Майка й наистина беше необикновена, ала самата Бей все още не беше сигурна, че го приема. Това беше една от многото причини да се чувства по-близка с леля си.

Както и да е, беше само въпрос на време Клеър да каже на сестра си за момчето.

– Не мисля, че мама ще разбере – каза Бей.

– Ще разбере. Повярвай ми.

– Ти ме познаваш по-добре от нея.

– Не е вярно – поклати глава леля й.

Бей се обърна, за да погледне през прозореца над мивката. Градината отзад имаше висока ограда от ковано желязо, обрасла с пълзящи орлови нокти, на места с дебело половин метър стебло и с остри връхчета като в старо гробище. Бей не виждаше дървото, но знаеше, че е там. Това винаги й носеше успокоение.

– Най-накрая застудява. Кога ще цъфне ябълковото дърво? – попита.

Странното ябълково дърво в задния двор на семейство Уейвърли, което си беше там много преди построяването на къщата, спеше само през есента. Никой не можеше да обясни как така дървото цъфти цяла зима, а после през пролетта и лятото ражда малки розови ябълки. Някои от най-милите спомени на Бей бяха как лежи под ябълковото дърво през лятото, докато Клеър се грижи за градината, а ябълковото дърво я замерва с плодове като куче, което се опитва да склони стопанина си да си играят. С наближаването на есента листата на дървото окапваха за една нощ и след това то само поклащаше печално голите си клони, докато първата слана за годината не го разбуди отново. Цялото семейство усещаше безсилието му.

– Според годишника първата слана тази година ще е на Хелоуин – отвърна Клеър. – Една седмица след събота.

– Късно е. По-късно, отколкото си спомням да е падала някога. Ще има ли празненство? – попита Бей с надежда.

– Разбира се – отговори леля й и я целуна по главата, когато мина покрай нея. Започна да излива тръпчивия жълт сироп от лимон и върбинка от медната тенджера в кръглите формички, за да се втвърди. – Винаги празнуваме първата слана.

През есента в деня, когато дървото цъфнеше и белите му цветчета се посипят по земята като сняг, по традиция членовете на семейство Уейвърли се събираха в градината като оцелели след тежко бедствие, прегръщаха се, смееха се, докосваха се по лицата и ръцете, за да се уверят, че са добре. Изпълваше ги признателност, че са оцелели, облекчение, че светът им отново се подрежда. Винаги ставаха неспокойни преди първата слана, отдаваха сърцата си прекалено лесно, искаха неща, които не могат да имат, ставаха разсеяни, непохватни и прекалено лесно се влияеха от мнението на другите. Първата слана слагаше край на това, а то винаги беше повод за празник.

После всичко беше наред.

Бей нямаше търпение този ден да дойде по-бързо.

Защото нещата така се натрупваха напоследък, че много можеше да се очаква.

Бей помага няколко часа на леля си, а когато се мръкна, излезе и през задните дворове се отправи към центъра на Баскъм.

Щом наближи парка в центъра на града, веднага забеляза възрастния мъж, който стоеше сам с протрит кожен куфар на земята до него.

В този човек имаше нещо магнетично. Той излъчваше сдържана увереност, сякаш един негов поглед или една усмивка ще усетиш като тайна, която би променила живота ти, би променила всичко. Може би беше проповедник, политик или търговец.

Бей се замисли за момент. Да, определено беше търговец.

Тя спря на отсрещния тротоар, за да го погледа – навик, който се опитваше да преодолее, защото знаеше, че дразни хората. Веднъж, след като се взира прекалено дълго в някаква жена в магазина, жената се ядоса и й каза:

– Аз ще бъда с него. Той ще напусне жена си. Не се и опитвай да ме убедиш в противното.

Бей се слиса, първо, защото нямаше представа, че Айон Ингъл има извънбрачна връзка, и второ, защото просто гледаше клечиците, заплетени в косата й, след като преди около час Айон се беше търкаляла на речния бряг със съпруга на друга жена. Обаче хората винаги бяха подозрителни, понеже знаеха за дарбата на Бей. Или проклятието, както би казала майка й. Бей знаеше кое е правилното място на всичко. Точно както дарбата на леля й Клеър беше да приготвя храна от ядивните цветя от градината на семейство Уейвърли, а дарбата на майка й беше тайнственият й подход към косата – подстриже ли те, в деня ти настъпваше необяснима промяна. Бей можеше да прибере приборите за хранене в правилното чекмедже в къща, където стъпва за пръв път. Можеше да определи коя кола на паркинга на кого е.

Сега наблюдаваше възрастния мъж, който беше пъхнал ръце в джобовете си и непоколебимо оглеждаше всичко наоколо – магазините за туристи в центъра на Баскъм, фонтана в парка, където понякога се събираха колежани. Погледът му любопитно се задържа върху скулптурата до фонтана, изработена от първенеца в програмата по изкуства в колежа „Ориън“. Сменяха скулптурата всяка година. Тази година беше циментов бюст на основателя на колежа „Ориън“, Хорас Дж. Ориън, висок два и половина метра и широк три. Голямата му сива циментова глава беше наполовина скрита в тревата и се подаваше само горната й част – от носа нагоре. Хорас Дж. Ориън изглеждаше така, все едно се завръща от света на мъртвите, наднича изпод земята и се пита дали наистина си струва усилията. Всъщност беше много смешно – огромна глава в центъра на града. Местните обсъждаха главата по-активно през месеците след поставянето й, но все още беше тема на разговор, когато нямаше за какво друго да си чешат езиците.

Вятърът беше утихнал, но прошарената коса и крачолите на панталоните на непознатия все още леко се поклащаха, сякаш бе привлякъл към себе си останалия лек повей, както птиците се скупчват край семена.

Светлите му сребристи очи най-накрая попаднаха на Бей. Делеше ги улица, но, изглежда, всички коли бяха изчезнали. Човекът се усмихна и се случи това, което Бей подозираше. Сякаш той беше способен да й каже всичко, което тя искаше да чуе.

– Чудех се – провикна се към нея мъжът с бисерен глас – дали можете да ми кажете къде е Пендланд Стрийт?

Момичето се стъписа от съвпадението. Тъкмо идваше от къщата на семейство Уейвърли на Пендланд Стрийт. Това беше най-дългата и лъкатушеща улица, на която се намираха най-старите къщи в Баскъм, къщи с пристройки, притежаващи поовехтяла изисканост, която туристи е обичаха да гледат. Мъжът изглеждаше като обитател на която и да е от тях. Бей погледна стария му куфар. А може би отиваше в странноприемницата на същата улица.

Тя посочи пътя, по който беше дошла.

– Благодаря – отвърна мъжът.

Изведнъж колите отново се появиха, запрелитаха по централната улица и препречиха гледката й. Бей изтича до близката кутия за вестници и се покатери отгоре й, като се държеше за уличната лампа до кутията.

В парка нямаше никого. Мъжът беше изчезнал.

Докато стърчеше върху кутията, покрай нея мина син фиат. Вътре се возеха популярните момичета от училището на Бей – Тринити Кейл, Дакота Олсън, Рива Алегзандър и Луиз Хамиш-Холдъм. Луиз се наведе през прозореца и подвикна напевно към Бей:

– Отиваме в къщата на Джош! Искаш ли да му предадем някоя друга бележка от теб?

Бей беше свикнала с това и само въздъхна, докато колата отминаваше. После скочи от кутията за вестници и тръгна към фризьорския салон, където работеше майка й.

Когато влезе вътре, майка й разговаряше с последния си клиент. Сидни беше на трийсет и осем, но изглеждаше по-млада. Обличаше се предизвикателно и предпочиташе къси панталонки, съчетани с раирани чорапогащи, и старомодни рокли от средата на века. Кожата й беше гладка, а косата й обикновено беше карамелено-руса. Днес Бей можеше да се закълне, че в нея има електриковочервени оттенъци, каквито нямаше сутринта.

Момичето пусна раничката си зад бюрото на рецепционистката, където Вайълет, новото (напълно безполезно) момиче, беше заспала на стола си. Дори лекичко похъркваше. Бей извади от раничката си опърпана книга с меки корици, вдигна я, за да може майка й да я види, после посочи с палец вратата, за да й покаже, че ще чете отвън.

Сидни кимна и погледна Бей така, сякаш й изпращаше послание „шофьорски курс“. От месеци постоянно й натякваше да се запише на шофьорски курс, но тя не желаеше да се научи да кара кола. Ако го направеше, кой знае как щеше да се посрами преди първата слана. Не, нямаше нищо против да върви пеша и да взема автобуса до къщата на леля си Клеър, а вечер да чака майка си да свърши работа.

Прекалено голямата свобода е опасна за едно влюбено момиче.

– Вземи си телефона. Ще ти звънна, ако свърша по-рано – каза Сидни, а Бей неохотно се върна при раницата си, извади телефона и го пъхна в джоба.

Майка й твърдеше, че най-вероятно тя е единствената на света, която не обича да говори по телефона. Не беше съвсем вярно. Просто никой, освен майка й не й се обаждаше.

Бей пое през парка и за миг се зачуди къде ли се е дянал възрастният мъж и дали да не се върне в дома на леля си Клеър, за да провери дали не се е озовал там. Обаче това означаваше, че няма да може да отиде до къщата на Джош Матисън и да се върне, преди майка й да свърши работа.

Затова прекоси още задни дворове, после гората покрай реката, където се намираха най-хубавите къщи в Баскъм. Там живееше новият ректор на колежа „Ориън“, както и неколцина лекари. И семейство Матисън, които притежаваха най-голямата сглобяема къща в щата. Да живееш в подвижен дом? Дали беше сглобена другаде и после преместена тук? Не, вероятно беше построена тук, в Баскъм, от хората, които живееха в къщата със седем спални в тюдорски стил. В сянката на полуголите дървета Бей се изкачи на хълма, който гледаше към задния двор на семейство Матисън. Виждаше басейна, покрит за сезона, джакузито и отворените врати към вътрешния двор.

Имаше много деца, някои вече бяха в джакузито, други гледаха телевизия в дневната, от която се излизаше във вътрешния двор. Възползваха се от факта, че родителите на Джош Матисън щяха да отсъстват този месец. Всички се стараеха да изглеждат съвсем безгрижни, както бяха виждали във филмите, но истината бе, че не им беше там мястото.

Момичетата от фиата например. Мястото на Тринити Кейл, чиито родители се развеждаха, беше при баба й във Флорида. Дакота Олсън искаше да работи върху есето си за колежа, защото мястото й определено беше в Принстън. Рива Алегзандър, срамежливото и пълничко момиче, което винаги беше в основата на пирамидата, която правеха мажоретките, и винаги беше на диета, искаше да си бъде вкъщи и да готви. А Луиз Хамиш-Холдън... е, Бей не можеше да определи къде точно й е мястото, само знаеше, че не е тук. Това представляваше гимназията накратко – никой не си беше на място. Всички бяха на път за някъде другаде. Това я влудяваше и я превръщаше в нещо като изгнаник, защото Бей знаеше точно къде трябва да бъде. Мястото й беше тук, в Баскъм.

С Джош Матисън.

Тя разбра, че мястото й е в този град в мига, в който майка й се премести тук от Сиатъл, когато Бей беше на пет години. Сбъдна се един сън, който отдавна имаше - как лежи под ябълковото дърво в градината на Уейвърли, всички са щастливи и всичко си е на мястото. Отне й малко повече време да осъзнае, че Джош е човекът, с когото е отредено да бъде. С Джош не беше имала възможност да общува, не и преди тази година, когато тя най-накрая влезе в гимназията, където той беше в последния клас.

Джош седеше на маса в двора и разговаряше разпалено с друго момче от футболния отбор. Беше рус, красив, забавен и с добро сърце, но толкова очевидно нещастен, че Бей бе изненадана как никой друг не го вижда. Тъгата се носеше около него като дим, сякаш той тлееше.

Мястото й беше до него. Това само по себе си беше достатъчно трудно. Но тя знаеше, че и неговото място е до нея, обаче той е поел по път, който не е за него, а това вече беше мъчително. Да го убеди да повярва беше най-трудното, което някога се бе опитвала да направи. Преди два месеца бе станала за смях, когато му написа онази бележка, и не стига, че беше Уейвърли, ами ненужно се прочу допълнително. Затова сега стоеше на разстояние.

Най-накрая разбра, че колкото и да се опитваш, не можеш да принудиш някого да те обича. Не можеш да го възпреш от грешното решение.

За такова нещо вълшебство няма.

Късно през нощта Клеър Уейвърли се събуди и потрепери. Прозорецът в стаята на втория етаж беше отворен и през него влизаше студ. Мразовитият въздух беше надвиснал над леглото и искреше с малки бели звездички, които тя можеше да докосне, ако се пресегнеше.

Клеър стана тихо и отиде до прозореца, за да махне дъската, с която съпругът й Тейлър го беше подпрял. Силният дъжд миналата нощ най-накрая бе донесъл хлад в града след изключително палещото лято. Уличните лампи бяха обвити в синкава мъгла, както се замъглява топла чаша, пъхната в хладилника.

Клеър погледна през рамо към Тейлър, който бе изритал завивките, а от голите му гърди се надигаше топлина на вълни. Той никога не усещаше студ. Носеше кожените си чехли на бос крак през цялата година.

– Ще довърша някои неща – каза тихичко тя. Думите едва се долавяха, защото не искаше да го събуди. Ако се събудеше, щеше да я придърпа обратно в леглото и да й каже, че работата може да почака.