При мисълта за Уилям Хърбърт, повел армията си срещу мен, аз се отпускам на колене и започвам да се моля.

– Какво трябва да направя? – прошепвам на нашата Повелителка, и никога в живота си не бих се радвала повече на ясен отговор. – Не можем да защитим това място: няма дори стена, която опасва целия замък, и не разполагаме с бойците. Не мога да отида в Пемброук, ако там има чума, а и бездруго дори не зная къде се намира Пемброук. Но ако Хърбърт ни нападне тук, как ще се опазим? Ами ако ме похити за откуп? Но ако се опитаме да стигнем до Пемброук, какво би станало, ако се разболея по пътя? Ами ако пътуването се отрази зле на бебето?

Няма нищо освен тишина.

– Повелителко? – питам аз. – Владичице Мария?

Нищо. Тази тишина е наистина ужасна.

Въздишам.

– Какво би направила Жана? – питам се. – Ако трябваше да направи опасен избор? Какво би направила Жана? Ако аз бях Жана, с нейния кураж, какво щях да направя?

Уморено се изправям на крака. Приближавам се до гувернантката си и си доставям удоволствието да я разтърся, за да се събуди.

– Ставайте – казвам. – Чака ви работа. Заминаваме за замъка Пемброук.

Есента на 1456

Едмънд не се връща у дома. Уилям Хърбърт дори не поисква откуп за него, за наследника на името Тюдор и бащата на детето ми. В тези несигурни времена никой не може да каже колко струва Едмънд, а освен това, ми съобщават, че е болен. Държат го в замъка Кармартън, пленник на фамилията Хърбърт, и той не ми пише, тъй като няма какво да каже на една съпруга, която не е много повече от дете, а аз не му пиша, тъй като също нямам какво да му кажа.

Чакам, сама в замъка Пемброук, подготвяйки се за обсада, като не пускам никакви хора от града от страх, че пренасят болестта, знаейки, че може да се наложи да удържам този замък срещу враговете ни, без да знам откъде да повикам помощ, защото Джаспър е постоянно в движение. Имаме храна, имаме и оръжия, имаме и вода. Спя с ключа от подвижния мост и от подвижната решетка на крепостната врата под възглавницата си, но не мога да твърдя, че знам каква би трябвало да е следващата ми постъпка. Чакам съпругът ми да ми каже, но не получавам никаква вест от него. Чакам брат му да дойде. Иска ми се баща му да мине край замъка и да ме избави. Но сякаш съм се зазидала вътре и съм забравена. Моля се за напътствия от Богородица, която също се е сблъскала с тревожни времена, когато е чакала дете, но не се явява Свети Дух да оповести на света благата вест, че аз съм Божи съсъд. Изглежда за мен изобщо няма да има блага вест. Всъщност слугите, свещеникът и дори моята гувернантка са погълнати от собствените си неволи и тревоги, докато вестта за странния сън на краля и борбата за власт между неговата кралица и регента на страната предупреждава всеки негодник за възможността за лесна плячка, която може да натрупа в една страна без управници, и приятелите на Хърбърт в Уелс знаят, че Тюдорите бягат, че техният наследник е пленен, брат му – изчезнал, а съпругата му – съвсем сама в замъка Пемброук, поболяла се от страх.

После, през ноември, получавам писмо, адресирано до мен, до лейди Маргарет Тюдор, от моя девер Джаспър. Той ми пише за първи път през живота си, и аз отварям писмото с треперещи ръце. Той не хаби много думи.

С прискърбие Ви съобщавам, че Вашият съпруг, моят нежно обичан брат Едмънд, почина от чума. Удръжте замъка на всяка цена. Пристигам.

Посрещам Джаспър на портата на замъка, и веднага виждам колко е различен. Той е изгубил своя близнак, своя брат, голямата обич в живота си. Скача от коня си със същата гъвкавост, която притежаваше Едмънд, но сега по камъка отекват стъпките на само един чифт подковани ботуши. До края на живота си той ще се ослушва за стъпките на брат си и няма да чува нищо. Лицето му е мрачно, очите му – хлътнали от тъга. Той взема ръката ми, сякаш съм зряла жена, коленичи и вдига ръце, в молитвен жест, сякаш дава клетва за вярност.

– Аз изгубих брат си, а вие – своя съпруг – казва той. – Кълна ви се, че ако родите момче, ще се грижа за него като за свое. Ще го пазя с цената на живота си. Ще го защитавам. Ще го отведа до самия престол на Англия, в името на брат ми.

Очите му са пълни със сълзи, а на мен ми е изключително неудобно да виждам този едър, зрял мъж на колене пред себе си.

– Благодаря ви – казвам. В смущението си се оглеждам наоколо, но няма кой да ми каже как да повдигна Джаспър. Не знам какво се очаква от мен, какво трябва да кажа. Забелязвам, че не ми обещава нищо, ако родя момиче. Въздишам и сключвам ръце около неговите, както, изглежда, той иска да направя. Наистина, ако не беше Жана д'Арк, бих си помислила, че момичетата са напълно безполезни.

Януари 1457

 Усамотението ми започва в началото на месеца. Слагат капаци на прозорците на спалнята ми, за да не допускат вътре сивата зимна светлина. Не мога да си представя, че едно небе, което никога не е синьо и едно слънце, което никога не грее, могат да бъдат смятани за толкова разсейващи, та да се налага една жена, очакваща дете, да бъде оставена сред сенки, за да не ги вижда; но акушерката настоява да се потопя в тъмнина месец преди да е дошло времето ми за раждане, както повелява традицията, а Джаспър, пребледнял от тревога, казва, че трябва да се направи всичко, за да опазим бебето.

Акушерката смята, че бебето ще подрани. Опипва корема ми и казва, че детето е разположено неправилно, но може и да се обърне след време. Понякога – казва тя – бебетата се обръщат много късно. Важно е да излязат с главата напред – не зная защо. Тя не споменава никакви подробности пред Джаспър, но знам, че той крачи нагоре-надолу пред покоите ми всеки ден. Чувам как дъските на пода скърцат, докато той стъпва на пръсти на север и на юг, нетърпелив и нервен като любящ съпруг. Тъй като съм в усамотение преди раждането, не мога да виждам никой мъж, и това е огромно облекчение. Но наистина ми се иска да можех да изляза, за да отида на църква. Отец Уилям тук, в Пемброук, бе развълнуван до сълзи от първата ми изповед. Каза, че никога не е срещал по-набожна млада жена. Зарадвах се най-сетне да намеря някой, който ме разбира. Позволено му е да се моли с мен, ако седи от едната страна на преградата, а аз – от другата, но това не е и наполовина толкова вдъхновяващо, колкото да се моля пред паство, където всички могат да ме видят..

След седмица започвам да изпитвам ужасна болка в самите кости на тялото си, когато се разхождам в тесните граници на стаята, а акушерката Нан и другарката ѝ, другата стара вещица, чието име звучи като гракане на птица, и която въобще не говори английски, се съгласяват, че е по-добре да си легна и повече да не се разхождам, нито дори да стоя права. Болката е толкова ужасна, та почти мога да повярвам, че костите се чупят в мен. Явно нещо се е объркало, но никой не знае какво е то. Питат лекаря, но тъй като не може да ме докосва, нито да направи нещо повече от това да ме попита какво става според мен, не постигаме напредък. Аз съм тринайсетгодишна и дребна за възрастта си. Откъде да знам какво не е наред с бебето в тялото ми? Непрекъснато ме питат дали наистина усещането е, сякаш костите ми се чупят отвътре? А когато отговарям утвърдително, те се споглеждат, сякаш се опасяват, че сигурно е вярно. Но не мога да повярвам, че ще умра при раждане. Не мога да повярвам, че Бог ще си е дал целия този труд да ме изпрати тук в Уелс, с дете, което може би ще стане крал, в утробата ми, само за да допусне да умра още преди то да се роди.

Обсъждат дали да повикат майка ми, но тя е толкова далече, а пътищата са толкова опасни сега, че не може да дойде, а освен това тя няма по-добри познания от тях. Никой не знае какво не е наред с мен, но вече отбелязват, че съм прекалено млада и прекалено дребна изобщо да нося дете, което е твърде закъснял съвет и не ми е никаква утеха сега, когато съм толкова близо до раждането. Не съм се осмелила да попитам как всъщност ще излезе бебето от корема ми. Много се опасявам, че от мен се очаква да се разцепя като дребна шушулка за едро зърно грах, и съм сигурна, че тогава ще умра от загуба на кръв.

Мислех си, че болката от чакането е най-жестоката болка, която бих могла да понеса, но това беше само до нощта, когато се събуждам в агония, сякаш нещо в корема ми се надига и се преобръща в тялото ми. Изпищявам ужасено, двете жени скачат от сгъваемите си легла, а гувернантката ми пристига тичешком, също и прислужницата ми, и в един миг стаята се изпълва със свещи и с хора, които носят гореща вода и подпалки, и сред всичко това никой дори не поглежда към мен, макар че усещам как от мен внезапно се излива истински поток, и съм сигурна, че това е кръв, че ще кървя до смърт.

Те се спускат към мен и ми дават парче дърво, което да захапя, и благословен колан, който да завържа около надигащия се корем. Отец Уилям е изпратил от параклиса потира със Светото причастие, и те го поставят на молитвеното ми столче, за да мога да съсредоточа поглед върху тялото Господне. Трябва да призная, че сега, докато раждам, съм далеч по-малко впечатлена от разпъването на кръст. Наистина не е възможно нещо да боли по-силно от това. Скърбя за страданията на Нашия Господ, разбира се. Но ако Той беше пробвал едно тежко раждане, щеше да узнае що е болка.

Притискат ме на леглото, но ми позволяват да дърпам едно въже, когато започват болките. Припадам веднъж от мъчителната болка, а после ми дават силно питие, от което усещам замайване и ми прилошава, но нищо не може да ме освободи от менгемето, което е сграбчило утробата ми и ме разкъсва. Това продължава с часове, от зори до здрач, а после ги чувам как шептят помежду си, че раждането е започнало по-рано и отнема твърде много време. Една от акушерките ми казва, че съжалява, но ще трябва да ме подхвърлят с одеяло, за да накарат бебето да тръгне.

– Какво? – промърморвам, толкова объркана от болка, че не зная какво има предвид. Не разбирам какво правят, докато ми помагат да сляза от леглото и ме карат да легна върху едно одеяло на пода. Мисля си, че може би правят нещо, което ще облекчи непоносимата болка, която ме кара да плача, мислейки, че не мога да издържа повече. Затова лягам, подчинявайки се на техните дърпащи ръце, а после шестте се събират наоколо и заедно вдигат одеялото. Провесват ме като чувал с картофи, а после дръпват одеялото изведнъж, подхвърлят ме нагоре, после падам отново надолу. Аз съм само едно малко тринайсетгодишно момиче, могат спокойно да ме подхвърлят във въздуха, изпитвам ужасно усещане за летеж и падане, после – агонията на приземяването, а после те ме подхвърлят отново нагоре. Правят това десет пъти, докато аз пищя и ги умолявам да спрат, а после ме вдигат и ме слагат отново в леглото и ме гледат, сякаш очакват да съм много по-добре, докато аз се надвесвам встрани от леглото и повръщам между риданията.

Отпускам се назад за момент, и за един благословен миг най-лошото спира. Във внезапната тишина чувам гувернантката ми да изрича, съвсем ясно: "Заповядано ви е да спасите бебето, ако трябва да избирате. Особено ако е момче".

Толкова съм разярена при мисълта, че Джаспър е заповядал на собствената ми гувернантка да каже на акушерките ми, че трябва да ме оставят да умра, ако се наложи да избират между моя живот и този на племенника му, че се изплювам на пода и извиквам:

– И кой казва това? Аз съм лейди Маргарет Боуфорт от фамилията Ланкастър... – но те дори не ме чуват, не се обръщат да ме изслушат.

– Така е правилно да се постъпи – съгласява се Нан. – Но изглежда сурово спрямо малкото момиче...

– Това е заповед на майка ѝ – казва моята гувернантка, и изведнъж аз губя желание да им крещя. Майка ми? Собствената ми майка е казала на моята гувернантка, че ако бебето и аз сме в опасност, тогава трябва да спасят бебето?

– Клето малко момиче. Клето, клето малко момиче – казва Нан, и отначало си помислям, че говори за бебето, може би в крайна сметка е момиче. Но после осъзнавам, че говори за мен – едно тринайсетгодишно момиче, чиято родна майка е казала, че могат да го оставят да умре, само и само да се роди син и наследник.

На бебето са му нужни две денонощия, за да излезе мъчително от утробата ми, и аз не умирам, макар да има дълги часове, в които бих го сторила охотно, само за да избягам от болката. Показват ми го, докато заспивам, давейки се в болка. Струва ми се, че е с кестенява коса, и има миниатюрни ръчички. Посягам да го докосна, но питието, болката и изтощението ме потапят в мрак и аз изпадам в несвяст.

Когато се събуждам, е сутрин. Един от капаците е отворен, жълтото зимно слънце блести в малките стъкла, а стаята е затоплена от затрупаната жарава, която проблясва в огнището. Бебето е в люлката си, стегнато повито върху дъска. Когато бавачката ми го подава, дори не мога да почувствам тялото му: толкова стегнато е увит в повоите, които са като превръзки от главата до пръстите на краката. Тя казва, че той трябва да бъде привързан към дъска, така че ръцете и краката му да не могат да се движат, а главата му да стои неподвижна, за да е сигурно, че младите му кости ще израстат прави и силни. Ще ми позволят да видя стъпалата и дланите му и малкото му телце, когато го разповият, за да му сменят долната пеленка, което ще направят по пладне. Дотогава мога да го държа, докато спи, като вдървена и неподвижна малка кукла. Пелената е увита около главата и брадичката му, за да държи врата му изправен, и завършва с малък клуп на темето. Бедните жени използват клупа, за да окачват бебетата си на някоя покривна греда, докато готвят или си вършат работата, но това момче, което е най-новото бебе в рода Ланкастър, ще бъде люляно и носено от цял куп бавачки.