Емили натисна бутона за прекъсване и се отпусна отново върху матрака, преглъщайки сълзите си. Тя знаеше, че присъствието й тежи на Карълайн — разтегаемият диван заемаше почти цялото свободно пространство, Емили непрекъснато пречеше на Карълайн да учи и освен това я молеше да запази ужасната й тайна от родителите им. Но трябваше ли да се държи толкова гадно?

Спенсър не изпрати съобщение на Емили. Оставаше й само един човек, на когото можеше да се обади. Тя намери името на Хана в списъка и го избра.

Когато телефонът иззвъня, Хана тъкмо затваряше куфара си.

— Майк? — отговори тя, без да поглежда към екрана. Приятелят й през цялото време й звънеше и й задаваше най-различни въпроси за Исландия — Знаеш ли, че там има музей на секса? Непременно ще те заведа в него!

— Хана — избъбри Спенсър. — Имам нужда от теб.

Хана седна на леглото.

— Добре ли си? — Не се бяха чували цяло лято, още откакто Спенсър започна интензивния си подготвителен курс в „Пен“. Последния път я беше видяла на купона у Ноъл Кан, на който приятелката на Спенсър, Келси, също се беше появила. Изкараха една наистина странна нощ.

Спенсър избухна в сълзи. Говореше накъсано и Хана успя да чуе само откъслечни думи:

— Полицията… хапчета… Опитах се да се отърва от тях… Край с мен, освен ако ти…

Хана се изправи и закрачи из стаята.

— По-спокойно. Да видим дали съм разбрала. Значи… загазила си? Заради наркотици?

— Да, и ти трябва да направиш нещо за мен. — Спенсър стисна телефона с двете си ръце.

— Как мога да помогна? — прошепна Хана. Тя си спомни всичките пъти, когато я бяха водили в полицията — заради откраднатата от „Тифани“ гривна, а по-късно и заради катастрофата с колата на тогавашното й гадже Шон. Едва ли Спенсър искаше от нея да се сближава с ченгето, което я беше арестувало, както навремето постъпи майката на Хана.

— У теб ли са онези хапчета, които ти дадох на купона на Ноъл? — попита Спенсър.

— Ами, да. — Хана се размърда притеснено.

— Искам да ги вземеш и да ги отнесеш в колежа. Иди в общежитието „Фридман“. Задната врата винаги е отключена — можеш да влезеш оттам. Качи се на четвъртия етаж, стая 413. Комбинацията на ключалката е пет-девет-две-нула. Когато влезеш, пъхни хапчетата под възглавницата. Или в шкафа. На някое място, което хем да е скрито, хем не чак толкова.

— Чакай малко, чия е тази стая?

Спенсър сви пръстите на краката си. Надяваше се Хана да не я попита за това.

— На… Келси е — призна си тя. — Моля те, не ме съди, Хана. Няма да издържа тук. Тя иска да ме съсипе, разбираш ли? Искам да занесеш хапчетата в нейната стая, а след това да се обадиш на ченгетата и да кажеш, че всички в „Пен“ знаят за нея, че е дилър. Освен това спомени, че е често се е забърквала в неприятности. Това ще накара ченгетата да претърсят стаята й.

— А Келси наистина ли е дилър? — попита Хана.

— Ами, не. Едва ли.

— Значи ти искаш да натопя Келси за нещо, което двете сте свършили?

Спенсър затвори очи.

— Гаранция ти давам, че в този момент Келси е в стаята за разпити и здраво ме топи. Трябва да се опитам да се измъкна.

— Но аз заминавам за Исландия след два дни! — възрази Хана. — Не ми се иска да минавам през митницата, при положение, че току-виж издадат заповед за моя арест.

— Няма да те хванат — увери я Спенсър. — Обещавам ти. Освен това… помисли за Ямайка. Не забравяй как всички щяхме да загазим здраво, ако не се бяхме подкрепяли.

Стомахът на Хана се сви. Тя правеше всичко възможно да изтрие инцидента в Ямайка от съзнанието си и до края на годината избягваше приятелките си, за да не събудят спомените за ужасното събитие. Същото им се беше случило и когато най-добрата им приятелка Алисън Дилорентис — която всъщност беше Кортни, тайната близначка на Али — се появи в последния ден на седми клас. Понякога трагедиите сплотяват приятелите. В други случаи ги разделят.

Но сега Спенсър се нуждаеше от нея, също както Хана бе имала нужда от приятелките си в Ямайка. Те бяха спасили живота й. Хана стана и нахлу чехлите си.

— Добре — рече тя. — Ще го направя.

— Благодаря ти — каза Спенсър. После затвори и усети как облекчението я залива като прохладен, мъглив дъжд.

Вратата рязко се отвори и телефонът едва не падна от ръцете й. Същото намръщено ченге връхлетя в стаята. Когато забеляза телефона й, бузите му пламнаха.

— Какво прави това у теб?

Спенсър го остави на масата.

— Никой не ми го поиска.

Ченгето грабна телефона и го пусна в джоба си. След това хвана Спенсър за ръката и грубо я изправи.

— Да вървим.

— Къде ме водите?

Полицаят я избута в коридора. Удари я миризма на гранясала храна.

— Сега ще си поговорим.

— Вече ви казах, че нищо не знам — възрази Спенсър. — Какво ви каза Келси?

Ченгето се подсмихна.

— Да видим дали разказите ви ще съвпаднат.

Спенсър се вцепени. Представи си как новата й приятелка стои в стаята за разпити, спасява собственото си бъдеще и съсипва нейното. След това си представи Хана, която се мята в колата си и зарежда в джипиеса си пътната карта до университета на Пенсилвания. При мисълта, че ще натопи Келси, стомахът й се сви, но нима имаше друг избор?

Ченгето отвори някаква врата и посочи на Спенсър един от офисстоловете.

— Доста неща трябва да ни обясните, госпожице Хейстингс.

„Така си мислиш ти“ — каза си Спенсър и изпъна рамене. Знаеше, че решението й е добро. Трябваше да се погрижи за себе си. И след като знаеше, че Хана вече е на път, тя бе сигурна, че ще се отърве.

Едва по-късно, след като Хана беше подхвърлила наркотиците, след като се беше обадила в централата и след като Спенсър беше чула две ченгета да обсъждат обиска на стая 413 в общежитието „Фридман“, тя научи истината: Келси не беше казала нищо, което да уличи нея или Спенсър в извършването на престъпленията, в които ги бяха обвинили. Толкова й се искаше да промени всичко, но вече беше късно — ако признаеше, че е излъгала, това щеше да я вкара в още по-големи неприятности. По-добре да си мълчи. Вече нищо не можеше да насочи полицията към нея.

Скоро след това ченгетата я пуснаха с предупреждение. Когато Спенсър излизаше от стаята за задържани, тя видя двама полицаи да водят Келси по коридора. Държаха я здраво от двете страни, сякаш приятелката й беше сериозно загазила. Когато мина покрай нея, Келси я погледна уплашено. „Какво става тук? — питаше погледът й. — Какво знаят за мен?“. Спенсър сви рамене, сякаш нямаше никаква представа, след което излезе навън в нощта, спокойна, че бъдещето й е спасено.

Животът й продължи. Тя взе изпитите по всички предмети от курса с отличен. Върна се в „Роузууд дей“ като най-добрата в класа. Влезе в „Принстън“ с ранния прием. Докато дните и месеците бавно се точеха, споменът за онази кошмарна нощ бавно избледня и тя се успокои, че тайната й е в безопасност. Само Хана знаеше истината. И никой друг — нито родителите й, нито администрацията на „Принстън“, нито Келси — щеше да я узнае някога.

Докато не настъпи следващата зима. Когато някой успя да научи всичко.

1.

Всеки убиец заслужава да разпусне някоя вечер

Една сряда вечер в началото на март Емили Фийлдс лежеше на килима в спалнята, която делеше със сестра си Карълайн. На стената висяха медалите от състезанията по плуване и големият плакат на Майкъл Фелпс. На леглото на сестра й се въргаляха якето на Емили, хиляди тениски с голям размер и чифт момчешки дънки. Карълайн беше заминала за „Станфорд“ през август и Емили се наслаждаваше на самотата си. Особено след като напоследък прекарваше по-голямата част от времето си в стаята.

Тя се превъртя по корем и погледна към лаптопа си. На екрана се мъдреше страница във Фейсбук. Почивай в мир, Табита Кларк.

Тя погледна снимката на профила на Табита. Ето ги розовите устни, които се усмихваха толкова изкусително на Емили в Ямайка. Ето ги и зелените очи, които се взираха присвити в тях на хотелската платформа. Сега Табита вече беше само купчина кости, плътта и вътрешностите й бяха изядени от рибите и разнесени от морските вълни.

Ние го направихме.

Емили затвори капака на лаптопа и усети, че й се повръща. Година по-рано, по време на пролетната ваканция, която прекара в Ямайка, тя й приятелките й можеха да се закълнат, че са се изправили очи в очи с истинската Алисън Дилорентис, която беше възкръснала и готова да приключи с тях завинаги, точно каквото възнамеряваше да направи и във фамилната им къща в Поконос. След поредица от странни срещи, в които тази нова, загадъчна непозната разкри тайни, които само Али би могла да знае, Ариа я беше блъснала през ръба на гарвановото гнездо. Момичето падна от няколко етажа на пясъчния бряг и тялото й изчезна веднага, най-вероятно отнесено в морето от прилива. Когато две седмици по-рано четирите приятелки видяха по новините, че останките на същото това момиче са били изхвърлени на брега на курорта, те си помислиха, че целият свят ще разбере онова, което те вече знаеха: че истинската Али е оцеляла от пожара в Поконос. И тогава падна бомбата: момичето, което Ариа беше блъснала, въобще не беше Али — името й бе Табита Кларк, точно както им беше казала. Те бяха убили невинен човек.

След края на новините Емили и приятелките й получиха смразяващо послание от анонимна персона, известна само като А., в традицията на двамата преследвачи, които ги бяха тормозили преди. Новият А. знаеше какво са извършили и възнамеряваше да ги накара да си платят. Оттогава Емили беше нащрек в очакване на следващата стъпка на А.

Тази мисъл я навестяваше ежедневно, стряскаше я и я караше да се чувства ужасно засрамена. Табита беше мъртва заради нея. Едно семейство бе съсипано заради нея. Тя правеше всичко възможно да се въздържи да не отиде в полицията и да им разкаже какво са извършили. Но това щеше да съсипе живота на Ариа, Хана и Спенсър.

Телефонът й изпиука и тя го взе. На екрана пишеше: „АРИА МОНТГОМЪРИ“.

— Здрасти — каза Емили.

— Здравей — отвърна Ариа. — Добре ли си?

Емили сви рамене.

— Нали знаеш…

— Да — съгласи се Ариа.

Настъпи продължително мълчание. През двете седмици след появата на А. и съобщението, че тялото на Табита е открито, Емили и Ариа се чуваха всяка вечер, просто така, за проверка. В повечето случаи дори не разговаряха. Понякога гледаха заедно телевизия — разни програми като „Да сме в крак със семейство Кардашиян“. Предишната седмица и двете хванаха повторението на „Малка сладка убийца“, телевизионният филм, който разказваше за завръщането на Истинската Али и поредицата убийства. Никоя от приятелките не беше гледала премиерата му — те бяха твърде шокирани от разкритията за Табита, за да се прехвърлят на друг канал. Но Ариа и Емили бяха хванали повторението, като пъшкаха при вида на актрисите, които играеха техните роли и се свиваха при свръх драматизираните моменти, където двойничките им намираха тялото на Иън Томас и бягаха от пожара в гората на Спенсър. Когато филмът достигна до кулминацията си в Поконос и къщата се взриви с Али в нея, Емили потрепери. Продуцентите бяха дали на филма окончателен край. Бяха убили злодея и бяха осигурили на момичетата тяхното „и живели дълго и щастливо“. Но те не знаеха, че Емили и приятелките й отново бяха преследвани от А.

Веднага щом започнаха да получават бележките от Новия А. — в деня на годишнината от ужасния пожар в Поконос, при който едва не загинаха — Емили беше сигурна, че Истинската Али е оцеляла при пожара и блъскането от платформата в Ямайка и се е завърнала, за да им отмъсти. Постепенно и приятелките й започнаха да го вярват — докато не се появи новината за истинската самоличност на Табита. Но дори това не отхвърли вероятността Истинската Али все пак да е жива. Тя можеше да е Новият А. и да знае всичко.

Емили не се съмняваше какво щяха да кажат приятелките й, ако заяви на всеослушание теорията си: „Приеми го, Ем. Али е мъртва“. Сигурно щяха да се върнат към старото си предположение, че Али е загинала в горящата къща в Поконос. Но имаше нещо, за което те не знаеха: че Емили беше оставила входната врата широко отворена преди къщата да се взриви. Али би могла да се измъкне оттам.