Той не повярва на думите й. Виждаше го в погледа му, в стойката му. Ръцете му бяха свити в юмруци, а челюстта му стегната. Е, добре, нямаше да си губи времето да го убеждава.

— Стаята вероятно не е почиствана от известно време — каза тя.

Тя се обърна и тръгна по коридора. За момент се чуваха само нейните приглушени стъпки. Точно когато щеше да се обърне, за да види защо не я следва, тя чу острото тракане на ботушите му по голите дървени дъски.

Хана отвори вратата на стаята, която баща й беше направил за синовете, които така и не му се родиха. Тя се поколеба за миг, но после решително влезе. Почувства се странно, все едно е нарушила някаква забрана. Първото нещо, което се забелязваше в стаята, беше огромното легло с балдахин. На двете стени, един срещу друг, се намираха два гардероба. На прозореца имаше пердета, три износени черги, които покриваха по-голямата част от пода, както и три стола, две маси и едно бюро.

Всичко беше празно. И никога не беше използвано.

В сравнение със стаята на Хана, тази беше направо луксозна. Още едно доказателство колко много баща й ценеше синовете, които така и не му се родиха, за сметка на дъщерята, която имаше. Хана си каза, че е глупаво да продължава да страда заради това, но нищо не можеше да направи. Всяко влизане в тази стая беше като отваряне на незаздравяла рана.

— Достатъчно голяма е и за двама ни със Зийк — каза Бък.

Гласът му я стресна. За секунди беше забравила, че той е точно зад нея.

— Ти ли си избирала мебелите?

Тя го погледна право в очите.

— На мен ми беше забранено да влизам тук.

За момент изненадата омекоти намръщеното му лице и той стана още по-красив. В крайна сметка тя се оказа права. Независимо от ръста и силата, в него все още бе останала част от момчешката му невинност.

Той нямаше гъста брада като баща й и останалите мъже от общността. Тя можеше да проследи наболите косъмчета по челюстта, брадичката и над горната му устна, но бузите му бяха гладки. Веждите му — тъмни и плътни, не се събираха в средата над носа му. Кожата му беше загоряла, но беше златиста на цвят, а не кафява като на другите мъже, които беше виждала. Косата му беше къса и добре подстригана.

Но очите му я впечатлиха най-много. В тях нямаше нищо младежко или невинно, никаква топлинка или дружелюбност. Стойката му не издаваше с нищо яростта, която бушуваше в него, но очите му казваха всичко.

— Не си влизала дори и за да почистиш?

— Не. — Очевидно баща й не беше единственият, който смяташе, че жените не стават за нищо друго, освен да домакинстват. — Вероятно ще трябва да отвориш прозореца. Не е проветрявано от години.

— Не се притеснявай за това — отговори Бък. — След времето, прекарано във вашия хамбар, малко прахоляк няма да ме притесни.

— Не си спал там от много време.

— Но си спомням всичко много добре.

Тя беше сигурна, че е така. Изглеждаше й точно като човек, който никога не би забравил нищо.

— Аз и мама ще изчистим утре — каза тя. — Ако ти само…

— Не искам никой да влиза в стаята ми. — Той изобщо не се опитваше да направи нещата по-поносими и за двамата. Чисто и просто й заповядваше да стои далеч от него. — Ако ми трябва нещо, ще си го свърша сам.

— Добре. — Тя нямаше никакво намерение да се кара с него. — Сега трябва да се погрижа за вечерята. Кога ще искате да ядете?

— Когато сме тук, няма значение. Ако сме някъде из ранчото, когато се приберем.

— Трябва да бъдеш малко по-конкретен. Аз и майка не можем да сме ви на разположение през цялото време.

— Ще имате достатъчно време да измислите нещо. Ако сме били из ранчото, ще отнеме известно време, докато се погрижим за конете и се измием.

Хана беше изненадана и доволна, че някой го е възпитал да се мие преди вечеря. Имаше усещането, че Бък Хобсън не би приел съвет лесно, особено пък от нея.

— Днес кога ще искате да ядете?

— Ами, около час след залез ще е добре. Зийк и аз ще огледаме наоколо. Преди да се захванем с работата, трябва да сме наясно какво точно трябва да се направи.

Тя го изгледа подозрително.

— Защо?

— Искам да оформиш нашето споразумение в писмен вид.

— Не ми ли вярваш?

Погледът му беше пронизващ.

— Ти не ме искаш тук. Обзалагам се, че би дала всичко, само и само да ме изгониш, без да ми дадеш и частица от ранчото.

Пренебрежението му и това, че се съмняваше в почтеността й, я вбесиха. Тя може и да беше дъщеря на Натаниъл Гросек, но не беше лъжкиня и измамница.

— Никога не бих престъпила думата си. Нито пък ще позволя ти да ме измамиш. Аз самата искам писмено споразумение не по-малко то теб.

Трета глава

Бък преглътна гневния си отговор. Той никога досега не беше мамил никого. Щеше да получи това ранчо — нямаше да позволи на никого да застане на пътя му — но щеше да го постигне без измама. Честно и почтено.

Не очакваше да завари мястото в толкова окаяно състояние. Трябваше да приеме факта, че може да се окаже невъзможно да го спаси. Да вземе каквото е останало и да се надява да се справи по-добре следващия път. Но това нямаше да задоволи жаждата му за отмъщение. Той трябваше да има точно това ранчо. Трябваше да успее там, където Гросек се беше провалил.

Госпожа Гросек също го безпокоеше. Имаше някакъв проблем с нея. Хана казваше, че просто се чувства неудобно в компанията на мъже, но не беше само това. Тази жена примираше от страх само като го види.

А и самата Хана. Навремето беше влюбен в нея. Мечтаеше за нея, живееше с надеждата да може да я зърне поне за миг. Само една нейна усмивка би могла да го накара да забрави мизерното си съществуване за седмици, дори месеци. Но тя беше прекалено добра за роб като него и се погрижи той да не го забравя. А когато се изкушаваше все пак да забрави, белезите по гърба веднага му го напомняха.

Нито пък можеше да разбере нежеланието й да отстъпи каквато и да е част от ранчото. Не си я представяше като съпруга на собственик на ранчо. Изненада се, че все още не се беше омъжила. Един брак би решил всичките й проблеми.

Бък си каза, че е глупаво да си губи времето в напразни догадки. Не му трябваше да знае нищо за хората тук. Нито пък искаше те да научават нещо за него.

Излезе от стаята и затвори вратата. Щеше да си донесе нещата по-късно. Намери Зийк да се устройва в хамбара. Влажно и миришещо лошо след дъжда, тъмно и студено през зимата, това място го беше карало да се чувства сам в този свят. Всяка нощ проклинаше баща си за това, че го бе продал и си представяше какво би му сторил, ако го откриеше. Мечтаеше и за Хана, за да направи нощите по-поносими и да потисне чувството за безмерна самота.

Джейк и Изабел го отърваха от всичко това. Той се беше опитал да ги приеме като свои родители, но не успя. Предполагаше, че идва момент, когато си твърде голям да се преструваш, че истинските ти родители не съществуват.

На Бък му се искаше да може да обича Джейк и Изабел, както ги обичаха по-малките момчета, но не можеше. Опита се да приеме и останалите сираци като свои братя, а Дрю и Идън като свои сестри, но и в това се провали. Точно затова не можеше да спре да търси сестра си, въпреки че не беше успял да научи нищо за нея от шест години насам. Когато я откриеше, щеше да има свое истинско семейство.

Той потисна спомените и неосъществените си мечти. Сега имаше шанс да постигне нещо истинско и нямаше да позволи да му се изплъзне.

— Уреди ли всичко? — попита Зийк, когато Бък влезе в преустроеното за спане помещение.

— Няма да знам, докато не се поогледаме наоколо — отвърна Бък. — Чак след това ще запишем всичко с подробности в споразумението.

— Не им вярвам аз на тези писания — каза Зийк. — Точно те ме направиха роб.

— Джейк казва, че е време тексасците да се научат да използват закона в своя полза. Той казва, че твърде много фермери си мислят, че притежават земята си само защото са построили дом върху нея.

— Я, не ми цитирай Джейк. Наслушал съм се достатъчно, докато бяхме в „Броукън Съркъл“.

— Няма защо да отричаш нещо, само защото не ти харесва кой го е казал — каза Бък. — Тези невестулки от Утопия откраднаха земята на хората тук. Нямам никакво намерение това да се случи и с мен.

— Нищо не знам за закона — каза Зийк, — а и хич не искам да знам. Но знам доста за добитъка и ти казвам, че здравата ще загазим, ако не открием други крави, освен тези, дето видяхме на идване.

Бък също беше разтревожен от това.

— Оседлавай! Нищо няма да подпиша, докато не се уверя, че има с какво да работим.

— Тук е имало крави — каза Зийк на Бък. — Виждам изпражненията им. Но сега са изчезнали.

Бък също беше забелязал следите от много повече добитък от този, който вече бяха преброили през последните пет часа, откакто яздеха из ранчото. Ако все още живееше при Джейк, сигурно щеше да се възхити на сребърната лента на река Педърнейл, която прорязваше ниските хълмове или щеше да се полюбува на малкото еленче, което правеше първите си стъпки. Но сега всичко зависеше от него и той трябваше да предвиди проблемите и да открие решение, преди да е станало късно.

Новопоникналата пролетна трева бе почти скрита от дивите цветя, но се виждаше, че миналогодишната е била изпасана до корен. Пътеките, които добитъкът бе отъпкал през кактусите и мескита, за да стигне до водата, все още ясно личаха.

Тук е имало много добитък, но къде беше сега?

Зийк посочи към един ездач.

— Някой идва насам.

Бък все още не беше видял никой от фермерите в околността, но Джейк му беше казал, че няколко от тях, които не принадлежаха към Утопия, се бяха преместили в окръг Гилеспи — на запад от старото им ранчо. Бък искаше да опознае хората тук и нищо не пречеше да започне с този човек.

Той се спря на билото на хълма и зачака ездачът да се приближи.

— Аз съм Уолтър Евънс — каза мъжът, когато спря до тях. — Притежавам ранчото „Дабъл Ди“ на изток оттук.

Те се здрависаха.

— Аз съм Бък Хобсън — отвърна Бък. — Това е приятелят ми Зийк.

— От сутринта три пъти ви видях. Знаете, че сте на територията на ранчото на Гросек, нали?

— Аха.

— Мислите да го купите ли?

— Може би.

Евънс явно не се задоволи с уклончивия отговор на Бък.

— По-добре да си докарате собствено стадо. Тук май не е останал никакъв добитък.

— Какво имаш предвид? — попита Зийк подозрително.

— Не знам много за бизнеса на Натаниъл Гросек, но мисля, че имаше поне три хиляди глави добитък. Съмнявам се, че ще откриете дори и половината сега.

— Защо? — попита Бък.

— Ти откъде знаеш? — додаде Зийк.

Еванс ги изгледа изучаващо, без да отговори.

— Това, което казвате, е сериозно — каза Бък. — Няма ли да отговорите?

— Ако вие ми кажете защо се интересувате от това ранчо.

— А вие ще ми кажете ли? — попита на свой ред Бък.

Евънс кимна.

— Смятам да подпиша споразумение за половината ранчо — каза Бък — или поне смятах, преди да открия, че тук няма много крави и телета. Само млади кастрирани добичета, диви като антилопи.

— А приятелят ви?

— Работим заедно. А сега вие. Какви са вашите интереси?

— Искам да се убедя, че госпожа Гросек няма да бъде измамена дори и с малкото, което й остана. Този банкер в Утопия е много нетърпелив да продаде ранчото на каквато и да е цена. Видях момчето му да се навърта насам веднъж или дваж. Няма да се учудя, ако Хана приеме да се омъжи за него.

Бък не искаше Хана да се омъжва. Не искаше да си има работа и със съпруг, защото ако той решеше да продаде имота, Бък щеше да изгуби шанса си да получи ранчото.

Но той осъзна, че не искаше Хана да се омъжва точно за Еймъс Мерик и това го безпокоеше. Нейният егоизъм би трябвало да го е излекувал от всякаква загриженост за нея. Запознал се беше с Еймъс в офиса на баща му — млад, наперен, суетен. Бък не би го препоръчал на никоя жена, камо ли пък на Хана.

— Баща й не знаеше нищо за отглеждането на добитък и беше наел хора, обаче и те нищо не разбираха — каза Евънс. — За това добитъка се скиташе из цялата околност. Няколко добичета все още са из земите ми.

Бък усети как мускулите му се напрягат.

— Ако решите да останете, сте добре дошли — продължи Евънс. — Ако искате, може да се присъедините към мен за пролетното събиране и преброяване на животните. Но от сега ви казвам, че няма да откриете нито крави, нито малките им на моя земя.

— Защо? — Бък май се досещаше, но искаше Евънс да потвърди подозренията му. Но Евънс очевидно нямаше такова намерение.

— Миналата зима беше доста сурова — каза Евънс. — Животните на Гросек може да са стигнали до Пекос до сега.

Бък си помисли, че няма да е необходимо да ги търси толкова далеч.

— Какво има на запад от тук?

— Пет или шест ранчо. Предполагам, че скоро ще се отправите натам. Винаги е полезно да опознаеш съседите си.