Тя се обърна, а Тейлър отвори очи точно когато Клеър излезе.

Но не я спря.

Бяха женени от десет години и когато беше уморена или ядосана, Клеър се чудеше защо той е още тук, защо я обича толкова много. Не беше местен – беше се преместил, за да работи в колежа „Ориън“ преди десет години, в период от живота на Клеър, който тя наричаше „годината, когато всичко се промени“ – затова никога не повярва напълно на всички суеверия и чудатости на Баскъм. Не обръщаше особено внимание на всеобщата убеденост в града, че в семейство Уейвърли се случват странни неща. Всъщност дълбоко в себе си тя знаеше, че Тейлър не вярва в това. Той харесваше косата й, смеха й, дори походката й – всичко, което не беше особено. А това беше объркващо. Тя дори не можеше да си се представи без дарбата си. Спасителната й особеност беше, че е от семейство Уейвърли, мислеше си тя преди време, когато беше сама.

Обичаше го с такава сила, че й идеше да се разплаче, а мисълта, че може да го изгуби, я изправяше на ръба на бездънна черна пропаст, в която всеки момент ще падне.

Поклати глава, докато вървеше по коридора. Пак си фантазираше за несъществуващи катастрофи. Тейлър никъде нямаше да ходи. Клеър знаеше, че съпругът й е търпелив и щастлив като листо, понесено от вятъра натам, накъдето се е отправила и Клеър. Дори след като непрестанните сънища как майка й си тръгва, избледняха, Клеър отдавна бе осъзнала, че ако те изоставят като дете, никога не забравяш, че хората са способни да си тръгнат.

В края на коридора тя спря. Отвори вратата на стаята на дъщеря им Марая и забеляза, че и тук прозорецът е отворен. Марая спеше в поза, подобна на тази на Тейлър, с опънати ръце и крака, сякаш сънува, че се носи в приятно топла вода. Толкова много приличаше на баща си и толкова малко на майка си, че понякога Клеър сякаш обичаше дъщеря си просто като друга част от съпруга си.

Докато прекосяваше стаята, тя вдигна дрехите за балет и раничката на Марая, озърна се и усети нормалното детско присъствие като пояснение към кръстословица, което нищо не й говори. Марая поиска стаята й да бъде розова, съвсем розова, като глазура за торта с вкус на диня. Поиска бели мебели и юрган с пискюли като за принцеса. Не желаеше стари тапети, антики или ръчно изработен юрган. Дъщеря й ходеше на балет и на гимнастика и винаги я канеха на празненства за рождени дни и на гости с преспиване. Дори лесно се сприятеляваше. Тази седмица каза, че има нова най-добра приятелка на име Ем, и говореше единствено за нея. Такива нормални неща никога не се случваха лесно в семейство Уейвърли. А ето я Марая, съвсем нормална като баща си, щастлива като него и също като него в пълно неведение за чудатостите на Клеър и тази къща.

Пресегна се към отворения прозорец в стаята на дъщеря си и го затвори. Помисли за това, което има да свърши долу. Трябваше да се увери, че всички бонбони от петъчните поръчки са в кутии с етикети. После трябваше да отговори на деловите имейли в кабинета си и да ги запази в папката „чернови“, за да ги изпрати през работно време, за да не разбере никой, че е била будна в два през нощта и се е тревожила за неща, за които няма нужда да се тревожи.

Всички се вълнуваха за „Бонбоните на Уейвърли“ – как се разраства бизнесът, как привлича вниманието към Баскъм. Тайлър изви вежди, когато разбра какви са печалбите през лятото, и весело отбеляза, че новият бизнес определено се отразява добре на спестовния фонд за колеж на Марая. Дори Клеър трябваше да признае, че е вълнуващо – когато за пръв път зърна името на Уейвърли върху опаковките на бонбоните; непознатото, но приятно усещане, че действително има безброй хора, които купуват нещо, направено от нея, Клеър А. Уейвърли. Беше по-различно от кетъринга, не беше толкова лично, представяше таланта й пред по-широка публика. Усещаше го като началото на нещо голямо и се надяваше на успех. Всъщност беше завладяна от нея, влагаше всичките си усилия в бонбоните и си мислеше колко би се гордяла баба й. Баба Мери беше много необщителна жена, която продаваше изделията си – ментови желета, пайове с яйчен крем за тайна любов и вино от розово мушкато – само на хора, които идваха на задната й врата, сякаш това беше тайна, която всички трябва да пазят.

Ала с наближаването на първата слана, която донесе и определена несигурност, Клеър вече не можеше да отрича, че нещо, свързано с бонбоните на Уейвърли, не е както трябва.

Когато след статията в списание „Садърн Ливинг“ заваляха поръчките от вериги за деликатеси и специализирани магазини из целия Юг, Клеър не смогваше да прави есенциите от цветя, които даваха вкус на бонбоните. Поръчките бяха прекалено големи за цветята, които отглеждаше в градината си, затова бързо взе решение да купува есенциите, вместо да ги приготвя сама.

И никой не забеляза.

Бонбоните от лимон и върбинка все пак успокояваха децата и облекчаваха възпалено гърло точно както гласяха етикетите на бурканчетата. Бонбоните от лавандула създаваха у хората усещане за щастие. И всички се кълняха, че бонбоните от рози са ги накарали да си спомнят първата си любов.

Ала бонбоните вече не съдържаха нищичко от градината на Уейвърли, мистичния източник на всичко, в което вярваше Клеър.

В мигове на слабост тя се питаше: „Ами ако не е истина?Ако Тейлър е прав и семейство Уейвърли са необикновени само защото хората го повтарят от поколения, само защото живеят близо до дърво, което цъфти през необичайно време от годината?“Ами ако малкото момиче Клеър, изоставено тук, притиснато до престилката на баба си Мери, се беше вкопчило в мита за семейството, защото отчаяно се е нуждаело от корени? Ако цветята не бяха специални? Ако самата тя не беше? Вместо да запази името на Уейвърли загадъчно, както беше направила баба й, Клеър го изложи на още по-големи спекулации. Беше пожелала вниманието, беше пожелала повече хора да разберат за дарбата й, сякаш щеше да стане по-истинска, колкото повече се разчуеше. Но вече започна да се чуди дали не е предала тайна, която баба й бе поверила.

Не помагаше и фактът, че по това време на годината усещаше липсата на баба си Мери най-силно. Беше на двайсет и четири, когато я изгуби. Случи се преди двайсет години, но понякога Клеър все още усещаше аромата на хляба със смокини и пипер на Мери, а друг път беше сигурна, че старицата все още е тук, като видеше как кутия вкиснало мляко се обръща в мивката или как купите на рафта се подреждат по цвят през нощта. Липсваше й усещането колко естествено, колко истинско беше всичко в присъствието на баба й.

Дръпна се от прозореца на Марая, за да отиде в кухнята. Спря и се обърна. Стори й се, че вижда сянка отсреща на тротоара пред къщата на госпожа Краноуски. Наведе се, носът й почти се допря до стъклото и сянката започна да приема форма.

Някой стоеше в тъмнината между уличните лампи. Беше висок и носеше лека дреха, подобна на сив костюм. Косата му беше сребриста. Всичко друго беше неясно, сякаш кожата му беше невидима.

Но определено гледаше натам.

Клеър се увери, че прозорецът на Марая е залостен, после бързо слезе долу и извади фенерче от чекмеджето на масичката до входа.

Отключи вратата, отвори я и излезе на верандата. От студените дъски пръстите на краката й се свиха.

Отсреща вече нямаше никого.

– Ехо? – подвикна.

Включи фенерчето и насочи светлината към предния двор. Лъхна ветрец, който подхвана няколко листа и ги завъртя с шумолене като от отгръщането на страници в притихнала библиотека. Кучето на госпожа Краноуски излая няколко пъти. После всичко утихна.

Във въздуха се долавяше познат аромат, макар че Клеър не можеше да го разгадае напълно – комбинация от цигари, тъмна бира, пот и колкото и странно да беше, евтин гланц за устни с аромат на череша.

Знаеше от опит, че всичко има някакъв смисъл. А от този призрак на мъж космите на ръцете й настръхнаха.

Първата слана беше непредсказуемо време, но тази година беше някак... по-безнадеждно от преди.

Нещо щеше да се случи.

Втора глава

По-рано през деня, когато слезе от автобуса в парка в центъра на Баскъм, възрастният мъж се огледа смаян и се зачуди как се е развил животът му.

Обикновено докато пътуваше, изпреварваше с една крачка студеното време и всяка година поработваше това-онова, докато пътуваше към Флорида от север. Много панаирджийски артисти зимуваха там. Повечето бяха старомодни като него и никога не говореха за миналото като за доброто старо време.

Ала той бързо се нуждаеше от малко пари, затова беше спрял тук. Немного, но щеше да изкара следващите няколко месеца с тях. Тази година бизнесът не вървеше. В списъка му фигурираха все по-малко хора, а и вече не притежаваше същите умения като някога. Преди с лекота мамеше хората и им внушаваше, че е било тяхно хрумване да му дадат парите си. Но сърцето му вече не беше в тази работа.

Или поне така се казваше.

Беше почти сигурен, че вече няма сърце.

Единственото, което караше кръвта да тече във вените му, беше тръпката от кражбата, но напоследък дори това вършеше механично. За последен път си спомняше да е усетил отколешното си сърце да бие истински, когато беше осемгодишен. Тогава майка му, невероятната Зелда Залер, змиеукротителката от пясъците на Сахара, го изостави през нощта и повече не се върна. Името й всъщност беше Рути Снодърли и беше родена в градчето Джук в Западна Вирджиния, адски далеч от пясъците на Сахара. Не беше хубава, нито мила, но той я обичаше. Под дебелия пласт пудра кожата й беше сипаничава, но той я гледаше с обожание от детското си креватче нощем и си представяше, че белезите й са съзвездия, тайна карта на някое далечно, щастливо място. Акцентът й беше силен и селски и понякога, когато чуеше този акцент от Апалачите, дори днес се улавяше, че копнее за нещо, което никога не беше имал – дом.

Остави куфара си на земята. Този град в Северна Каролина беше странно място. В парка имаше огромна сива скулптура на глава, наполовина заровена. На едното око на скулптурата имаше монокъл, а косата беше толкова умело направена, че дори следите от гребен изглеждаха истински. Въздъхна, почти убеден, че не си струва усилията. Ако вече не беше вложил толкова старание в проучването си, щеше да изчака следващия автобус и веднага да замине за Флорида. Може би щеше да си намери работа в „Тако Бел“ през зимата.

Великият Бандити работи в „Тако Бел“.

Не, това беше нещо, което дори самият той не можеше да предвиди.

Но първо важното. Трябваше да намери Пендланд Стрийт.

Обърна се и забеляза едно момиче на отсрещния тротоар. Имаше дълга, тъмна коса и непоколебим поглед. Беше спряло и се взираше в него. Не всеки умее да се взира толкова дълго, без да изглежда нахално. Бързо прецени момичето: прекалено наблюдателно. Усмихна се, за да го улесни.

– Извинете – провикна се към нея той, – бихте ли ми казали къде е Пендланд Стрийт?

Тя посочи на запад, той й благодари, вдигна куфара си и изчезна. Най-добре е да останеш загадка за някои хора. Объркването винаги е най-добрият изход от трудна ситуация. Всеки фокусник, който си разбира от работата, знае това.

Той откри лесно улицата и бавно тръгна покрай несиметрично разположените стари къщи. Достатъчно прилични, предположи. Обаче кварталът не му вдъхна надежда, че тук ще спечели повече пари, отколкото вече бе пресметнал.

Нямаше представа къде ще отседне. Никога нямаше. Често нощуваше в паркове или в някоя горичка. Обаче костите му вече не бяха същите. Напоследък копнееше за нещо по-меко. По-меки седалки, по-меки легла, по-меки мишени. А тук във въздуха витаеше студ, който не му харесваше. Не беше достатъчно бърз, за да избегне студения допир на есента, която неотклонно се спускаше от север и сковаваше ставите му.

Спря по средата на извитата улица. Краката вече го боляха, защото, макар че обувките му бяха излъскани до блясък и блестяха на слънцето, подметките бяха скъсани и той усещаше всяко камъче, на което стъпеше.

Погледна нагоре и забеляза, че е спрял пред къща с голяма табела на моравата отпред, която гласеше „Историческата странноприемница на Пендланд Стрийт“.

Погледна номера на адреса. Едва през девет къщи от мястото, където живееше последната му набелязана мишена. Наистина беше случайност. Може би нещата се подреждаха.

Вместо да отиде до нарочената къща, за да я огледа, което така или иначе беше по-добре да направи под прикритието на нощта, той тръгна по тротоара към странноприемницата. Къщата беше боядисана в розово и имаше брикови кепенци. Безвкусният перваз на арките беше бял, както и верандата. На всяко стъпало към верандата, имаше поне четири тикви, различни по размер и цвят: някои бяха бели, а една дори беше лилава. В урна до вратата имаше суха трева. Някой се беше престарал с есенната украса.

Отвори вратата, на която висеше венец от кучешко червено грозде, и влезе.

Изглеждаше като повечето стари къщи, превърнати в странноприемници: с полирано тъмно дърво, дневна отляво, помещение за хранене отдясно и стълбище към горния етаж. Във фоайето имаше рецепция. И още тикви, аранжирани сушени лунарии и японски хартиени фенери. Освен това някой се беше отнесъл сериозно и към курса си по икебана.