табуретка и забърсваше праха от един от високите рафтове. Обърна се и яркозелените й очила се смъкнаха върху чипото й носле.

— Виж ти, самата господарка е дошла. Много се радвам да те видя, Брана. Надявам се, че носиш още от онези свещи с аромат на боровинки, защото продадох и последната преди петнайсет минути.

— Нося още двайсет, както поиска. Бих казала, че са прекалено много, но след като сме продали и последната, явно ти отново си права.

— Затова ме направи управител на магазина. — Айлийн слезе от табуретката. Тъмнорусата й коса бе прибрана на обичайния кок и както винаги, бе облечена елегантно. Днес бе с високи ботуши и тъмнозелена рокля. Висока едва метър и петдесет, тя бе родила и отгледала петима прекрасни синове. — Значи, има още в колата? Ще ида да ги донеса.

— Не, няма, защото няма нужда и двете да се мокрим до кости. — Брана остави първия кашон на безукорно чистия плот. — Можеш да разопаковаш този и да правиш компания на Кател, тъй като настоя да дойде с мен.

— Кател знае къде държа специалните бисквитки за такива чудесни и добри кучета.

Хрътката размахваше опашка, докато тя говореше, след което седна възпитано и направо й се ухили.

Брана излезе отново под дъжда, последвана от смеха на Айлийн.

Наложи се да направи три курса и накрая бе подгизнала до кости.

Разпери ръце и бавно ги прокара близо до тялото си — от косата до краката, за да се подсуши, както бе направил Конър с кучето сутринта. Нещо, което би направила пред малцина, освен пред най-близките й хора.

Айлийн дори не мигна, докато разопаковаше стоката. Брана я бе избрала за управител на магазина си и отговорник за служителите на непълен работен ден заради много практични причини. Сред които една от най-важните бе, че усещаше проблясъците на сила у тази жена, както и нейното пълно приемане на това, което беше Брана.