— Да, много ми харесва.

— Сега ще ви се усмихна глупаво за последен път и вече можем да бъдем отново естествени.

Катрин извърна глава, защото не беше сигурна дали е учтиво да се засмее.

— Разбирам какво мислите за мене — каза мрачно той, — ще изглеждам доста жалък в дневника ви утре.

В дневника ми?!

— Да, и знам точно какво ще напишете: „Петък. Посетих Долната увеселителна зала. Носех муселинената си рокля с бродирани клончета и синя гарнитура и семплите черни обувки, в които изглеждах доста добре. Странно защо бях тормозена от някакъв съмнителен полупобъркан мъж, който ме караше да танцувам с него и ме разстрои с глупостите си“.

— Изобщо няма да напиша такова нещо.

— А да ви кажа ли какво трябва да напишете?

— Ще ви бъда особено признателна.

— „Танцувах с един много приятен млад мъж, който ми бе представен от мистър Кинг. Дълго разговарях с него — той изглежда невероятно умен. Надявам се да имам възможност да го опозная по-добре“. Това, госпожице, бих искал да напишете.

— Добре, но представете си, че не водя дневник.

— Вие си представете, че не седите в тази стая и аз не съм до вас. Ние сме тук, може ли да се съмнявате в това? Да не си водите дневник! А как без дневник отсъствуващите ви братовчедки ще разберат с какво е запълнен животът ви в Бат? Как ще разкажете подробно за ежедневните любезности и комплименти към вас, ако не ги записвате всяка вечер? Как ще запомните кога каква рокля сте носила, какъв е бил цветът на лицето ви в конкретния момент и как е била накъдрена косата ви, за да разказвате за тях, без да пропускате нищо, ако не се обръщате за помощ към дневника си? Мила госпожице, не съм толкова неосведомен за привичките на младите дами, колкото ви се иска да вярвате. Този хубав навик да се записва всичко в дневник допринася до голяма степен за изработването на гладък стил на писане, с който дамите обикновено толкова се славят. Всеки признава, че талантът да се пишат увлекателни писма се среща често у жените. Може би донякъде пръст има природата, но съм убеден, че в тази насока основно помага практиката да се води дневник.

— Понякога съм си мислила — каза неуверено Катрин — дали наистина жените пишат писма по-добре от мъжете. Искам да кажа, че според мене превъзходството невинаги е на наша страна.

— Доколкото съм имал възможност да преценя, струва ми се, че обикновено стилът на писане на писма при жените е безупречен, с изключение на три подробности.

— И кои са те?

— Липса на каквато и да е конкретна тема, пълно пренебрежение към необходимостта да поставят точки и в много случаи непознаване на граматиката.

— За Бога! Съвсем не трябваше да се притеснявам, когато отхвърлих комплимента ви! Вие нямате много високо мнение за нас.

— Бих формулирал като общо правило, че жените пишат по-хубави писма от мъжете толкова, колкото и изпълняват дуети или рисуват пейзажи по-добре. Майсторството във всяко умение, което се основава на добрия вкус, е доста справедливо разпределено между двата пола.

Тук ги прекъсна мисис Алън.

— Скъпа Катрин — обърна се към нея тя, — моля те, извади тази карфица от ръкава ми. Страхувам се, че вече го е продупчила, за което ще ми бъде много мъчно, защото това е една от любимите ми рокли, макар платът да струваше само девет шилинга ярда.

— Точно толкова бих предположил, госпожо — обади се мистър Тилни, като разглеждаше муселина.

Вие разбирате ли от муселин, господине?

— Доста. Винаги сам купувам вратовръзките си и минавам за добър познавач. Моята сестра също често ми се доверява да избирам новите й рокли. Завчера направих за нея подобна покупка и всяка дама, която я видя, обяви, че сделката е била изключително сполучлива. Платих само пет шилинга на ярд, а материята бе истински индийски муселин.

Мисис Алън бе поразена от неговите умения.

— Обикновено мъжете обръщат толкова малко внимание на подобни неща — каза тя. — Невъзможно е да накарам мистър Алън да отличи една моя рокля от друга. Навярно сестра ви намира изключителна подкрепа у вас, господине.

— Надявам се, госпожо.

— А мога ли да ви попитам какво мислите за роклята на мис Морланд?

— Много е хубава, госпожо — отвърна той, като внимателно разглеждаше дрехата, — но не мисля, че ще издържи на пране. Боя се, че платът ще се разнищи.

— Как може — започна Катрин, като се смееше — да бъдете толкова… — тя насмалко не каза „странен“.

— Моето мнение напълно съвпада с вашето — забеляза мисис Алън. — И аз казах същото на мис Морланд, когато я купуваше.

— Все пак, знаете ли, госпожо, муселинът винаги може някак да се използува. На мис Морланд ще й остане достатъчно за кърпичка, боне или шал. Казват, че муселинът никога не се губи. Чувал съм сестра ми да повтаря това поне сто пъти, когато е проявила разточителство и е купила повече, отколкото й трябва или безразсъдство и да го е срязала неправилно.

— Бат е очарователно място, господине. Тук има толкова много хубави магазини. В нашия край сме много зле. Не че нямаме чудесни магазини в Солзбъри, но дотам е тъй далече. Осем мили не са малко път. Мистър Алън казва, че са девет — точно бил измерил — но аз съм убедена, че не могат да са повече от осем. Ходенето до там е направо изтощително, прибирам се изморена до смърт. А тук просто излизаш от къщи и за пет минути си купуваш каквото ти трябва.

Мистър Тилни бе достатъчно учтив да показва интерес към онова, което говореше мисис Алън и тя продължи да го занимава с различните видове муселин, докато танците започнаха отново. Докато слушаше разговора им, Катрин започна да се опасява, че той прекалява, забавлявайки се със слабостите на другите.

— За какво сте се замислила така дълбоко? — запита той, докато се връщаха към балната зала. — Надявам се, че не за вашия партньор, защото, ако съдя по клатенето на главата ви, разсъжденията ви не са ласкателни.

Катрин се изчерви и отвърна:

— Не мислех за нищо.

— Изразихте се несъмнено много изкусно и дълбокомислено, но предпочитам направо да ми кажете, че не желаете да ми отговорите.

— Добре тогава — не желая да ви отговоря.

— Благодаря ви, защото така скоро ще се опознаем. Дадохте ми основание да ви ядосвам на тази тема всеки път, когато се срещнем, а нищо друго на света не сближава хората повече.

Те танцуваха отново и когато балът свърши, се разделиха със силното желание, поне от страна на дамата, да продължат познанството. Не може със сигурност да се каже дали тя много мисли за него, докато пиеше топлото си разредено вино, преди да си легне и дали после го сънува. Надявам се все пак да е прекарала само лека дрямка или най-много ранен утринен унес, защото ако е вярно, както твърди един прочут11 писател, че никак не е допустимо една млада дама да се влюбва, преди мъжът да е изразил любовта си, то сигурно би било твърде непристойно младата дама да сънува мъжа, преди да е станало известно, че той вече я е сънувал. Вероятно в главата на мистър Алън още не се бяха появили мисли дали мистър Тилни е подходящ да сънува младата му повереница и да се влюби в нея, но след някой друг въпрос към жена си, той се бе успокоил, че за обикновен познат е напълно приемлив. Още в началото на вечерта мистър Алън се бе постарал да научи кой е партньорът на Катрин. Осведомиха го, че мистър Тилни е свещеник и произхожда от много почтено семейство от Глостършър.

Глава четвърта

На следващия ден Катрин забърза към Водната зала с необичайно нетърпение, вътрешно убедена, че ще види там мистър Тилни и готова да му се усмихне при срещата. Не потрябва усмивка — мистър Тилни не се появи. През модните часове в залата можеше да се види всичко живо в Бат, само не и него. Тълпи от хора постоянно влизаха и излизаха, качваха се или слизаха по стълбите — хора, за които никой не го бе грижа и които никой не искаше да види. Единствен той отсъствуваше. „Колко очарователно място е Бат“, каза мисис Алън, когато седнаха близо до големия часовник, уморени да крачат из залата. „И колко хубаво би било, ако имахме тук някой познат.“

Това пожелание толкова пъти бе изказвано напразно, че мисис Алън нямаше особена причина да се надява, че този път ще последва по-благоприятно развитие. Знаем, обаче, че „ако желаното не идва, недей да изпадаш в отчаяние“, защото „неуморимото усърдие постига това, което желаем“. И неуморимото усърдие, с което добрата дама всеки ден бе пожелавала едно и също нещо, най-накрая бе възнаградено. Не бяха изминали и десет минути, когато една лейди, приблизително на възрастта на мисис Алън и седяща от другата й страна, след като се бе взирала в нея внимателно известно време, я заговори изключително любезно:

— Мисля, госпожо, че не греша. Отдавна не съм имала удоволствието да ви видя, но не се ли казвате мисис Алън?

На въпроса бе отговорено с готовност и непозната съобщи, че тя е мисис Торп. Мисис Алън веднага разпозна чертите на своята бивша съученичка и близка приятелка, която бе срещала след училище само веднъж, и то преди много години, когато и двете се бяха омъжили. Срещата предизвика огромна радост, както можеше да се очаква, след като дамите не бяха чували нищо една за друга през последните петнадесет години. Размениха се комплименти за добрия външен вид, както и забележки за това, колко бързо се е изнизало времето след последната им раздяла, колко малко са вярвали, че ще се видят в Бат и какво удоволствие е да попаднеш на стара приятелка. Сетне последваха въпроси и разяснения за семействата, сестрите и братовчедите, като двете дами говореха едновременно с по-голямо желание да разказват, отколкото да слушат, и всяка чуваше съвсем малко от думите на другата. Мисис Торп притежаваше пред мисис Алън голямо предимство — можеше да разказва повече, защото имаше деца. Тя се впусна да описва подробно талантите на синовете си и хубостта на дъщерите си, посочи различното им положение в живота и различните им планове — Джон бе студент в Оксфорд, Едуард учеше в Търговско-шивашкото училище, а Уилям плаваше на кораб. Нямаше други трима на този свят, които да са толкова обичани и зачитани на своето поприще. Мисис Алън не можеше да отговори с подобни факти и не можеше да проглуши ушите на приятелката си с подобни успехи, затова приемаше казаното с неохота и недоверие. Бе принудена само да седи и да се преструва, че слуша всички тези майчини излияния. Все пак се утеши с откритието, което проницателният й поглед скоро направи, че дантелата върху наметката на мисис Торп не беше и наполовина хубава, колкото нейната собствена.

— Ето и моите мили момичета! — възкликна мисис Торп, като посочи три елегантни девойки, които се приближаваха, хванати за ръце. — Скъпа мисис Алън, горя от нетърпение да ви ги представя. За тях ще е огромно удоволствие да се запознаят с вас. Най-високата е Изабела, тя е най-голямата и кажете — не е ли много хубава? Другите две също са много харесвани, но, според мене, Изабела е най-красивата.

Трите мис Торп бяха представени, представена им бе и мис Морланд, за която от известно време бяха забравили. Името й порази всички и след като поговори с нея много любезно, най-голямата млада дама заяви на глас пред останалите:

— Колко поразително мис Морланд прилича на брат си!

— Тя е направо негово копие! — възкликна майка й и всички повториха думите й два-три пъти:

— Веднага трябваше да се досетим, че му е сестра.

За момент Катрин се изненада, но когато мисис Торп и дъщерите й започнаха да разказват историята на запознанството си с мистър Джеймс Морланд, тя си спомни, че най-големият й брат неотдавна се бе сприятелил с младеж на име Торп, който учеше в същия колеж и последната седмица от коледната ваканция бе прекарал на гости у семейството му край Лондон.

След като всичко бе обяснено, трите мис Торп казаха много любезни думи за желанието си да се запознаят по-отблизо с Катрин, споделиха дори, че вече се смятат приятелки, заради приятелството между братята им. Тя изслуша всичко с удоволствие и отговори с всички мили изрази, за които можа да се сети. Като първо доказателство за приятелски отношения, скоро бе поканена да се разходи под ръка с най-голямата мис Торп из залата. Катрин бе доволна, че се увеличават познатите й в Бат и докато говореше с нея, почти забрави мистър Тилни. Приятелството със сигурност е най-добрият балсам за болките, причинени от любовни разочарования.