— Нейна светлост майката на краля? — повтарям странната титла.

— Да — казва майка ми с иронична усмивка. — Не е зле за жена, която беше моя придворна дама, и която прекара последната година, разделена със съпруга си и под домашен арест за държавна измяна, не мислиш ли?

* * *

Нанасяме се в по-скромните си покои в двореца Уестминстър и чакаме крал Хенри да ни призове да се явим пред него. Той не го прави. Приема в двореца на лондонския епископ, близо до катедралата „Сейнт Пол“ в Сити, и всички, които могат да претендират, че принадлежат към рода Ланкастър, или че са отдавнашни тайни поддръжници на каузата на Тюдор, се стичат да го видят и искат отплата за предаността си. Чакаме покана да бъдем представени в двора, но такава не идва.

Майка ми поръчва нови рокли за мен, диадеми, които да ме направят да изглеждам още по-висока, нови пантофки, които да се подават под подгъва на новите рокли, и ме обсипва с комплименти за вида ми. Светлокоса съм като нея, със сиви очи. Тя е била прочута с красотата си, дъщеря на най-привлекателната двойка в кралството, и казва със сдържано задоволство, че съм наследила семейната външност.

Изглежда спокойна; но хората започват да говорят. Сесили казва, че може и да сме отново в кралския дворец, но че тук е толкова самотно и така тихо, сякаш сме затворени в убежище. Не си правя труд да изказвам несъгласие с нея, но тя греши. Толкова много греши. Тя не помни убежището така, както го помня аз; няма нищо, нищо по-ужасно от тъмнината и тишината, и от това да знаеш, че не можеш да излезеш, и да се боиш, че всеки може да влезе. Последния път, когато бяхме в убежище, не можахме да излезем девет месеца; сториха ми се като девет години, и си мислех, че ще повехна и ще умра без слънчевата светлина. Сесили казва, че тя, като омъжена жена, дори не би трябвало да бъде с нас, а е редно да я пуснат да отиде при съпруга си.

— Само че не знаеш къде е той — казвам. — Вероятно е избягал във Франция.

— Поне бях омъжена — казва тя остро. — Не легнах с един мъж, за да се омъжа за някой друг. Не бях безсрамна прелюбодейка. И той поне не е мъртъв.

— Ралф Скроуп от Упсол — отвръщам с унищожителен тон. — Господин Никой от Никъде. Ако успееш да го намериш, ако е още жив, можеш да живееш с него, изобщо не ме е грижа. Ако е склонен да те приеме, без да му нареждат да го стори. Ако е съгласен да ти бъде съпруг без кралска заповед.

Тя привежда рамене и се извръща от мен.

— Нейна светлост майката на краля ще се погрижи за мен — казва тя отбранително. — Аз съм нейна кръщелница. Тя е важната, тя е тази, която се разпорежда за всичко сега. Ще си спомни за мен.

Времето е напълно необичайно за този период от годината, твърде слънчево, твърде ясно, твърде горещо денем и влажно нощем, така че никой не може да спи. Никой освен мен. Макар сънищата да са истинско проклятие за мен, пак не мога да се възпра да заспивам. Потъвам в тъмнината всяка нощ и сънувам, че Ричард е дошъл при мен, и се смее. Казва ми, че битката се е развила в негова полза и че ще се оженим. Хваща ме за ръцете, когато възразявам, че са ми съобщили, че Хенри е победил, и ме целува, и ме нарича глупаче, малко скъпо глупаче. Събуждам се, повярвала, че е истина, и внезапно ми призлява от осъзнаването, когато поглеждам стените на скромните покои, и виждам, че Сесили дели легло с мен, и си спомням, че любимият ми лежи мъртъв и студен в незнаен гроб, докато неговата страна изнемогва в жегата.

Прислужницата ми, Джени, която е дъщеря на търговец от Сити, ми казва, че в претъпканите къщи във вътрешността на града върлува ужасна болест. После ми съобщава, че двама от чираците на баща ѝ са се разболели и са починали.

— Чумата ли? — питам. Веднага отстъпвам малко назад от нея. За тази болест няма лек, а се боя, че тя я носи със себе си и горещият, носещ чума вятър ще повее над мен и семейството ми.

— По-лошо е от чумата — казва тя. — Не прилича на нищо, което някой е виждал преди. Уил, първият чирак, каза на закуска, че му е студено и че има болки по тялото, сякаш цяла нощ се е упражнявал в бой с тояги. Баща ми му каза, че може да си легне отново, а после той започна да се поти; ризата му беше мокра от пот, която капеше от него. Когато майка ми му занесе чаша ейл, той каза, че изгаря и че с нищо не може да се охлади. Каза, че искал да поспи, а после не се събуди. Млад мъж на осемнайсет години! Издъхна за един следобед!

— А кожата му? — питам. — Имаше ли отоци?

— Нито отоци, нито обрив — настоява тя. — Нали ви казвам — не е чумата. Нова болест е. Наричат я „потната болест“, нов мор, който крал Хенри ни навлече. Всички говорят, че царуването му е започнало със смърт и няма да изтрае дълго. Той донесе смъртта със себе си. Амбицията му ще погуби всички ни. Казват, че дошъл с пот и ще положи тежък труд да задържи трона си. Това е болест на Тюдорите, той я донесе със себе си. Прокълнат е, всички така говорят. Есен е, но е горещо като посред лято, и всички ще се потим, докато издъхнем.

— Можеш да си отидеш вкъщи — казвам нервно. — И, Джени, остани си у дома, докато се увериш, че си добре и че всички в къщата ви са добре. Майка ми няма да иска да ѝ прислужват, ако в дома ви има болни хора. Не се връщай в двореца, докато не се освободите от болестта. И се прибери вкъщи, без да ходиш при сестрите ми или при малките Уорик.

— Но аз съм добре! — протестира тя. — И болестта протича бързо. Ако я бях прихванала, щях да съм умряла още преди да успея да ви кажа за нея. Щом мога да вървя до двореца от вкъщи, съм достатъчно добре.

— Върви си у дома — нареждам. — Ще изпратя да те повикат, когато можеш да дойдеш отново.

После отивам да намеря майка си.

* * *

Тя не е в двореца, няма я в потъналите в сенки покои на кралицата със затворените капаци на прозорците, нито дори в прохладните алеи на градината. Откривам я седнала на едно столче в далечния край на товарния док, който се простира навътре в реката. Седи там, за да улавя бриза, който шепне по водата, заслушана в лекото плискане на вълничките около дървените колове.

— Дъще моя — поздравява ме тя, когато се приближавам до нея. Коленича на дъските, за да приема благословията ѝ, а после сядам до нея, полюшвайки крака от ръба на кея. Собственото ми отражение се взира в мен, сякаш съм водна богиня, живееща в дълбините на реката, в очакване да бъде избавена от властта на зла магия, а не принцеса-стара мома, която никой не иска.

— Чу ли за тази нова болест в Сити? — питам я.

— Да, защото кралят реши, че коронацията не може да се проведе, не иска да рискува да събере заедно толкова много хора, някои от които може да са болни — казва тя. — Хенри ще трябва да си остане завоевател, вместо коронован крал, още няколко седмици, докато болестта отмине. Майка му, лейди Маргарет, е поръчала да се четат специални молитви; сигурно е извън себе си от гняв. Тя смята, че Бог е направлявал сина ѝ до този момент, но сега изпраща мор, за да подложи на изпитание силата на духа му.

Когато вдигам поглед към нея, трябва да примижа срещу ясното небе на запад, където слънцето залязва ослепително ярко, обещавайки още един нетипично горещ ден утре.

— Майко, това ваше дело ли е?

Тя се засмива:

— Нима ме обвиняваш в магьосничество? — пита. — Нима искаш да кажеш, че съм проклела цялата страна, изпращайки ѝ носещ мор вятър? Не, не бих могла да направя така, че подобно нещо да се случи, а дори да имах подобна сила, нямаше да я използвам. Тази болест дойде с Хенри, защото той нае най-големите злодеи в християнския свят да нахлуят в тази нещастна страна, и те донесоха със себе си болестта от най-мрачните, най-мръсни затвори на Франция. Не магия, а тези мъже, нахлувайки тук, донесоха със себе си болестта. Ето защо тя започна първо в Уелс, а после дойде в Лондон — тя следваше неговия път, но не чрез магия, а чрез мръсотията, която оставяха след себе си и чрез нещастните жени, които похищаваха по пътя си. Армията от затворници на Хенри донесе болестта, макар всички да приемат това като знак, че Бог е против него.

— Но може ли да бъде и двете? — питам. — И болест, и знак?

— Без съмнение е и двете — казва тя. — Говорят, че крал, чието царуване започва с пот, ще трябва да се потруди да запази трона си. Болестта, донесена от Хенри, убива неговите приятели и поддръжници, сякаш този мор е оръжие срещу него и тях. Той губи повече съюзници сега, в триумфа си, отколкото някога са загинали на бойното поле. Щеше да е забавно, ако не беше толкова печално.

— Какво означава това за нас? — питам.

Тя поглежда нагоре срещу течението, сякаш водите на реката могат да донесат отговора до моите полюшващи се крака.

— Още не зная — казва тя замислено. — Не мога да кажа. Но ако самият той се разболее и умре, тогава хората със сигурност ще кажат, че такава е била Божията присъда над един узурпатор, и ще потърсят наследник от династията Йорк за престола.

— А имаме ли такъв? — питам: гласът ми едва се чува над плискането на водата. — Наследник на Йорк?

— Разбира се, че имаме: Едуард Уорик.

Поколебавам се:

— А нямаме ли и друг? Някой още по-близък?

Все още извърнала поглед от мен, тя кимва едва доловимо.

— Малкият ми брат Ричард?

Тя кимва отново, сякаш не смее да повери думите си дори на вятъра.

Ахвам:

— Криете го на сигурно място, така ли, майко? Сигурна сте в това? Той е жив? В Англия?

Тя поклаща глава.

— Не съм получавала вести. Не мога да кажа нищо със сигурност, и със сигурност не бих могла да кажа нищо точно на теб. Трябва да се молим за двамата сина на династията Йорк, принц Едуард и принц Ричард, като за изчезнали, докато се намери някой, който да ни каже какво е станало с тях — тя ми се усмихва. — И по-добре ще е да не ти казвам на какво се надявам — допълва кротко. — Но кой знае какво ще донесе бъдещето, ако Хенри Тюдор умре?

— Не можеш ли да му го пожелаеш? — прошепвам. — Да сториш тъй, че той да умре от болестта, която донесе със себе си?

Тя извръща глава, сякаш за да се вслуша в реката.

— Ако той е убил сина ми, тогава моето проклятие вече тегне върху него — казва после без заобикалки. — Ти прокле убиеца на нашите момчета заедно с мен, помниш ли? Помолихме Мелузина, богинята-прародителка на майчиното ми семейство, да отмъсти за нас. Помниш ли какво казахме?

— Не помня точните думи. Но помня онази нощ.

Това беше една нощ по времето, когато майка ми и аз, обезумели от скръб и страх, живеехме затворени в убежище. Тогава чичо ми Ричард дойде и ѝ съобщи, че и двамата ѝ сина, Едуард и Ричард, обичните ми малки братя, са изчезнали от стаите си в Тауър. Това беше нощта, когато майка ми и аз написахме проклятие върху парче хартия, сгънахме го като хартиена лодка, подпалихме лодката и я гледахме как пламти, докато плаваше по течението на реката.

— Не си спомням точно какво казахме.

Тя го знае дума по дума, най-ужасното проклятие, което е стоварвала върху някого; знае го наизуст.

— Казахме: „Знай това: че няма да бъде въздадена справедливост за тази злина, която някой ни причини, затова се обръщаме към теб, наша майко повелителко, и пред твоите мрачни дълбини изричаме това проклятие: нека ти отнемеш първородния син на онзи, който ни лиши от нашия.“

Тя обръща поглед от реката към мен, зениците ѝ са тъмни, разширени.

— Сега спомняш ли си? Докато седяхме тук край реката? Същата тази река?

Кимвам.

— Казахме: „Нашето момче ни бе отнето, още преди да стане мъж, преди да стане крал — макар да беше роден да бъде и двете. Затова погуби сина на неговия убиец, докато е още само момче, преди да стане мъж, преди да поеме владенията си. А сетне погуби и неговия внук и когато го погубиш, по смъртта му ще разберем, че това е плод на нашето проклятие и е възмездие за загубата на нашия син.“

Потръпвам, усещайки транса, който майка ми тъче около нас, докато тихите ѝ думи падат по реката като дъждовни капки.

— Проклехме сина и внука му.

— Той го заслужава. А когато синът и внукът му умрат, и му останат само момичета, тогава ще го разпознаем като убиец на нашето момче, детето на Мелузина, и ще сме постигнали отмъщението си.

— Стореното от нас беше ужасно — казвам несигурно. — Ужасяващо проклятие над невинните наследници. Ужасно е да пожелаеш смъртта на две невинни момчета.

— Да — съгласява се спокойно майка ми. — Ужасно беше. А го направихме, защото някой стори същото с нас. И този някой ще познае моята болка, когато синът му умре, и когато умре и внукът му, и като единствен наследник му остане само едно момиче.

Хората винаги са шушукали, че майка ми се занимава с магьосничество, а всъщност дори родната ѝ майка беше съдена по обвинение, че се занимава с черни изкуства. Само майка ми знае доколко си вярва, само тя знае на какво е способна. Още като малко момиче я видях как призовава пороен дъжд и гледах как се надига реката, която отнесе със себе си Бъкингамския херцог и неговия бунт. Тогава си мислех, че е сторила всичко това с едно изсвирване. Тя ми разказа за мъглата, която предизвикала с дъха си в една студена нощ, мъглата, която скрила бащината ми армия, забулвайки я, така че те връхлетели гръмотевично, излизайки от един облак на билото на хълма, заварили враговете си неподготвени и ги унищожили с мечовете си.