Разговорът им се насочи към теми, чието свободно обсъждане обикновено допринася много за укрепването на внезапно възникнало приятелство между две млади дами — дрехи, балове, флиртове и смахнати хора. Мис Торп бе с четири години по-голяма от мис Морланд и най-малко четири пъти по-добре осведомена, което й даваше подчертано преимущество при обсъждането на тези въпроси. Тя можеше да сравни баловете в Бат с баловете в Тънбридж и модата в Бат с модата в Лондон, да промени понятията на най-новата си приятелка за много от тънкостите на подбраното с вкус облекло, да открие само по една усмивка флирта между дама и джентълмен и да съзре някоя смахната личност в най-гъстата тълпа. Тези способности бяха напълно нови за Катрин и събуждаха у нея силно възхищение. Уважението, което, естествено, предизвикваха, може би щяха да попречат на близостта между двете, ако непосредствените обноски и жизнерадостта на мис Торп, както и често изразяваното задоволство от тяхното запознанство не размиваха всякакво страхопочитание, докато не остана само нежна обич. Засилващата се привързаност помежду им не можа да се задоволи само с пет-шест обиколки на Водната зала. Всички трябваше да си тръгнат заедно, мис Торп да придружи мис Морланд до самата врата на къщата на мистър Алън и там да се разделят с изпълнено с много любов продължително ръкостискане, като преди това с взаимно задоволство се бяха разбрали да разменят погледи в театъра същата вечер и да кажат по едно и също време вечерната си молитва. Катрин веднага изтича нагоре по стълбата и от прозореца на гостната взе да наблюдава как мис Торп се отдалечава надолу по улицата. Възхищаваше се на грациозната кръшност на походката й, на елегантното изящество на фигурата и облеклото й и от все сърце бе благодарна на случая, изпратил й такава приятелка.

Мисис Торп бе не особено богата вдовица, добродушна и добронамерена и изключително предана майка. Най-голямата й дъщеря се отличаваше с поразителна красота, а другите две, като си даваха вид на не по-малко хубави от сестра си и й подражаваха в държането и начина на обличане, оставяха отлично впечатление.

Този кратък разказ за семейството цели да се замести необходимостта от дълго и подробно изложение от самата мисис Торп за нейните минали перипетии и страдания, което би заело следващите три или четири глави и в което може би щеше да стане дума за безсъвестни лордове и адвокати и да се повторят в детайли разговори, проведени преди двадесет години.

Глава пета

Същата вечер в театъра Катрин не бе чак толкова заета да отвръща на кимванията и усмивките на мис Торп, въпреки че това определено й отнемаше много време, та да забрави да огледа с търсещ поглед всички ложи, които можеше да види, с надежда да открие мистър Тилни. Напразно. Мистър Тилни бе толкова поклонник на театъра, колкото и на Водната зала. Катрин се надяваше, че на следващия ден ще й провърви повече и когато в отговор на нейните желания за хубаво време я посрещна прекрасно утро, тя почти не се съмняваше в успеха си. Във всяка слънчева неделя къщите в Бат се изпразват и се създава впечатление, че целият свят е излязъл да се разходи и да сподели с познатите си, че денят е чудесен.

Щом свърши църковната служба, семейства Торп и Алън нетърпеливо се събраха. Постояха във Водната зала достатъчно дълго, за да установят, че навалицата е непоносима и не може да се види нито едно благородно лице — извод, до който стигат всички през всяка неделя от курортния сезон, след което забързаха към Полумесеца, за да подишат свежия въздух на по-добра компания. Тук Изабела и Катрин, хванати за ръка, отново вкусиха радостта от приятелството, водейки разговор без всякакви задръжки. Те говореха много и се забавляваха прекрасно, но Катрин отново бе разочарована в надеждата си да види своя партньор. Никъде не успя да го срещне. Всяко търсене неизбежно водеше до неуспех. Нямаше го и на сутрешните, и на вечерните събирания, липсваше на баловете със строго и не толкова строго официални дрехи в Горните и Долните увеселителни зали, нямаше го и сред пешеходците, ездачите и возещите се в двуколки по време на сутрешните разходки. Името му не бе вписано в книгата на посетителите на Водната зала. По-нататъшното търсен беше безсмислено. Вероятно си бе заминал от Бат, а не беше споменал, че престоят му ще е толкова кратък. Тази тайнственост, която винаги приляга твърде добре на един герой, придаде нов блясък на личността и обноските му във въображението на Катрин и увеличи нейното страстно желание да научи повече за него. От семейство Торп не можеше да узнае нищо, защото бяха дошли в Бат едва ден преди деня, в който срещнаха мисис Алън, но въпреки неведението им, това беше тема, която Катрин често с удоволствие разискваше с хубавата си приятелка и получаваше всевъзможни насърчения да продължи да мисли за джентълмена. Така въздействието, което той бе упражнил върху нейното въображение, се запазваше все така силно. Изабела бе напълно убедена, че мистър Тилни е очарователен млад мъж и не по-малко уверена, че той е запленен от скъпата й Катрин и скоро ще се върне. Тя го харесваше още повече поради факта, че беше свещеник, „защото аз самата, трябва да призная, изпитвам особена благосклонност към хората от тази професия“ и при тези думи тя сякаш въздъхна. Катрин сгреши, като не поиска да узнае причината за това нежно чувство. Но тя нямаше нужния опит в любовните хитрости и в приятелските задължения и не знаеше кога е уместна деликатната задявка и кога трябва да се настоява за откровеност.

Мисис Алън вече беше напълно щастлива и доволна от Бат. Беше намерила познати, като бе имала късмета това да е семейството на извънредно достойна стара приятелка. И за да бъде удоволствието пълно, тя установи, че дрехите на тези приятели в никакъв случай не бяха скъпи колкото нейните. Всекидневното й възклицание вече не звучеше: „Как бих искала да имаме познати в Бат!“, а „Колко съм щастлива, че срещнахме мисис Торп!“ Тя желаеше, не по-малко от младата си повереница и Изабела, семействата да общуват колкото е възможно повече. Мисис Алън никога не се чувстваше удовлетворена от изминалия ден, ако не беше прекарала по-голямата част от него редом с мисис Торп в разговор — те така го наричаха — само дето почти не разменяха мнения и често дори нямаха обща тема, защото мисис Торп говореше главно за децата си, а мисис Алън — за роклите си.

След топлата първа среща, приятелството между Катрин и Изабела не закъсня да се задълбочи и те така стремително преминаха през всички степени на засилваща се нежност, че скоро не остана никакво неизползувано доказателство за нея, което да дадат на себе си или на другите. Обръщаха се една към друга на малки имена, винаги вървяха хванати за ръце, прикрепваха си взаимно шлейфовете към роклите, когато танцуваха и отказваха да се делят при изпълнение на фигурите. Ако утрото бе дъждовно и ги лишаваше от други забавления, те с непоколебима решителност се събираха напук на влагата и калта и се затваряха да четат романи. Да, романи, защото аз няма да възприема онзи неблагороден и неразумен навик, типичен за авторите на тези произведения, да принизяват с презрителното си охулване точно творбите, чиито брой самите те увеличават. Тези хора са най-отявлените врагове на творбите, които пишат, сипят безпощадно сурови епитети срещу романите и не допускат собствената им героиня да ги чете. Ако случайно в ръцете й попадне подобно произведение, тя задължително прелиства блудкавите му страници с отвращение. Колко жалко! Щом героинята на един роман не среща снизхождение у героиня на друг, от кого да чака защита и уважение? Не одобрявам тази практика. Нека оставим на критиците да злоупотребяват на воля с подобни изблици на въображението си и за всеки нов роман да говорят с изтърканите безвкусни думи, с които днес ругае печатът. Нека не се изоставяме взаимно — ние сме онеправдани. Въпреки че нашите произведения носят цялостно и непресторено удоволствие, което не може да се сравни с никои творби от останалите жанрове в света, за нито един вид творчество не се говори с такова пренебрежение. Поради гордост, невежество или мода, нашите врагове са почти колкото нашите читатели. И докато способностите на хилядния съставител на „Кратка история на Англия“ или на човека, събрал и публикувал на едно място няколко десетки стиха от Милтън, Поуп или Прайър, заедно със статия от „Спектейтър“ и глава на Стърн12, се възхваляват от стотици пера, то сякаш цари почти всеобщо желание да се омаловажи талантът и подцени трудът на романиста, както и да се осмеят произведенията, написани с такава дарба, остроумие и вкус, които само им правят чест. „Аз не чета романи“. „Рядко поглеждам роман“. „Не мислете, че често чета романи“. „Наистина е много добро за роман“. Това са обичайните реплики. „А какво четете, госпожице?“ — „О, просто един роман“ — отговаря младата дама и оставя книгата с престорено безразличие или мигновено обхванал я срам. „Това е само «Сесилия», «Камила» или «Белинда»13. Накратко, това е само една творба, в която се разкриват най-могъщите възможности на разума, а най-дълбокото познаване на човешката природа, най-сполучливите описания на нейната многоликост и най-живите изблици на остроумие и хумор стават достояние на света, изказани с най-майсторски подбрани думи. Ако същата млада дама бе заета с четене на някой брой на «Спектейтър» вместо с роман, с каква гордост би показала книгата и би обявила заглавието й. Все пак, малка е вероятността тя да се е зачела в такава част на обемното издание, чието съдържание или стил не биха отвратили млад човек с вкус. Статиите в този ежедневник толкова често са изпълнени с описания на невероятни обстоятелства, неестествени характери и теми за разговор, които не интересуват нито една жива душа, а пък езикът им в много случаи е толкова груб, че създава не твърде благоприятна представа за епохата, която е могла да го понася.“

Глава шеста

Разговорът, който двете приятелки водиха една сутрин във Водната зала на осмия или деветия ден от запознанството си, разкрива изключително силната привързаност между тях, породена от присъщата им деликатност, благоразумие, оригинално мислене и литературен вкус.

Бяха се уговорили да се срещнат. Изабела пристигна почти с цели пет минути преди приятелката си и съвсем естествено първите й думи към нея бяха:

— Скъпа моя, какво се случи, та толкова закъсня? Чакам те цяла вечност!

— Господи, така ли? Много съжалявам, наистина мислех, че съм съвсем навреме. Та часът е точно един. Надявам се, че не съм те накарала да стоиш дълго сама?

— О, най-малко десет дълги столетия! Сигурна съм, че съм тук вече половин час. Нека отидем да седнем в отсрещния край на залата и да се позабавляваме. Имам да ти казвам сто неща. Първо, ужасно се страхувах, че ще завали тази сутрин, точно когато се канех да изляза. Изглеждаше, че времето определено отива на дъжд, а това би ме накарало да умра от мъка. Да знаеш, току-що видях най-хубавата шапка, която можеш да си представиш, на една витрина на Милсъм Стрийт. Много прилича на твоята, само че панделките й не са зелени, a coquelicot14. Страшно ми се прииска да я имам. Мила Катрин, а ти с какво се занимава тази сутрин? Продължи ли да четеш „Удолфо“?

— Да, започнах да чета веднага, щом се събудих, и стигнах до черното покривало15.

— Наистина ли? Чудесно! За нищо на света няма да ти кажа какво има под него. Не изгаряш ли от любопитство да узнаеш?

— Иска ли питане! Какво ли би могло да бъде? Не, не ми казвай, в никакъв случай не ми казвай! Знам, че навярно е скелет, сигурно скелетът на Лорентина. Тази книга направо ме очарова. Иска ми се цял живот да я чета. Вярвай ми, че ако нямах уговорка да се видя с тебе, не бих се откъснала от нея за нищо на света.

— Прекрасна моя! Зная колко много съм ти задължена. След като свършиш „Удолфо“, ще прочетем заедно „Италианецът“16. Съставила съм за тебе един списък с още десет или дванадесет книги като тези.

— Наистина ли? Толкова се радвам! Кои са те?

— Веднага ще ти прочета заглавията, тук са, в бележника ми. Ето — „Замъкът във Волфенбах“, „Клермон“, „Тайнствените предупреждения“, „Магът от Черната гора“, „Среднощна камбана“, „Сирачето от Рейн“ и „Ужасни мистерии“17. Засега тези стигат.

— Чудесно! Сигурна ли си, че всички са страшни?

— Абсолютно, защото една моя особено близка приятелка, мис Андрюз, очарователно момиче, едно от най-очарователните създания на този свят, е прочела всяка една от тях. Бих искала да познаваш мис Андрюз, щеше да си във възторг от нея. Тя си плете най-прекрасната наметка, която можеш да си представиш. Смятам, че е хубава като ангел и ужасно ме е яд, че мъжете не й се възхищават. Много им се карам за това.