Спенсър тръгна към кухнята след майка си и господин Пенитисъл — тя все още не можеше да се насили да го нарича Никълъс. Мелиса тъкмо поставяше чинията с пилето в средата на масата. Бъдещата им доведена сестра Амилия, която бе с две години по-малка от Спенсър, седеше чинно изпъната в ъгъла, разстлала салфетката в скута си. Тя носеше ботите с ниски токчета, които Спенсър й беше избрала по време на последното им пътуване до Ню Йорк, но косата й отново се беше накъдрила и лъщящите й бузи просто плачеха за фон дьо тен.

Когато вдигна глава и видя Спенсър, Амилия се намръщи. Спенсър извърна глава с леко раздразнение. Очевидно Амилия още не й беше простила, че заради нея брат й Зак бе изпратен във военно училище. Спенсър не беше издала нарочно Зак на баща му. Но когато господин Пенитисъл ги беше заварил заедно в леглото, той предположи най-лошото и избухна яростно. Единственото, което Спенсър можа да направи, за да го накара да спре да удря сина си, бе да обяви, че Зак е гей.

— Здрасти, Спенсър — чу се мъжки глас. Дарън Уайлдън, приятелят на Мелиса, седеше от другата страна на Амилия и дъвчеше прясно опечено чесново хлебче. — Какво става?

Спенсър се почувства така, сякаш някой я удари с юмрук в гърдите. Макар да работеше като охрана в музея във Филаделфия, доскоро Дарън беше полицай Уайлдън, главен следовател по случая с убийството на Алисън Дилорентис, и основната му задача бе да усеща кога хората крият нещо или лъжат. Възможно ли бе Уайлдън да знае за новия преследвач на Спенсър, който — естествено — се подвизаваше с инициала А.? Възможно ли бе да подозира какво тя и приятелките й бяха сторили на Табита в Ямайка?

— Ами, нищо — отвърна колебливо Спенсър и разхлаби с пръст яката на блузата си. Знаеше, че напразно се притеснява. Нямаше как Уайлдън да знае за А. или Табита. Нямаше как да знае, че всяка нощ Спенсър сънува кошмари за инцидента с Табита, припомняйки си отново и отново онази ужасна нощ в Ямайка. Нито пък би могъл да знае, че Спенсър непрекъснато препрочиташе статиите за разкриването на смъртта на Табита — и за това колко разтърсени бяха родителите й. Как приятелите й в Ню Джърси са провеждали бдения в нейна чест. Как няколко благотворителни организации са заклеймили пиянството сред тийнейджърите, което според всички я беше убило.

Но всъщност не то я уби — и Спенсър го знаеше много добре. Както и А.

Кой би могъл да ги види в онази нощ? Кой би могъл да ги мрази толкова много, че да ги измъчва с тази информация и да ги заплашва, че ще съсипе живота им, вместо направо да отиде в полицията? Спенсър не можеше да повярва, че тя и приятелките й отново са изправени пред задачата да разкрият кой е А. Дори още по-лошо, тя нямаше нито един заподозрян. А. не беше изпращал съобщения на Спенсър или на останалите от онази мъчителна новинарска емисия преди две седмици, но Спенсър бе сигурна, че не е изчезнал завинаги.

Какво ли още знаеше А.? В последното му послание пишеше: „Това е само върхът на сладоледа“, сякаш той или тя беше наясно с тайните им. За нещастие Спенсър имаше още няколко скелета, скрити в гардероба. Като онова, което се случи миналото лято с Келси Пиърс в „Пен“ — Келси бе изправена пред съд за малолетни заради онова, което й беше причинила Спенсър. Ала А. със сигурност нямаше как да научи за това. Макар че обикновено А. знаеше всичко…

— Наистина ли нищо? — Уайлдън отхапа от хрупкавия хляб, без да сваля сиво-зелените си очи от нея. — Това въобще не ми звучи като натоварена подготовка на един бъдещ студент в „Принстън“.

Спенсър се престори, че избърсва едно петно от чашата си за вода, с надеждата, че Уайлдън ще спре да я гледа така, сякаш е чехълче под микроскоп.

— Участвам в училищната пиеса — избъбри тя.

— Не просто участваш, ти си в главната роля — както обикновено. — Мелиса добродушно завъртя очи. После се усмихна на господин Пенитисъл и Амилия. — Спенсър участва във всяка една продукция още от предучилищна възраст.

— А тази година играеш лейди Макбет. — Господин Пенитисъл седна церемониално в стола начело на масата. — Тази роля си е истинско предизвикателство. С нетърпение очаквам да те видя.

— О, не е задължително да идваш — изтърси Спенсър и усети как бузите й пламват.

— Но разбира се, че Никълъс ще дойде! — изписка госпожа Хейстингс. — Отбелязали сме го в календарите ни!

Спенсър се загледа в отражението си в обратната страна на лъжицата. Последното нещо, от което имаше нужда, бе някакъв мъж, когото едва познаваше, да се преструва, че се интересува от живота й. Господин Пенитисъл щеше да дойде на представлението само защото майката на Спенсър го караше.

Амилия си откъсна малко пилешки гърди от чинията, която се подаваше през масата.

— Аз организирам благотворителен концерт — обяви тя. — През следващите няколко седмици с няколко момичета от „Сейнт Агнес“ ще репетираме тук, а концертът ще бъде в „Роузууд аби“. Всички могат да дойдат да видят изпълнението ми.

Спенсър завъртя очи. „Сейнт Агнес“ беше снобарското частно училище, в което учеше Амилия. Трябваше да намери начин да се измъкне от концерта; някогашната й приятелка Келси учеше в „Сейнт Агнес“ — или поне учеше някога. Спенсър не искаше да рискува да се среща с нея.

Госпожа Хейстингс плесна с ръце.

— Звучи чудесно, Амилия! Кажи ни датата и сме там.

— Искам да съм на разположение за всички вас, момичета. — Господин Пенитисъл погледна поред Амилия, Спенсър и Мелиса и присви сивкавосините си очи. — Сега вече сме едно семейство и наистина имам желание да се сближим.

Спенсър изсумтя. Откъде ги взема тези изречения, от доктор Фил?

— Аз вече си имам семейство, много благодаря — рече тя.

Очите на Мелиса се разшириха. Амилия се подсмихна гадно, сякаш току-що бе прочела някаква пикантна клюка в „Ю Ес Уийкли“. Госпожа Хейстингс скочи от стола си.

— Това беше много грубо, Спенсър. Моля те, напусни масата.

Спенсър се изсмя рязко, но госпожа Хейстингс кимна с брадичка към коридора.

— Сериозно говоря. Отивай си в стаята.

— Мамо — каза спокойно Мелиса. — Това е любимото ястие на Спенсър. И…

— После ще й приготвим вечеря. — Гласът на госпожа Хейстингс звучеше напрегнато, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Спенсър, моля те. Просто върви.

— Съжалявам — избъбри Спенсър, докато се изправяше, макар всъщност въобще да не съжаляваше. Бащите не бяха взаимозаменяеми. Не можеше просто така да се сближи с някакъв мъж, когото дори не познаваше. И изведнъж изпита копнеж вече да е есента, когато ще замине за „Принстън“. Далеч от Роузууд, далеч от новото си семейство, далеч от А., далеч от тайната за Табита — и всички останали тайни, които А. може би също знаеше. Но есента нямаше да настъпи толкова бързо. С увиснали рамене тя тръгна по коридора. На масичката до входа беше струпана купчинка писма, а най-отгоре се мъдреше продълговат тънък плик от „Принстън“, адресиран до нея. Спенсър го грабна, погълната за части от секундата от надеждата, че може би от университета я уведомяват, че може да се нанесе по-рано — веднага, например.

Откъм трапезарията се носеха тихи, приглушени гласове. Двата лабрадудъла Руфъс и Беатрис залепиха носове за прозореца, може би подушвайки елен на поляната. Спенсър отвори плика и извади един лист хартия. Най-отгоре се кипреше логото на приемната комисия на „Принстън“.

Уважаема госпожице Хейстингс,

Изглежда при нас се е получило малко недоразумение. Очевидно на ранния прием за студенти в „Принстън“ са кандидатствали двама души с име Спенсър Хейстингс — вие, Спенсър Дж. Хейстингс, и едно момче, Спенсър Ф. Хейстингс от Дариън, Кънектикът. За съжаление Бордът по приемането не е осъзнал, че става дума за две различни личности — едни са преглеждали вашата молба, останалите — молбата на другия Спенсър, но всички сме гласували за вас като за един човек. След като осъзнахме грешката си, се налага нашият комитет да прегледа наново документите ви, за да прецени кой от вас трябва да бъде приет. И двамата сте силни кандидати, така че решението сигурно няма да е лесно. Ако има нещо, което бихте искали да добавите към молбата си с цел да повлияете на решението на борда, сега е най-удачният момент да го направите.

Съжаляваме за неудобството и ви желаем успех!

Всичко най-хубаво,

Бетина Блуум, Президент на Борда по приемането, Принстън

Спенсър прочете писмото три пъти, докато емблемата на висшето училище не се размаза пред очите й. Не беше честно. Тя беше приета в Принстън. Това беше факт.

Допреди две минути бъдещето й беше сигурно. Сега можеше да изгуби всичко.

В стаята се чу весело кискане. Спенсър инстинктивно вдигна глава и погледна към страничния прозорец, който гледаше към къщата на семейство Дилорентис. Между дърветата се мярна нещо. Тя се взря напрегнато в очакване. Но сянката, която й се стори, че беше видяла, не се появи повече. Който и да бе стоял там, беше изчезнал.

3.

Малка сладка самотница

— Свържете се с божествения източник на целия живот — пропя нежният глас в ушите на Ариа Монтгомъри. — С всяко издишване изпускайте напрежението в тялото си. Първо ръцете, после краката, след това лицевите мускули, после…

Тряс. Ариа отвори очи. Беше вторник сутринта и тя беше в училище. Вратата на малкия салон по физическо се отвори широко и вътре нахлуха група първокурснички, облечени с трика и гети, които започнаха да се подготвят за часа по модерни танци.

Ариа бързо скочи на крака и свали слушалките от ушите си. Тя беше легнала на едно от килимчетата за йога и движеше задника си нагоре-надолу; гуруто от касетата с упражнения за медитиране твърдеше, че това движение ще отпуши чакрите й и ще й помогне да забрави миналото. Но съдейки по многозначителните усмивки върху лицата на някои от момичетата, те явно си мислеха, че се е занимавала с някаква странна секс тренировка.

Тя изтича към оживения коридор, като прибра в движение айпода в чантата си. Всички мисли, от които се опитваше толкова упорито да се отърве, нахлуха отново в главата й като рояк разгневени пчели. Ариа се свря в нишата до шадравана и измъкна телефона си от джоба на якето. С едно натискане на бутона избра страницата, която вманиачено бе следила в Гугъл през последните две седмици.

В памет на Табита Кларк.

Родителите на Табита бяха направили уебстраница в памет на дъщеря си. На нея имаше постове в Туитър на приятелите й, снимки на Табита от тренировките й като мажоретка и балетни рецитали, подробности за стипендията, учредена в нейно име и линкове към свързани с Табита истории, публикувани в мрежата. Ариа не можеше да спре да разглежда страницата. Тя редовно следеше новините, изпълнена с ужас, че нещо — или някой — ще свърже смъртта на Табита с нея. Но като че ли всички продължаваха да я смятат за трагичен инцидент. Нямаше дори предположения, че това може би е убийство, и никой не направи връзка с Ариа и приятелките й, които се намираха в Ямайка по същото време и в същия курорт като Табита. Дори братът на Ариа, Майк, и приятелят й Ноъл, които бяха с тях, не коментираха новината. Ариа дори не беше сигурна, че са я гледали. За тях това сигурно беше поредната безсмислена смърт.

Но имаше един човек, който знаеше истината.

А.

Някой се изкиска зад гърба й. Група второкурснички бяха застанали пред гардеробчетата в дъното на коридора и я гледаха.

— Малка сладка убийца — прошепна една от тях и останалите отново избухнаха в смях. Ариа потръпна. Откакто по телевизията беше излъчен филмът със същото заглавие, учениците по коридорите на „Роузууд дей“ току й подхвърляха реплики от биографичната лента. „Мислех, че сме най-добри приятелки!“ — беше казала телевизионната Ариа на Истинската Али накрая, когато Али се опита да изгори къщата в Поконос. „Преди да те срещнем, бяхме пълни загубенячки!“. Като че ли Ариа би казала нещо подобно на глас!

Изведнъж пред погледа й изникна позната фигура. Ноъл Кан, приятелят на Ариа, пропусна пред себе си в кабинета по английски Клаудия Хууско, русокосата финландка, пристигнала по Програмата за обмяна на ученици, която живееше в дома му. Клаудия кривеше лице при всяка стъпка, държеше бинтования си глезен във въздуха и се облягаше изцяло на мускулестото рамо на Ноъл. Всички момчета в коридора се спряха и зяпнаха развълнуваната й гръд.