Лятото на 1455

Днес е сватбеният ми ден – най-сетне настъпи. Стоя пред прага на църквата в най-хубавата си рокля: коланът е завързан високо и стегнато около гръдния ми кош, а тънките ми ръце и малките длани потъват изцяло в нелепо широките ръкави. Диадемата на главата ми е толкова тежка, че клюмвам под телената основа и високата, конусовидна шапчица. Шалът, който се спуска от върха ѝ, забулва пребледнялото ми от негодувание лице. Майка ми е до мен, за да ме отведе при моя настойник Едмънд Тюдор, който е решил – както несъмнено би решил всеки благоразумен настойник – че бракът с него ще служи най-добре на интересите ми: решил е, че самият той е най-добрият избор за човек, който да се грижи за интересите ми.

Прошепвам на майка си: "Страхувам се", и тя свежда поглед към мен. Главата ми стига едва до рамото ѝ. Аз съм на дванайсет години, но все още съм малко момиче, гръдта ми е плоска като дъска, тялото под дебелите пластове от пищни и скъпи дрехи – без косми. Трябваше да натъпчат корсажа ми с лен, за да създадат впечатление, че имам гърди. Аз съм дете, изпратено да изпълни дълга на жена.

– Няма от какво да се страхуваш – казва тя безцеремонно.

Опитвам отново:

– Мислех си, че ще бъда девица като Жана д'Арк – казвам ѝ. Вдигам длан към ръкава ѝ, за да го дръпна и да привлека вниманието ѝ. – Знаеш, че мислех така. Винаги съм смятала така. Исках да отида в манастир. Все още искам да отида. Възможно е да имам призвание. Може такава да е Божията воля. Би трябвало да поискаме съвет. Бихме могли да попитаме свещеника. Можем да го попитаме сега, преди да е твърде късно. Ами ако Бог иска да му принадлежа? Тогава би било светотатство да се омъжа.

Тя се обръща към мен и взема студената ми ръка в своите.

– Маргарет – казва тя сериозно, – трябва да знаеш, че никога няма да можеш да избираш сама как да живееш. Ти си момиче: момичетата нямат избор. Никога не можеш дори да избереш сама съпруга си: ти си от кралската фамилия. Винаги някой друг би избирал съпруг за теб. На хората с кралска кръв им е забранено да се женят по свой избор. Знаеш и това. И накрая, ти си от фамилията Ланкастър. Не можеш да избираш на кого да бъдеш вярна. Трябва да служиш на рода, на семейството си, и на своя съпруг. Позволявах ти да мечтаеш, и ти позволявах да четеш, но дойде време да оставиш настрана глупавите истории и глупавите мечти и да изпълниш дълга си. Не си мисли, че можеш да бъдеш като баща си и да избягаш от своя дълг. Той се измъкна като страхливец: ти не можеш.

Това внезапно споменаване на баща ми ме потриса. Тя никога не говори за втория си съпруг, моя баща, освен най-смътно и общо. Каня се да попитам: "Как е избягал? Какъв е бил неговият начин да се измъкне като страхливец?", когато вратите на църквата се отварят, и аз трябва да тръгна напред и да поема ръката на своя жених, да застана пред свещеника и да се закълна да бъда съпруга. Усещам как едрата му ръка взема моята и чувам плътния му глас да отговаря на въпросите, докато аз само шепна. Той със сила поставя на пръста ми тежък пръстен от уелско злато, и трябва да събера пръстите си като малка лапа, за да го задържа да не се изхлузи. Прекалено голям ми е. Вдигам поглед към него, удивена, задето мисли, че такъв брак може да се осъществи, когато неговият пръстен е прекалено голям за ръката ми и съм само на дванайсет, а той е повече от два пъти по-стар от мен: мъж, кален в битки и изпълнен с амбиция. Той е суров мъж от стремящо се към власт семейство. Но аз съм все още дете, копнеещо за духовен живот, молеща се хората да разберат, че съм специална. Това е още едно от многото неща от които, изглежда, не се интересува никой, освен мен.

Предстои ми да започна брачен живот в двореца Ламфи, Пемброукшър, който е в сърцето на ужасния Уелс. Нямам време да тъгувам за майка си и за близките си в първите месеци, защото всичко е толкова различно, че трябва да усвоявам изцяло нови порядки. Прекарвам повечето от времето си със слугите и жените, които се грижат за замъка. Съпругът ми и брат му нахлуват и изхвърчат отново навън изневиделица като порой. С мен дойдоха гувернантката ми и личната ми прислужница, но всички други са непознати. Всички говорят уелски и ме гледат втренчено, когато се опитвам да ги помоля за разреден ейл или кана вода за миене. Толкова копнея за приятелско лице от дома, че бих се радвала да видя дори Уат, коняря.

Замъкът е разположен сред пусти земи. Около мен няма нищо, освен високи планини и небе. Мога да видя дъждоносните облаци, настъпващи като мокра завеса, половин час преди да се изсипят върху сивите плочести покриви и белязаните с петна от дъжд стени. Параклисът е студена и занемарена постройка, а свещеникът не води добре службите: дори не забелязва изключителната ми набожност. Често ходя там да се моля, и светлината струи през западния прозорец върху сведената ми глава, но никой даже и не забелязва. Лондон е на девет дни тежък път оттук: старият ми дом – също толкова далече. Пристигането на писмо от майка ми може да отнеме десет дни, но тя почти не пише. Понякога имам чувството, че съм отмъкната от бойно поле и задържана срещу откуп във вражеска земя, като баща ми. Със сигурност не бих могла да се чувствам по-чужда и самотна.

Най-лошото от всичко: не съм имала видение от първата си брачна нощ насам. Прекарвам всеки следобед на колене, когато затварям вратата на личните си покои и се преструвам, че шия. Прекарвам всяка вечер във влажния параклис. Но нищо не ми се явява. Нито видение за кладата, нито битките, нито дори потрепването на знаме с ангели и лилии. Моля се на нашата Повелителка за видение с Девата Жана; но Тя не ми дарява нищо; и накрая, отпуснала се назад върху петите си, започвам да се опасявам, че съм била свята само когато бях девица: като съпруга не съм нищо специално.

Нищо на света не може да ме обезщети за тази загуба. Бях възпитана в съзнанието, че съм дъщеря на изтъкнат човек и наследница на кралската фамилия: но собствената ми съкровена гордост се дължеше на убеждението, че Бог ми е заговорил, пряко на мен, и че Той ми е изпратил видението за Девата Жана. Той ми изпрати ангел в образа на просяк да ми разкаже всичко за нея. Той посочи Уилям дьо ла Пол за мой настойник, така че той – понеже е виждал Жана – да може да разпознае същата святост у мен. Но после Бог, по някаква причина, забрави напълно за този разумен план, и позволи да бъда поверена на съпруг, който не проявява интерес към моята святост и който, чрез грубото изпълняване на брачните задължения, ми отнема девствеността и виденията в една и съща ужасна нощ. Не мога да разбера защо трябва да бъда избрана от Бог, а сетне – пренебрегната от Него? Не е моя работа да поставям под въпрос волята Божия, но не мога да не се питам: Защо изобщо Той ме избра, ако е било само за да ме отпрати тук, изоставена в Уелс? Ако Той не беше Бог, човек би си помислил, че това е много зле планирано. Тук няма какво да правя, и със сигурност никой не ме възприема като жива светлина. По-лошо е дори от Блетсоу, където поне хората се оплакваха, че съм прекомерно набожна. Тук те дори не забелязват, и се страхувам, че дарбата ми е пренебрегната, като библейското светило, скрито под шиник, и не мога да направя нищо, за да разкрия себе си като пътеводен лъч за света.

Предполагам, може да се каже, че съпругът ми е красив и храбър. Почти не виждам него или брат му през деня, тъй като те постоянно се отправят да бранят мира на краля срещу десетки местни размирици. Едмънд е винаги начело; Джаспър, брат му – до рамото му, като сянка. Дори вървят еднакво бързо – Едмънд с едри крачки напред, Джаспър – точно отзад, без да изостава. Разликата във възрастта им е само една година. Помислих ги за близнаци, когато за първи път ги видях заедно. Имат една и съща нелепа рижа коса и дълги тънки носове; сега и двамата са високи и слаби, но мисля, че ще напълнеят в по-напреднала възраст, което според мен ще е съвсем скоро. Когато говорят, могат да довършват взаимно изреченията си и непрекъснато се смеят на някакви свои тайни шеги. Почти не говорят с мен, и никога не ми казват какво се предполага да е толкова смешно. Изцяло са запленени от оръжията и могат да прекарат цяла вечер в разговори как се поставя и опъва тетива на лък. Не виждам какво общо би могъл да има който и да е от тях с Божията воля.

Замъкът е в състояние на постоянна бдителност, защото оттук непрекъснато минават войнствени шайки от въоръжени отряди и недоволни войници, и нападат близките села. Точно както се опасяваше майка ми най-напред, когато кралят изпадна в своя транс, навсякъде цари смут. Разбира се – по-ужасен тук, отколкото където и да било другаде, тъй като околността и без това е полудива. И не настъпи истинска промяна, когато кралят се съвзе, макар на простолюдието да беше казано да ликува, защото сега той се разболя отново, и някои казват, че така ще бъде винаги: ще живеем с крал, на когото не може да се разчита да остане с будно съзнание. Това очевидно е неудобство. Дори аз го разбирам.

Мъжете вдигат оръжие срещу управлението на краля, първо оплаквайки се от данъците, вдигнати заради воденето на нескончаемите войни с Франция, а сега – роптаейки, че войните са свършили, но сме изгубили всичко, което спечелихме под управлението на по-смелите баща и дядо на краля. Всички мразят кралицата, която е французойка, разбира се, и всички шушукат, че кралят е пионка в този брак, че една французойка управлява страната и че ще е по-добре, ако ни управлява Йоркският херцог.

Всеки, който се оплаква от съседа си, се възползва от шанса да събори оградите му или да оплячкоса дивеча му, или да му открадне дървата, а после се развихрят спорове, и Едмънд трябва да отиде и да раздаде груба, но бърза справедливост. Пътищата са опасни, заради скитащите се войнишки отряди, сформирани във Франция и вече свикнали да плячкосват и похищават. Когато потеглям с един слуга и отивам в селцето, което се гуши край стените на замъка, трябва да вземам със себе си и въоръжена стража. Виждам побелелите лица и хлътналите от глад очи, и никой не ми се усмихва, макар да бихте си помислили, че ще се радват, задето новата господарка на двореца проявява интерес. Защото кой би се застъпил за тях на земята и на небето, ако не аз? Но аз не мога да разбера какво ми казват, защото всички говорят уелски, а ако се приближат твърде много, слугите навеждат копията си и им заповядват да се отдръпнат. Явно не съм светлина за обикновените хора в селото – не повече, отколкото в двореца. Аз съм на дванайсет години – ако хората не виждат, че съм светлина в един тъмен свят сега, кога ще го видят? Но как някой ще види каквото и да било тук, в ужасния Уелс, където не може да се види нищо заради калта?

Братът на Едмънд, Джаспър, би трябвало да живее на няколко мили оттук, в замъка Пемброук, но рядко е там. Или е в кралския двор, опитвайки се да съхрани крехкото съгласие между фамилията Йорк и краля, в интерес на мира в Англия, или е с нас. Независимо дали потегля да посети краля или се прибира у дома, с лице, потъмняло от тревога, че кралят отново е изпаднал в своя транс, той винаги успява да намери път, който минава край Ламфи, и да дойде на вечеря.

Докато се храним, съпругът ми Едмънд разговаря само с брат си Джаспър. Никой от тях не ми казва повече от една дума, но аз трябва да слушам за опасенията им, че Ричард, херцог Йорк, ще предяви претенции за трона по силата на собственото си право. Негов съветник е Ричард Невил, граф Уорик, а тези двамата, Уорик и Йорк, са мъже с твърде огромна амбиция, за да се подчинят на един спящ крал. Мнозина твърдят, че страната не може да е в безопасност дори в ръцете на регент, а ако кралят не се събуди, тогава Англия няма да може да оцелее през дузината години преди синът му да стане достатъчно възрастен да управлява. Някой ще трябва да заеме трона: не можем да бъдем управлявани от един спящ крал и едно бебе.

– Не можем да понесем още едно продължително регентство: трябва да имаме крал – казва Джаспър. – От все сърце и душа ми се иска да се беше оженил и споделил легло с нея още преди години. Поне сега щяхме да бъдем напред в играта.

Пламвам и свеждам поглед към чинията си, отрупана с препечени и неразпознаваеми парчета дивеч. В Уелс се справят по-добре с ловуването, отколкото с фермерството, и на всяко ядене поднасят на масата някоя кльощава птица или животно под формата на разсечени порции. Копнея за дните на пости, когато имаме само риба, и си налагам допълнителни пости, за да избегна лепкавите парчета месо на вечеря. Всеки набожда с камата си каквото иска от едно общо блюдо, и попива соса с голямо парче хляб. Бършат ръце в панталоните си, а устите си – с маншетите на връхните дрехи. Дори на господарската маса ни поднасят месото върху големи късове хляб, които се изяждат в края на храненето. На масата не се слагат чинии. Кърпите за хранене очевидно са считани за твърде френски: смятат за патриотичен дълг да бършат уста с ръкавите си, и всички си носят собствени лъжици, сякаш са наследствени реликви, втъкнати в ботушите им.