– Здрасти, Фин – поздрави Бей и спря до него. Дъхът образува облаче пред нея. Тя пъхна брадичка под спортното си горнище с качулка. Никога не си говореха в училище, само тук. Имаха си споразумение за автобусната спирка.

– Здрасти, Бей.

Фин знаеше за писмото, което бе дала на Джош. Всички в училище знаеха. Той поне беше така добър никога да не го споменава. Стояха на студа в успокоителна тишина. По това време сутрин нямаше много движение.

– Е, ще има ли хубава украса на танците по случай Хелоуин утре? – внезапно попита Фин.

– Да. – Бей му хвърли любопитен поглед. – Ти ще ходиш ли?

Той изсумтя и застърга чакъления бордюр с върха на старите войнишки боти на баща си, загинал в Афганистан.

– Аз ли? Няма начин. – Помълча и после продължи: -Рива Алегзандър също е в Комитета по украсата, нали?

– Да.

– Чух я да говори за храната, която щяла да донесе. Ще е вкусна – изрече с копнеж. – Тя е мила.

– Рива? Наистина ли? – Момичето поклати глава, като че ли е разочаровано от него. – Фин!

– О, я стига. Ти можеш да въздишаш по Джош Матисън, а аз не мога да харесвам Рива, така ли? – Физиономията на Бей го накара да продължи: – Извинявай.

– Няма нищо. – Когато извадиш сърцето от гърдите си и го покажеш на всички, не можеш да очакваш никой да не забележи.

– Можем да си помечтаем за нормален живот, нали така? – засмя се Фин.

– Не, Фин, не можем. И не трябва. Така сме си добре! Даже супер – отвърна тя, отново в настроение да важничи. Често й се случваше напоследък.

Преди не беше такава. Винаги беше сигурна къде й е мястото и какво представлява, но напоследък много държеше на това. Понякога се чуваше и сама се дразнеше на себе си. Прекалено много се стараеше. Знаеше го. Ала напоследък трудно контролираше емоциите си. Често плачеше, ядосваше се на майка си без причина. Беше на петнайсет. Така се случва на тази възраст. Но и по това време на годината. Появеше ли се първата слана, всичко щеше да се оправи. Щеше да бъде по-мила с майка си. Да се запише на шофьорски курс. Може би дори Джош Матисън щеше да се влюби в нея и всичко щеше да бъде идеално.

– Искам да живея в твоя свят – рече Фин.

– Какво искаш да кажеш, перко? – Смушка го игриво с лакът. Той беше толкова слабичък, та й се стори, че побутна нещо гъвкаво, например огъваща се сламка. -Ти вече си там.

В петък след училище Бей се запъти към последната среща на Комитета по украсата в училищния гимнастически салон – модерна, смущаващо голяма сграда, в сравнение с която другите три сгради на гимназията в Баскъм изглеждаха като дребосъчета. Преди няколко години ентусиазираните поддръжници на гимназията събраха пари за салона за по-малко от шест месеца. Очевидно имаше много родители с дълбоки джобове и спомени от славните си години, когато са тренирали там. Помещението миришеше на прясна боя, нова гума и пропуснати възможности.

На първата среща на Комитета по украсата след училище преди месец Рива Алегзандър позволи на Бей да представи своята идея за това как трябва да бъде украсен салонът, после я накара да направи списък на нещата, които трябва да се купят, докато другите момичета от комитета говореха за костюмите, които щяха да облекат. На втората среща Бей написа домашното си по химия, докато Рива угощаваше членовете на комитета с храната и напитките, които с майка й щяха да донесат: ронливи сладкиши, които приличаха на разкривени старчески пръсти с филирани бадеми вместо нокти; големи пластмасови съдове с пунш, в който плуваха пластмасови очни ябълки. Прекараха цели два часа, скупчени около лаптопа на Рива и гледаха откъде в „Пинтерест“ е заимствала идеите си.

Когато Рива покани Бей да помага с украсата, намекна, че се надява Бей да уговори леля си Клеър да приготви почерпката. Рива обичаше храната и щеше да й бъде приятно часове наред да обсъжда с Клеър менюто, щяха да намерят много допирни точки, що се отнася до плодови пити, прясна сметана и розова хималайска сол. Обаче Рива не извади късмет. Клеър нямаше време за нищо друго, освен за бонбони.

По това време на годината кетъринговата фирма на Клеър обикновено имаше много поръчки. През октомври почти всяка вечер имаше някакво мероприятие. Бей си спомняше как къщата на Уейвърли ухаеше на тиква през есента. Имаше планини от кленови торти с виолетки, скрити в тях, езера от орехови супи с листа от хризантеми, плуващи отгоре. Но не и тази година. Когато не правеше бонбони, Клеър беше на телефона и говореше за бонбони или приемаше поръчки за бонбони, или пакетираше бонбони. Дори се обаждаха компании, които искаха да откупят „Бонбоните на Уейвърли“. Бей виждаше нещата така – заниманието на Клеър с бонбоните беше като идеалния стол в идеалния цвят на идеалното място в стаята, но направен от неподходящ материал. А когато е сбъркана такава дреболия, хората не си правят труда да я оправят.

Украсите за танците бяха пристигнали през седмицата, затова на последното събиране на комитета щяха да ги закачат. Бей се опитваше да си напише домашното на скамейките, но другите момичета все я прекъсваха, за да я попитат къде трябва да бъде всичко. Накрая тя остави учебниците и се присъедини към тях. Няколко момчета от отбора по футбол – гаджета и кандидат-гаджета – се появиха с тиксо, връв и стълби, откраднати от стаята на чистача.Страшни мъжаги!

Бей стоеше в средата на салона, насочваше ги и се чувстваше като кънкьорка в снежен глобус, която непрекъснато се върти. Беше хубаво. Винаги имаше представа как трябва да изглеждат нещата в готов вид, когато всичко си е на мястото, и беше вълнуващо, когато успяваше да го осъществи на живо.

Отначало не разбра, че всички са притихнали. Музиката от лаптопа на Рива все още гърмеше. Бей се любуваше на осветената топка, която висеше от стоманените греди. Беше покрита с изрезки от хартия, които хвърляха сенки по стените и им придаваха вид на тъмна гора. Край нея висяха лъскави хартиени прилепи, които гонеха пълни луни, направени от увити с фолио топки от пуканки. Учениците можеха да се пресягат и да ги откачат от връвчиците. Накрая се огледа и установи, че всички са вперили очи във вратата на салона.

Там стоеше Джош Матисън, а около раменете му се виеха клъбца дим, видими само за Бей. За малко да притисне ръка към сърцето си, но се спря и вместо това се престори, че се почесва по врата.

И той изглеждаше озадачен, че всички мълчат.И тогава видя Бей.

Бей прокле глупавата си бележка. Отне й седмици да я напише. Още в първия ден от новата учебна година през август тя видя Джош в коридора и неочаквано във вените й сякаш потече мед. В бележката беше написала всичко най-пламенно и искрено. Беше описала чувствата си възможно най-добре, макар да не беше сигурна, че се е справила. Обеща му да го чака на стълбите пред училище всеки ден, за да поговорят, ако той пожелае някога - което все още правеше с риск да закъснее за работа при леля си Клеър следобед, но не можеше да се сдържи.

Странно, но когато му даде бележката – пред всичките му приятели, което не биваше да прави – изобщо не й хрумна, че няма да й повярва.

Трябва да му се признае– Джош се усмихна от вратата на салона.

– Чудех се къде са се дянали всички – заговори той с дълбокия си ясен глас като поток в тъмна пещера.

– По-късно ще дойдем у вас – отвърна Рива и бързо пристъпи напред.

Все едно вече си беше облякла костюма. Харесваше бухнали поли и връзваше пъстри шалчета на кръста си.

Очите й придаваха леко екзотичен вид като на циганка въпреки светлия й, златист цвят на кожата. У нея имаше нещо ексцентрично, което я правеше най-странната сред групата, тази, на която се ядосваха най-често и която биваше изключена от разговорите дни наред поради проява на някаква злоба от страна на момичетата.

– Искаш ли да останеш и да помогнеш с украсата? -добави Рива, но въпросът й прозвуча неискрено, защото ако желаеше присъствието му, щеше да го попита по-рано. Ала не го попита. Заради Бей. Джош я избягваше и приятелите му го знаеха. Неговото мнение ги интересуваше. Джош беше футболна звезда, вицепрезидент на класа и според суперлативите на възрастните имаше най-големи шансове да преуспее – само заради фамилията си, подозираха някои. Ала те забелязваха единствено колко идеален, красив и сговорчив е той. Не виждаха колко е нещастен.

– Не – отговори Джош. – Не ме бива в тези неща. Само ще погледам.

Всички се опитваха да се държат нормално, демонстрираха уважение към Джош и все пак се стараеха да не обидят Бей, за да не избяга и да ги зареже насред работата. Имаха нужда от нея. Всички гимназии в окръга бяха поканени на събитието – трябваше да бъде нещо специално, трябваше да бъде най-доброто, за да се хвалят пред съперниците си.

Ала Бей никога нямаше да го направи – никога нямаше да избяга от себе си.

Беше толкова мъчително и странно, че всички, най-вече Бей, си отдъхнаха, когато приключиха и си тръгнаха, а Джош остави след себе си диря от сажди, които ветрецът издуха.

Трета глава

Бей крачеше към къщата на леля си в спускащия се мрак, понеже тъкмо беше изпуснала последния автобус заради срещата. Днес не й се тичаше, както обикновено, когато нямаше търпение да стигне до къщата на Уейвърли. Вървеше бавно, гледаше залязващото слънце и си мислеше за Джош, а листата по тротоара шумяха под краката й. Когато си се представяше с него, виждаше сняг, затова може би тази зима нещо щеше да се случи. Сигурно трябваше да бъде търпелива. Отдавна беше разбрала, че понякога е нужно време нещата да се подредят, затова се бе научила да чака. Само да го нямаше този копнеж, който понякога усещаше като болка. Никой не я беше предупредил, че ще бъде така. Цяло чудо бе, че хората изобщо се влюбват.

– Здравей отново.

Тъкмо беше стигнала до къщата на семейство Уейвърли. Спря на тротоара и се обърна. Отсреща видя възрастния мъж със сивия костюм, когото беше срещнала предния ден в парка в центъра на града. Сега не носеше куфар.

Бей се усмихна изненадано.

– Виждам, че сте открили Пендланд Стрийт.

– Открих я. Благодаря ти.

– На гости ли сте на някого?

– Всъщност да – отвърна той.

Момичето за миг се разсея от светлините по случай Хелоуин, които примигваха в двора на госпожа Краноуски зад него – оранжеви лампички, оплетени в чемширените й храсти, и парцаливи светещи в тъмното призраци, които висяха от високия клен. Украсата очевидно беше стояла складирана някъде, защото Бей надушваше миризмата на нафталин дори от отсрещния тротоар. Възрастният териер на госпожа Краноуски, Едуард, беше на прозореца отпред и неистово лаеше по непознатия.

Когато Бей извърна очи към мъжа – бяха минали само няколко секунди, от него нямаше и следа.

Едуард престана да лае, объркан също като нея.

Бей сключи тъмните си вежди и бавно се отдръпна назад, после хукна към къщата. Стрелна се нагоре по мокрия склон, забърза към входната врата и на влизане погледна през рамо в очакване мъжът да я е проследил.

Първата слана тази година щеше да падне на Хелоуин и това правеше нещата още по-странни.

В къщата на семейство Уейвърли беше ден на бонбоните от рози и ароматът им се разнасяше, макар че кухнята вече беше затворена. Ухаеше така, сякаш някъде в стените има тайна градина.

Етикетите на всички буркани с бонбони от рози гласяха:

Розите ни носят спомен за отминала любов, опитай и ще си разбрал за кого си някога мечтал.

Бей си пое дълбоко въздух и раменете й се отпуснаха. Обаче отново се напрегна, когато леля й се появи на стълбите. Беше по халат и очевидно се приготвяше да излиза.

– Бей? – попита Клеър. – Какво има?

Момичето се отдръпна от входната врата.

– А, нищо. Просто видях възрастния мъж, когото срещнах и вчера. Попита ме къде се намира Пендланд Стрийт.

– Улицата е известна.

– Просто ми се стори странен. Носеше лъскав сив костюм, като на търговски пътник може би.

– Здрасти, Бей! – провикна се Марая, докато тичаше надолу по стълбите покрай Клеър. Имаше кафяви очи и къдрава кестенява коса като баща си. Косата й беше разпиляна, сякаш някой нежно прокарваше пръсти през нея дори когато Марая кротуваше.

– Здрасти, хлапе – отвърна Бей и я прегърна. – Имам да пиша домашни. А ти?

– И аз.

– Хайде да ги напишем заедно в дневната.

Докато Бей влизаше в дневната с раничката си, за малко да не забележи физиономията на Клеър, която издаваше, че може би човекът със сребристия костюм не й е непознат.

Сидни пристигна малко след като момичетата се бяха настанили на пода в дневната с домашните си. Тъкмо беше свършила работа и изглеждаше красива както винаги. Неизменният сладникав аромат на лак за коса се носеше около нея, сякаш беше обгърната от лека мъгла. Косата й изглеждаше малко по-червена в сравнение със сутринта. Промяната ставаше все по-забележима. Сидни бавно, но сигурно се превръщаше в червенокоска.

Подобни неща се случваха с нея всяка година около първата слана – неочаквана промяна в прическата или странна смяна на цвета на косата. Тази година промяната беше по-изразена. Безпокойството й беше по-силно. С всяка от тях беше така – сякаш искаха нещо, но се бояха, че не могат да го имат.