Полагам го на леглото до мен и се взирам в миниатюрното му личице, в нослето му и усмихнатите извивки на розовите му клепачи. Той не прилича на живо същество, а по-скоро на малко каменно изваяние с изображение на бебе, каквото можете да видите в някоя църква, поставено до мъртвия каменен образ на майка си. Истинско чудо е да си помисля, че такова същество е било създадено, израсло е в мен, появило се е на света; че аз съм го създала, почти напълно сама (защото почти не броя пиянските усилия на Едмънд). Това мъничко същество, това миниатюрно създание, е кост от моята кост и плът от моята плът, и е създадено от мен, изцяло от мен.

След малко той се събужда и заплаква. За такова малко същество плачът е невероятно силен, и се радвам, че бавачката пристига тичешком, изнася го от стаята и го занася на дойката. Собствените ми малки гърди ме болят от нуждата да го накърмя, но аз съм овързана толкова здраво, колкото и повитото ми бебе, двамата сме здраво обвързани да изпълним дълга си – едно бебе, което трябва да израсне с прави кости, и една млада майка, която не може да храни детето си. Неговата дойка е оставила собственото си бебе у дома, за да може да дойде и да заеме длъжността си в замъка. Тя ще се храни толкова добре, колкото не се е хранила никога преди в живота си, и ѝ отпускат щедра дажба ейл. Дори не ѝ се налага да се грижи за бебето ми, само трябва да произвежда мляко за него, сякаш е млечна крава. Носят ѝ го, когато трябва да бъде нахранен, а през останалото време за него се грижат прислужничките от детската стая. Тя се занимава с малко чистене, като пере долните му пеленки и чаршафите му, и помага в покоите му. Не го прегръща, освен по времето за хранене. Той има на разположение други жени, които да правят това. Има си собствена бавачка, чието задължение е да го люлее, която спи до люлката му, две други лични бавачки, които да го обслужват, собственият му лекар идва веднъж седмично, а акушерките ще останат с нас, докато се пречистя в църква и той бъде кръстен. Той има по-голяма свита от мен и аз внезапно осъзнавам, че това е, защото е по-важен от мен. Аз съм лейди Маргарет Тюдор, родена Боуфорт, от рода Ланкастър, братовчедка на спящия крал на Англия. Но той е както Боуфорт, така и Тюдор. Той има кралска кръв и по двете линии. Той е граф Ричмънд, от династията Ланкастър, и има право да претендира, след сина на краля, принц Едуард, за престола на Англия.

Гувернантката ми влиза в стаята.

– Деверът ви Джаспър иска да се съгласите с избраното от него име за бебето – казва тя. – Той пише на краля и на майка ви, за да им съобщи, че ще го нарече Едмънд Оуен, на бащата на бебето и на дядо му от фамилията на Тюдорите.

– Не – казвам. Няма да кръстя бебето си, което родих с такива страдания, на мъж, който не ми е причинил нищо друго, освен болка. Или на глупавия му баща. – Не, няма да го нарека Едмънд.

– Не можете да го кръстите Едуард – казва тя. – Синът на краля е принц Едуард.

– Ще го нарека Хенри – казвам, мислейки си за спящия крал, който може и да се събуди заради едно момче от рода Ланкастър, наречено Хенри, макар да е проспал раждането на принца, наречен Едуард. – Хенри е име за кралете на Англия, някои от най-добрите и най-смелите ни крале са носили името Хенри. Момчето ще бъде Хенри Тюдор. – Повтарям гордо името. – Хенри Тюдор. – И си помислям, че когато спящият крал Хенри VI умре, това бебе ще бъде Хенри VII.

– Той каза "Едмънд Оуен" – повтаря тя, сякаш може да съм както глупава, така и глуха.

– А аз казвам Хенри – заявявам. – И вече съм го наричала така. Това е името му. Решено е. Назовах го в молитвите си. Той вече е почти кръстен Хенри.

Тя повдига вежди при звънката ми настойчивост.

– Няма да им хареса – казва тя и излиза от стаята да съобщи на девера ми Джаспър, че момичето упорства и не желае да кръсти сина си на мъртвия си съпруг, а сама му е избрала име и отказва да бъде разубедена.

Отпускам се отново назад на възглавниците и затварям очи. Моето момче ще бъде Хенри Тюдор, каквото и да казват всички.

Пролетта на 1457

Трябва да остана в покоите си в продължение на още шест седмици след раждането на момчето си, преди да мога да отида в параклиса и да се пречистя от греха на раждането. Когато се връщам в покоите си, капаците на прозорците са свалени, а тъмните драперии са отнесени. Има вино в кани и малки сладкиши върху подноси, а Джаспър е дошъл да ме посети и да ме поздрави за раждането на детето ми. Бавачките ми казват, че Джаспър посещава бебето в детската му стая всеки ден, сякаш е самият любящ баща. Седи до люлката, ако бебето е заспало, докосва бузата му с пръст, обгръща стегнато увитата главица с големите си ръце. Ако бебето е будно, Джаспър го гледа как се храни, или наблюдава жените, когато развиват повоите, и се възхищава на правите крака и силните му ръце. Те ми съобщават, че Джаспър ги моли да отметнат повоите за още миг, за да може да види малките юмручета и пълничките крачета. Смятат, че е немъжествено от негова страна да се надвесва над люлката, и аз съм съгласна: но всички Тюдори правят това, което е угодно на самите тях.

Той ми се усмихва предпазливо, и аз се усмихвам в отговор.

– Добре ли сте, сестро? – пита той.

– Добре съм – казвам аз.

– Съобщават ми, че раждането е било тежко за вас.

– Беше.

Той кимва:

– Нося ви писмо от майка ви, а тя също ми писа.

Той ми подава лист хартия, сгънат на квадрат и запечатан с майчиния ми герб на рода Боуфорт – зъбчатата решетка на крепостна врата. Махам внимателно печата и прочитам писмото ѝ. Писала е на френски, и ми нарежда да се срещна с нея в Грийнфийлд Хаус в Нюпорт, Гуент. Това е всичко. Не ми изпраща любящи думи, нито пита за сина ми, нейния собствен внук. Спомням си, че беше наредила, ако се наложи да избират между сина ми и мен, да ме оставят да умра, пренебрегвам студенината ѝ, и се обръщам към Джаспър:

– Тя каза ли ви защо трябва да отида в Нюпорт? Защото самата тя не си прави труда да ми обясни.

– Да – казва той. – Трябва да ви отведа с въоръжен ескорт, а бебето ви трябва да остане тук. Трябва да се срещнете с Хъмфри, Бъкингамският херцог. Това е неговият дом.

– Защо ще се срещам с него? – питам аз. Имам далечен спомен за херцога, който оглавява една от изтъкнатите заможни фамилии на кралството. Имаме някаква роднинска връзка. – Той ли ще бъде новият ми настойник? Не може ли сега вие да бъдете мой настойник, Джаспър?

Той извръща очи:

– Не. Не е това. – Опитва се да ми се усмихне, но очите му са омекнали от жалост. – Отново ще бъдете омъжена, сестро. Ще бъдете омъжена за сина на Бъкингамския херцог веднага щом едногодишният ви траур приключи. Но брачният договор и годежът ще бъдат сключени сега. Ще трябва да се омъжите за сина на херцога, сър Хенри Стафорд.

Поглеждам го, съзнавайки, че лицето ми е ужасено.

– Трябва да се омъжа отново? – изтърсвам, мислейки си за агонията на раждането и вероятността то да ме убие някой от следващите пъти. – Джаспър, мога ли да откажа да замина? Мога ли да остана тук с вас?

Той поклаща глава:

– Боя се, че не.

Март 1457

Пратка – разнасяна от едно място на друго, предавана от един собственик на друг, разопакована и опакована от всеки, когато поиска – това е всичко, което представлявам. Съсъд, който трябва да износва синове на един или друг благородник: едва ли има значение чий. Никой не ме вижда такава, каквато съм: млада жена от изтъкната фамилия с кралски връзки, млада, изключително набожна и благочестива жена, която заслужава – Бог е свидетел! – някакво признание. Но не, след като са ме доставили в замъка Ламфи с носилка, сега яздя към Нюпорт на дебел късокрак кон зад един прислужник, без да мога да видя нищо от пътя пред себе си. Зървам кални нивя и бледи пасища само през движещите се в тръс редици на войниците. Те са въоръжени с пики и бойни тояги, и носят на яките си знака с герба на Тюдорите. Джаспър язди начело, на бойния си кон, и ги е предупредил да бъдат готови за засада от хората на Хърбърт, да очакват и неприятности по пътя от банди крадци.

Щом се приближаваме до морето, съществува и опасността от грабителски пиратски шайки. Ето как съм защитена. Ето каква е страната, в която живея. Именно това един добър крал, един силен крал, би трябвало да предотврати.

Минаваме под подвижната решетка на крепостната врата на Грийнфийлд Хаус, и портата се затръшва зад нас. Слизаме от конете във вътрешния двор пред къщата, и майка ми излиза да ме поздрави. Не съм я виждала от почти две години, от сватбения си ден, когато тя ми каза, че няма повод за страх. Сега, когато се приближава към мен и аз коленича за благословията ѝ, съзнавам – тя ще разбере от лицето ми, че знам, че ме е лъгала през онзи ден, защото се изправих пред страха от самата смърт и научих, че тя е готова да ме пожертва заради един внук. Тя нямаше от какво да се страхува – следователно е била права за себе си. Но аз имах много причини да се страхувам.

– Маргарет – казва тя тихо. Полага длан върху главата ми за благословия, а след това ме повдига и ме целува по двете бузи. – Пораснала си! И изглеждаш добре!

Копнея да ме вземе в обятията си, да ме прегърне и да ми каже, че съм ѝ липсвала, но това би означавало да си пожелавам различна майка, а тогава щях да съм различно момиче. Вместо това тя ме поглежда с хладно одобрение, а после се обръща, когато вратата на къщата се отваря и излиза херцогът.

– Ето дъщеря ми – казва тя. – Лейди Маргарет Тюдор. Маргарет, това е твоят сродник, Бъкингамският херцог.

Правя нисък реверанс. Този херцог особено много държи на положението си: говори се, че отнесъл до парламента въпроса за ранга си, за да постанови кой трябва да върви зад него. Той ме повдига и ме целува по двете бузи.

– Вие сте добре дошли – казва той. – Но сигурно ви е студено и сте уморена от пътуването. Влезте вътре.

Къщата е обзаведена с разкош, който почти съм забравила, след като прекарах тези години заточена в Ламфи и Пемброук. Дебели гоблени затоплят каменните стени, а дървените греди по таваните са позлатени и боядисани в ярки цветове. Навсякъде гербът на херцога е очертан с прясна златна боя. Тръстиките, с които е покрит подът са свежи и благоуханни, така че във всяка стая се усеща лек аромат на билки и лавандула, във всички големи каменни огнища има пламтящи пънове, а наоколо обикаля момче с кош, за да внася още подпалки. Дори момчето, което разнася подпалките, е облечено с ливреята на херцога: казват, че той има на свое разположение малка армия, винаги облечена и въоръжена. Момчето има дори ботуши. Мисля си за босоногите и раздърпани слуги в дома на съпруга си, и се чувствам малко по-добре заради този годеж, ако благодарение на него ще вляза в дом, който се поддържа чист, с прилично облечени слуги.

Херцогът ми предлага разреден ейл, който е загрят и подсладен, за да ме затопли след мразовитото пътуване. Докато отпивам от него, Джаспър влиза в стаята заедно с друг, по-възрастен мъж, със сивееща коса на слепоочията, с бръчки по лицето: трябва да е поне на четирийсет. Поглеждам Джаспър, за да ми представи този непознат, и когато виждам сериозното му лице, разбирам. С леко шокирано ахване осъзнавам, че този стар човек е Хенри Стафорд, и че стоя пред новия си съпруг. Той не е млад мъж като Едмънд – а Бог е свидетел, че Едмънд беше твърде стар и твърде тежък за мен. Не, този път са избрали мъж, достатъчно стар да ми бъде баща, достатъчно стар да ми бъде дядо, да бъде някой от моите предци. Той е на четирийсет години, на петдесет, вероятно на шейсет. Осъзнавам, че съм се втренчила, и почти забравям да направя реверанс, докато майка ми изрича рязко: «Маргарет!", аз промърморвам: "Извинете", и се отпускам в жест на смирение пред поредния мъж, който ще ме накара да живея с него където избере и ще ми направи нов наследник за рода Ланкастър, независимо дали това ми харесва или не.

Виждам, че Джаспър е свел намръщен поглед към ботушите си, но вдига глава, за да поздрави майка ми с обичайната си любезност, и се покланя на херцога.

– Виждам, че сте опазили дъщеря ми през тези изключително тревожни времена – казва му майка ми.

– Ще опазя цял Уелс, ако мога – отвръща той. – Изглежда, че най-сетне печелим позиции. Завладях отново замъците, които привържениците на Йорк превзеха, а Уилям Хърбърт бяга, крие се. Ако остане в границите на Уелс, ще го заловя. Ние, Тюдорите, сме много обичани тук: все някой ще го предаде в ръцете ми.

– А после? – пита го Бъкингамският херцог. – После какво?

Джаспър свива рамене. Знае, че това не е въпрос за съдбата на Уилям Хърбърт, нито дори на Уелс. Това е въпросът, който всеки англичанин си задава напоследък: После какво? Как можем да продължим с един кралски двор, толкова непопулярен, че дори се е пренесъл извън Лондон? Как можем да продължим с един крал, който ненадейно потъва в унес и оставя начело на държавата кралица, мразена от толкова много хора? Как можем да се изправим пред бъдещето, когато техният наследник е само едно малко болнаво момче? Как можем да сме в безопасност, когато кралството незабелязано преминава в ръцете на нашите врагове, династията Йорк?